Решение № 477 от 28.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 477 гр. София, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-6, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена Радева при участието на секретаря Константина Д. Рядкова като разгледа докладваното от Елена Радева Търговско дело № 20241100901703 по описа за 2024 година

Производство по чл.237 ГПК.

В исковата си молба ищецът „БИЛКОВА БОРСА“ ЕООД, ЕИК 204855721, със съдебен адрес гр.Пловдив, ул.“Мали Богдан“№9, чрез адв. Л.

К., твърди, че между него и ответника „ИРА-ЕКО“ ООД, ЕИК 130463471, е сключен договор за продажба на 21 577 кг био шипка. Договорът е обективиран във фактура №1000000286/14.12.2021г., която носи подпис на ответника. Общата цена на стоката е 111 337,32лв. с ДДС. Липсата на плащане от страна на ответника на цената на стоката е довела до сключване на споразумение, с което дълъг е разсрочен. Това споразумение съдържа признание на ответника на вземането на ищеца и поето задължение да се плати цената на три вноски от по 37 122лв. с три дати на падеж, а именно – на 31.12.2023г.; на 31.01.2023 г. и на 01.03.2024г.

Ищецът твърди, че и уговорката за разсрочено плащане не е довела до изпълнение на дълга, макар последният да не се оспорва. Моли съда, след като установи изложеното, да постанови решение, с което осъди ответника да му заплати продажната цена, ведно със законната лихва.

Претендира разноските по делото.

В срока за отговор ответникът признава претенцията.

Заявява, че върху вземанията му е наложен запор – веднъж по това дело, втори път – от страна на приходната администрация.Моли съда да постанови решение при признание на иска.

В проведеното на осемнадесети март тази година открито съдебно заседание ищецът е поискал изрично от съда да постанови решение по чл.327 ГПК и да не осъществява съдебно дирене, като претендира разноските по делото.

1

По искането за присъждане на разноски, което ищецът е сторил, ответникът оспорва да са налице основанията то да бъде уважено, като твърди, че признанието на иска изключва възможността ищецът да иска присъждане на разноски; позовава се на твърдяната от нето обективна невъзможност да престира, поради наложените запори. В условие на евентуалност моли съда да намали претендираните разноски, поради това, че делото не се отличава с правна или фактическа сложност. В писмената защита се позовава на нормата на чл.78, ал.2 ГПК. Излага подробно аргументи във връзка със стореното възражение за прекомерност на разноските на ищеца, в контекст на нормата на чл.78, ал.5 ГПК и практиката на СЕС.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:

При така развилата се процесуална връзка съдът приема следното от правна страна:

С оглед изразената позиция на ответника, представляваща признание на претенцията по основание и размер, както и искането на ищеца, съдът да постанови решение при условието на чл.237 ГПК, то съдът не дължи мотивиране на своя акт.От становищата на страните в производството, съдът е обвързан да постанови решение, с което уважи осъдителната претенция на ищеца по чл.327 ТЗ в размер на 111 337,32лв. с ДДС, ведно със законната лихва върху нея от датата на постъпване на исковата молба в съда да окончателното плащане на сумата.

По разноските.

Ищецът е направил своевременно искане за присъждането им и е представил списък по чл.80 ГПК който включва заплатена д.т. по делото от 4 453,49лв. 5 лв. за издадена обезпечителна заповед и адвокатски хонорар от 9 000лв.

Ответникът се позовава на чл.78, ал.2 ГПК, като твърди, че не дължи разноски, защото не е дал повод за зазеждане на делото.

Тезата на ответника за наличие на предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК е очевидно несъстоятелна.

Липсата на плащане от негова страна е довела до сключване на споразумение, с което паричното му задължение е признато като дължимо и страните по него са уговорил да бъде платено разсрочено. Това споразумение от 01.03.2022 година е приложено към делото и то обективира признанието на ответника за настъпила изискуемост на процесната сума. Това споразумение съдържа и последващи уговорени падежи на дълга,който следва да се плати на части, които към датата на подаване на исковата молба са изтекли.

Липсата на доброволно плащане е довела до единствения възможен за ищеца начин да дири защита на своето право – да предяви иск срещу неизправния си съдоговорител.

