Решение № 5115 от 13.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5115 гр. София, 10.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана М. Генжова

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20211100507867 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20247463/09.11.2020г., постановено по гр.д. №39888/2019г. по описа на СРС, 30 състав, е признато за установено по отношение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, че А. А. Р. дължи следните суми: 7122,22 лева, представляваща главница по сключен между длъжника и „БНП П.П. Ф.“ ЕАД договор за потребителски кредит от 05.12.2016г., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на основание Приложение №1/12.07.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., ведно със законна лихва от 06.03.2019г. – датата на входиране на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата; 125,36 лева – договорна лихва за периода от 20.03.2018г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 20.09.2018г. (падеж на последна погасителна вноска); 567,91 лева – обезщетение за забава, считано от 21.03.2018г. до 06.03.2019г. – датата на подаване на заявлението в районния съд, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 20.03.2019г. по ч.гр.д. №13330/2019г. на СРС, 30 състав. Осъден е А. А. Р. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ сума в размер на 912,62 лева – 1 разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответника А. А. Р., чрез пълномощника адв. М. Л., като се излагат оплаквания, че същото е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и съдебната практика. Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен, и при условията на евентуалност, че съдържа нищожни клаузи, напр. клаузата за размера на възнаградителната лихва. Не била спазена законоустановената форма за шрифт при съставяне на договора. Не било спазено и изискването договорът да е изготвен на ясен и разбираем за потребителя език.

Договорът не съдържал погасителен план, изготвен съгласно изискванията на ЗПК.

Не бил включен и задължителен реквизит, а именно размера на лихвения процент за ден. Поради това счита, че договорът за потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен, при който случай потребителят щял да дължи връщане само на получената сума по кредита, но това би бил иск за неоснователно обогатяване, какъвто не бил предявен в случая. Договорна лихва не се дължала и на самостоятелно основание, тъй като била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Освен това счита, че нищожността на клаузата за договорна лихва води до недействителност на целия договор, тъй като същият не би бил сключен от кредитора, ако клаузата за лихви била различна. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт М.Г., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Установявало се наличието на сключен договор за потребителски кредит в размер на 20000 лева, както и предоставянето на посочената сума на кредитополучателя след приспадане на уговорената „такса ангажимент“. Счита за неоснователни изложените доводи във връзка с шрифта на договора за кредит, като поддържа, че с тази разпоредба е въведено изискване, което не се съдържа в Директива 2008/48/ЕО, поради което същото не следвало да се прилага. Не било налице нарушение на изискването, въведено с чл.10 от ЗПК в случая. В процесния договор за кредит било уговорено, че заетата сума се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което изискването за посочване на последователността на разпределение на вноските било неприложимо и липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски не се отразявала на действителността на договора.

2

Уговорената възнаградителна лихва във фиксиран размер от 10,26% не противоречала на добрите нрави. Процесният договор бил с фиксиран лихвен процент за целия срок на договора на основание договорената и заплатена такса ангажимент.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК , които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК във вр. с чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземания по договор за потребителски кредит PLUS-14266568/05.12.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №13330/2019г. по описа на СРС, 30 състав, както следва: 7122,22 лева – главница, ведно със законната лихва, считано 3 от 06.03.2019г. до изплащане на вземането, 125,36 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.03.2018г. до 20.09.2018г., 567,91 лева – мораторна лихва за периода от 21.03.2018г. до 06.03.2019г.

Установява се от събраните по делото доказателства, че на ответника е предоставена сумата в размер на 20 000 лева по сключен с „БНП П.П. Ф.“ ЕАД договор за потребителски кредит PLUS-14266568/05.12.2016г. с договорен срок на връщане на същия от 22 месеца, ведно с възнаградителната лихва, като крайният срок за изпълнение на договора настъпва на 20.08.2018г. (видно от представения по делото погасителен план). Вземанията на кредитора по посочения договор за потребителски кредит са прехвърлени на ищцовото дружество с Приложение №1/12.07.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г.

Въззивната инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че клаузата в процесния договор относно уговорената възнаградителна лихва не е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. В трайно установената практика на ВКС (в този смисъл Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС), приложима и след приемането на разпоредбите на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. В цитираните по-горе съдебни актове е прието, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9, касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 10,26% и не надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което не противоречи на добрите нрави и не се явява нищожна.

Неоснователни се явяват възраженията, въведени с въззивната жалба, както 4 и в отговора на исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради противоречие с правилата на ЗПК. На първо място, неоснователни са доводите, че договорът е бил съставен в шрифт по-малък от 12.

Съгласно чл.5, ал.4 от ЗПК информацията за кредита, както и общите условия се предоставят на потребителя безвъзмездно, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на информацията и на общите условия се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Настоящият състав намира, че в процесния случай това правило е изпълнено.

Договорът е написан по ясен и разбираем начин. Шрифтът, с който е изписано съдържанието на процесния договор видимо дори и без използване на специални знания от вещо лице надвишава 12, ясен и четлив е. Освен това е използван и регламентираният в чл.5, ал.2 във вр. с Приложение №2 от ЗПК стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

На следващо място настоящият състав намира за неоснователни и възраженията на жалбоподателя, че не са налице задължителни реквизити на договора. В договора за кредит се сдържа ясна информация за начина на издължаване на кредита, за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, посочен е общият размер на дълга, срока на договора, посочен е размерът на вноските, че са месечни, както и датите, на които се дължат. Ето защо процесният договор за потребителски кредит е валиден и обвързва ответника, който дължи процесните суми за главница, възнаградителна и мораторна лихва.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

При този изход на спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 150 лева.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №20247463/09.11.2020г., постановено по гр.д.

№39888/2019г. по описа на СРС, 30 състав.

ОСЪЖДА А. А. Р., ЕГН **********, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *******, разноски за въззивното производство в размер на 150 лева.

5

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6