Решение № 261671 от 17.05.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 17.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА при секретаря Нина Светославова, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 1973 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение №20232765 от 22.10.2020 г., постановено по гр.д. 20496/2019 г., по описа на СРС, 29 с-в, са уважени изцяло предявените от Т. П.М. против И.Х.К., обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл.

52 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000, 00 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди и за заплащане на сумата от 9130, 00 лв., представляваща имуществени вреди под формата на претърпени загуби.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.

1 ГПК и сумата от 1 800, 00 лв., представляваща направени по делото разноски.

Пак със същото решение ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 1215,20 лв., представляваща сбора от дължимата държавна такса и депозит за вещо лице.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника И.Х.К., чрез пълномощника си - адв. Б. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочи, че съдът не е преценил и обсъдил представените по делото доказателства, в резултат на което не е установил действителната фактическа обстановка и е постановил неправилно съдебно решение. Твърди, че не е установен процесния делект сочен от ищеца, както и че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерно, тъй като не отговаря на действително претърпените вреди. Изтъква, че по делото не е доказано, че сумата от 9 130, 00 лв. са претърпени загуби за лечение на ищеца, тъй като не били представени документи за направени разходи за лечение, а сумата била изчислена единствено въз основа на заключението на вещото лице. Претендираната сума за имуществени вреди се явявала завишена и не била определена в справедлив размер.

Посочва, че съдът не е обсъдил направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, в резултат на което неправилно не е установил наличието на предпоставки за намаляване на размера на определеното обезщетение съобразно степента на съпричиняването. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца искове. Претендира разноски.

Въззиваемият

Т. П.М. не е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По оплакванията във въззивната жалба, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

За да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4. причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).

По делото е представено споразумение от 05.07.2018г., одобрено по НОХД № 18421/2018г. по описа на СРС, НО, 115 състав, с което И.Х.К. се е признал за виновен в това, че на 24. 09.2017г., около 23:45 ч. в гр. София, ул. ******, пред вход В е нанесъл силен удар с юмрук в областта на лицето Т.П.М. и му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на алвеоларния израстък на долната челюст в областта на първи долен десен, първи и втори долни леви зъби с травматично изместване тежка степен към устната кухина на първи долен десен зъб и първи и втори долни леви зъби, които увреждания са реализирали медико-биологичния признак „Счупване на челюст“, което функционално е довело до затруднение на дъвченето във фазата на отхапване за срок повече от 30 дни, като средната телесна повреда е причинена по хулигански подбуди (деянието е извършено на публично място, в присъствието на много хора, при липса на личен мотив и при демонстрация на пренебрежение към неприкосновеност и достойнство на пострадалия М.) - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и три месеца. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от 4 години, считано от влизане на присъдата в сила.

Съгласно чл. 383, ал. 3 НПК одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда, а съгласно чл. 300 ГПК, влязлата сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

С оглед на гореизложено е обоснован извода на СРС, че в случая са налице материалните предпоставки за ангажиране на деликтната (извъндоговорна) отговорност на ответника на основание чл. 45 ЗЗД. Ето защо са неоснователни оплакванията, че в нарушение на процесуалните правила решаващият съд не е преценил и обсъдил всички представени по делото доказателства, касаещи процесния деликт, тъй като именно въз основа на анализа им наличието на процесното деяние се доказва по безспорен и несъмнен начин.