Ето защо съдът не приема да е налице основание според смисъла на чл.78, ал.2 ГПК ответникът да бъде освободен от отговорността за разноски.

По възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

2

Възражението е направено глобално в проведено открито съдебно заседание и пунктуално мотивирано в писмената защита на ответника.

Същото се явява допустимо.

По неговата основателност.

Съобразно нормата на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. на ВАС при интерес от 100 000 лв. до 500 000 лв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение е 8650 лв. плюс 4 % за горницата над 100 000 лв. В настоящия случай уговореното и платено такова е от 9 000лв., т.е. в размер, посочен като минимален от законодателя.

Действително делото не се отличава с фактическа и правна сложност.

Действително е налице произнасяне от страна на СЕС, което освобождава съда от задължението да съобразява минималните размери на адвокатските възнаграждение, обосновано от съда по дело C‑438/22, известно на цялата юридическа общност и задължително за националните съдилища.

Съобразявайки постановено решение по дело C‑438/22 от 25.01.2024година и съдебната практика на ВКС, постановена след него настоящият състав приема, че следва да изхожда от следните критерии при преценка на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар като прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, но без да създава „изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес“, за да не представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

С цитираното решение съдът на ЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в 3 смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Преценявайки тези мотиви, както и мотивите, които са обосновали извод на състава на ВКС по т.д. № 1908 по описа за 2022 г., ТК, първо т.о., съдът приема, че въз основа на очертаните с тези актове ориентири, преценявайки конкретиката по настоящия спор, възражението за прекомерност се явява неоснователно.

Това е така, тъй като необходимостта от провеждане на настоящето производство е наложена от поведението на ответника, което е наложило провеждане на съдебен процес, за да може ищецът да получи защита на правото, което ответникът принципно не оспорва, но отказва да изпълни задължението си, с което поведение практически отрича вземането на ищеца.

Независимо от продължилото значителен период от време противоправно по същината си поведение – липса на плащане на уговорената цена, а то е такова, защото представлява неизпълнение на поето с договора задължение, за да се освободи, респ. намали неблагоприятните последици от него, включително и тези, които касаят исковия процес, ответникът формално се позовава на нормата на чл.78, ал.5 ГПК.

За да се приложи решението на СЕС следва да се установи, че уговореното и платено адвокатско възнаграждение не нарушава конкуренцията, каквато забрана съдържа цитираната норма от ДФЕС, нито с нея се преследват нелегитимни цели; уговореното и платена адвокатско възнаграждение отговаря на сложността на казуса и поради това не е налице основание съдът да го намали.

Ето защо приема, че макар и допустимо възражението на ответника се явява неоснователно.

По размера на разноските.

Тези, които са дължими и свързани с делото са заплатена д.т. от 4 453,49лв. и заплатеното адвокатско възнаграждение от 9 000лв. или общо сумата от 13 453,49лв. Заплатената сума от 5лв. не е включена в действащата Тарифа за д.т., които се събират от съдилищата по ГПК, поради което не следва да се присъжда на ищеца.

При изложеното съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл.327 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, „ИРА - ЕКО“ ООД, ЕИК 130463471, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Лозенец“, ул.“Свети Наум“№7, ап.21 да заплати на „БИЛКОВА БОРСА“ 4

ЕООД, ЕИК 204855721, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Възраждане“, ул.“Пиротска“№76, сумата от 111 337,32лв. /сто и единадесет хиляди триста тридесет и седем лева и тридесет и две стотинки/, представляваща цена на закупена от ответника от ищеца стока - био шипка, за която ищецът е издал фактура №1000000286/14.12.2021година, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 16.08.2024 година до окончателното и заплащане.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „ИРА - ЕКО“ ООД, ЕИК 130463471, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Лозенец“, ул.“Свети Наум“№7, ап.21 да заплати на „БИЛКОВА БОРСА“ ЕООД, ЕИК 204855721, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Възраждане“, ул.“Пиротска“№76, разноски по водене на делото в размер на 13 453,49лв.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните, на посочените от тях адреси – за ищеца в исковата молба, а за ответника в депозираните под вх.№37336/26.03.2025 година писмени бележки по делото.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________ 5