Решение № 135 от 10.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 135 гр. Пловдив, 10.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330112915 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Д. С. Н., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „******“ № ***, вх. ***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявила против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 201127485, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 49, бл.

53Е, вх. В, представлявано от управителите С. Н и Н Л, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 000 лева- недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит № ************/ 09.12.2022 г., а при евентуалност- да върне сумата от 2 500 лева- недължимо заплатена по недействителна клауза Фаст и Флекси по недействителния договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *********/ 09.12.2022 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 5 000 лева, платим на 36 месечни вноски, по който следвало да се върне сума в общ размер на 14 015, 02 лева, включваща и възнаграждение по пакет от допълнителни услуги: Фаст- 2 000 лева и Флекси- 3 250 лева. Твърди се, че по кредита били заплатени следните суми: главница- 5 000 лева, лихва- 500 лева, за услугата Фаст- 2 000 лева и за услугата Флекси- 1 250 лева. Счита, че договорът за кредит не отговарял на изискванията на специалния ЗПК. Нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- не били посочени условията за прилагане на лихвения процент и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно 1 от това, тъй като възнаграждението за допълнителните услуги не била включено в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тези услуги представлявали разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.

68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за тези допълнителни услуги била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Първо- според чл. 10а ал. 2 от ЗПК не се допускало заплащане на такси за действия, свързани с управление и усвояване на кредита. Второразмерът на възнаграждението за тях бил твърде висок и целял единствено постигане на неоснователно обогатяване. Моли се за връщане на платените над главницата по договора суми, или за връщане на платеното за допълнителните услуги. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника.

Твърди се, че договорът за кредит отговарял на всички законови изисквания на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. По отношение на лихвения процент- същият бил фиксиран за срока на договора и не подлежал на промяна. Относно ГПР- размерът му бил посочен и бил в законовия лимит, а в него не следвало да се включват разходите за допълнителните услуги, защото те не били задължително условие за сключване на кредита. Дори и да се приемело, че той бил неправилно посочен, това не водело до нищожност на целия договор- потребителят бил информиран за разходите си, бил наясно със задълженията си и сам избрал да се възползва от допълнителните услуги. В тази връзка тук била приложима нормата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД.

Закупуването на допълнителните услуги ставало по избор на клиента, той реално се бил възползвал от тях, като те не били задължителни. Същите не противоречали на добрите нрави, а били израз на свободата на договаряне. Ищецът бил наясно, че дължи възнаграждение за тях, бил информиран за условията по тях и в случая нямало заблуждаваща търговска практика. Дори и клаузата за тях да била недействителна, това отново не обуславяло нищожност на целия договор за кредит. Посочва се, че по договора били заплатени общо 6 771 лева, като кредитът бил предсрочно погасен, като от тази сума за допълнителните услуги като погашение била отнесена сумата от общо 729, 20 лева. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца. В с.з. страната не се представлява и не взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ********/ 09.12.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 5 000 лева, при следните условия: срок- 36 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 41 %, годишен процент на разходите- 48, 97 %, при общ размер на всички плащания- 8 765, 02 лева, 2 включваща възнаграждения за допълнителни услуги: „фаст“- 2 000 лева и „флекси“- 3 250 лева.

Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем и погасителния план към него, заедно с анекс, искане за отпускане на кредита, СЕФ, декларация, ОУ и справка за извършените плащания по кредита.

Във връзка с представената от кредитора справка за плащанията по договора, от която се установява, че общият размер на платените суми е 6 711 лева, с писмена молба от ищеца е намален размерът на иска на сумата от 1 771 лева, вместо първоначално предявения от 3 000 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 97 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 41 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, 3 нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно, по договора се дължат такси за допълнителни услуги, като в тази връзка е посочено, че клиентът е закупил допълнителни услуги, а цената за тях е в общ размер на 5 250 лева. Изрично е записано, че пакетът допълнителни услуги се закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на кредита. Тази свобода на договаряне обаче не означава, че дадената клауза не може да бъде обявена за нищожна, ако се намира в противоречие със закона. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Макар и оформени като „допълнителни услуги“ по договора, със самостоятелен характер, които не са задължителни, тези услуги по естеството си са свързани с усвояването и управлението на кредита. Според представените общи условия на кредитора, допълнителните услуги са свързани с приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит и изплащане на отпуснатата сума (услугата „фаст“), както и с промяна на погасителния план (услугата „флекси“). Правото на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита по своята същност обаче е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- по- бързо разглеждане на искането за кредита, по- бързото отпускане на исканата сума, по- бързото оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както формално е посочено в договора, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По същия начин стоят нещата и с другата услуга, която пък е свързана с управлението на кредита, доколкото всяка промяна на погасителния план принципно касае промяна на условията по договора, за което се изисква съгласието и на двете страни, като е без значение коя от страните иска тази промяна, тъй като без съгласие на другата, същата е невъзможна.

В този смисъл, ако на клиента е предоставена възможност да поиска промяна на погасителния план (отлагане, разсрочване/ намаляване на вноски, промяна на падеж и др. опции) с оглед положението си (доходи, финансово състояние, здравен статус, конкретна нужда и т.н.), това са именно действия, свързани с управление на кредита, изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не допълнителна услуга, без наличието на която длъжникът да няма право да предоговаря условията по кредита си, в частност касаещи вноските по погасителния план. Напротив- законодателят не забранява на страните възможността да предоговарят условията по договора или да променят по общо съгласие погасителния план, поради което това е законово предвидена възможност, а не предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи възнаграждение и то в размер на почти половината от стойността на отпуснатия заем. По този начин се плаща за права, които потребителят има, което пък е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост. Още повече, че възнаграждението е предвидено 4 предварително, т.е. без да е ползвана тази услуга, която може и въобще да не бъде използвана от клиента, но той с подписването на договора си я платил и в случай на неползване за кредитора не възникват никакви насрещни задължения, а той вече е получил цената на услугата.

Разпечатката съдържа 24 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5f06934e-f669-4bca-ace2-412cf7b52e37