По отношение оплакванията, касещи нарушения на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение, следва да се отбележи, че в резултат на заключението на вещото лице е установено, че следствие на осъществения инцидент на ищеца са били причинени следните травматични увреждания: разкъсно-контузна рана по кожата на горната устна вляво, непосредствено до левия устен ъгъл, разкъсно-контузна рана на границата на кожно-лингвична повърхваност на горната устна вляво на нивото на втори горен ляв зъб; разкъсно-контузна рана по лингавичната повърхност на горна устна вляво, на нивото на втори до четвърти леви зъби; разкъсно-контузна рана на границата на кожно-лигавичната повърхност на долната устна вляво, непосредствено до левия устен ъгъл; разкъсно-контузна рана по лигавичната повърхност на долна устна вляво, на нивото на първи и втори долни зъби; оток и кръвонасяване на горната и долна устна в зоната на контузно-разкъсните рани; кръвонасяване и разкъсно- контузна рана на венеца на долната челюст; счупване на алвеоларния израстък на долната челюст вобластта на първи долен десен, първи и втори долни леви зъби; луксация на първи волен десен, първи долен ляв и втори долен ляв зъби във вестибуло; счупване а коронката на долен ляв зъб. Вещото лице е посочило, че към 14.12.2017г. са се наблюдавали следните увреждания: по кожата на горната устна вляво към устния ъгъл белезникъв белег, хоризонтално разположен с дължина около 0,5 см., първи и втори долни леви зъби са над нивото на режещите ръбове на останалите фронтални зъби с около 2 мм и кървене при допир от венечната лигавица в областта на същите зъби – касае се за частична експулция – движение, вследствие на получената травма втв вертикална посока на зъби 31 и 32, като съгласно рентгенолигични данни от контролна рентгенография, направена на 07.12.2017г. костната структура е възстановена в областта на счупването и се виждат патологични промени вследствие на счупването.

От показанията на свидетелката Н.Д., майка на ищеца, които преценени при условията на чл.172 ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че лечението на ищеца е продължило за период от около 3 години след инцидента. Посочва, че в първите три месеца след инцидента е хранела с лъжица ищеца, тъй като същият не е бил в състояние да се храни по друг начин. Случката се отразила и на емоционалното му състояние, като в продължение на три месеца отказвал да излиза от вкъщи.

Свидетелката посочва, че процесното събитие е допринесло за решението на ищеца да замине да учи в чужбина.

От показанията на свидетеля Д.М., брат на ищеца, които преценени при условията на чл. 172 ГПК ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че непосредствено след инцидента ищецът не е бил в състояние да се храни, както и да говори. Сочи, че нанесените увреждания на психиката на ищеца били много по-трайни – не искал да се вижда с приятелката си и да излиза, като често търсел брат си, за да се прибира заедно с него. Твърди, че в резултат на случилото се ищецът има белези, от които се притеснява и се отразяват на самочувствието му. В резултат на преживяното ищецът изпитвал страх, постоянно се оглеждал, когато излизал навън и проявявал мнителност към всеки един човек, който го заобикалял.

Според правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД обезщетението следва да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност, социално-икономическите условия в страната и т.н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява правнорелевантното обстоятелство, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото. В конкретния случай от събраните по делото доказателства безспорно се установи, че ответникът виновно е причинил на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на алвеоларния израстък на долната челюст в областта на първи долен десен, първи и втори долни леви зъби с травматично изместване тежка степен на устната кухина на първо долен десен зъб и първи и втори долни леви зъби, които увреждания са реализирали медико-биологичния признак „Счупване на челюст“, което функционално е довело до затруднение на дъвченето във фазата на отхапване за срок повече от 30 дни, като деянието е извършено по хулигански подбуди. Следва да се има предвид, че тази травма е създала неудобства в нормалната деятелност на ищеца, предизвикала е силни болки и страдания, затруднила е възможността му да се храни за продължителен период от време като необходимото време за възстановяване след настъпилите увреждания е било в период от 30 дни до 3 месеца, през чиято продължителност е била нарушена говорната и дъвкателната функция/ във фазата на отхапване/ и ищецът е изпитвал силни болки при дъвчене и отхапване, както и в покой. Намерило е отражение и върху самочувствието на ищеца, тъй като същият е изгубил желание да излиза навън и да се среща хора, чувствайки се зле заради получените вследствие на деянието белези по лицето, както и поради чувството на страх, което изпитвал при среща с други хора.