Определение № 2432 от 30.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2432 гр. София, 30.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20248002902190 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 151/19.04.2024 г. по в. гр. д. № 62/2024 г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 379/2023 г. по гр. д .№ 1628/2021 г. за установяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 7 от договор за ипотечен кредит от 28.08.2007 г., сключен между Е. Х. и „Банка ДСК“ АД, както и клаузата, съдържаща се в т. 25.3 от общите условия към договора, и клаузата, съдържаща се в чл. 7 от договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., сключен между Е. Х. и „Банка ДСК“ АД, както и клаузата, съдържаща се в т. 25.3. от общите условия към договора.

В касационната жалба се заявяват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК.

Релевират се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон – чл. 14 ЗЗП, чл. 145, ал. 2 ЗЗП, и чл. 146 ЗЗП, както и допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, осигуряващи обсъждане на всички заявени от страните възражения и твърдения. Израдява се становище, че уговорките, обективирани в чл. 7 на всеки от двата договора за кредит, са ясни и разбираеми, поради което не се явяват неравноправни. В евентуалност се сочи, че не е налице основание за обявяване нищожността на цялата клауза на чл. 7, тъй като в частта за определяне размера на дължимата лихва към датата на сключване на договора клаузата установява по ясен начин дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, представляваща цена за ползваната парична сума.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навежда основанието за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно:

1

1.„Дали констатираната нищожност по чл. 146 ЗЗП на клаузата от договор за банков кредит, отнасяща се до дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва в случаите, когато същата е определена от два компонента: базов лихвен процент с точно определен размер към датата на подписване на договора за кредит, и договорна надбавка с предвидена възможност банката кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, свързана с промяна на базовия лихвен процент, обуславя ли нищожност на клаузата и в частта й относно заплащане на възнаградителната лихва от страна на кредитополучателя с конкретно определен размер ?“

2.„Длъжен ли е въззивният съд да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички твърдения и възражения на страните, от и във връзка с които те черпят своите права, както и правните им доводи, относими към тях?“

3.“Длъжен ли е въззивният съд да направи цялостна и самостоятелна преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтичат спорните по делото права, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към тези релевантни за спора факти, на които страните се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото, както и да изложи подробни мотиви кои доказателства кредитира и кои не кредитира, и защо?“ По първия въпрос се твърди отклонение от решение № 92/2019 г. по т. д.

№ 2481/2017 г. на II т.о. По процесуалните въпроси се твърди отклонение от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС и доразвиващата го практика по чл. 290 ГПК.

При изложените съображения се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а вместо него постановено друго такова, с което предявените срещу банката искове да бъдат отхвърлени с присъждане на разноски.

Ответникът по касация Е. С. Х. оспорва касационната жалба като неоснователна и заявява становище, че не са налице основанията за достъп до касационен контрол на въззивното решение, тъй като поставените от касатора въпроси не покриват общата характеристика по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Претендира въззивното решение да не бъде допускано до касационен контрол, евентуално да бъде потвърдено като се присъди адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството по делото е образувано по искови молби на Е. С. Х. против „Банка ДСК“ ЕАД съединени за общо разглеждане, обективиращи искане за прогласяване нищожността на чл. 7 от договори за ипотечен кредит, 2 сключени с ответника на 28.08.2007 г. и 27.02.2008 год., както и на т.25.3 от общите условия към договорите.

За да потвърди решението на Районен съд Хасково и да уважи предявените от Е. С. Х. искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.

143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клузите, обективирани в чл. 7 на двата договора за ипотечен кредит и т.25.3 от общите условия към тях, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът е приел да получи отпуснатите от банката суми срещу поето от негова страна задължение да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определяна периодично от банката, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Лихвеният процент по кредита от 28.08.2007 г. към датата на сключването му е определен в общ размер на 7.29 %, а по кредита от 27.02.2008 г. - в размер на 10.99 %. Договорите са сключени при общи условия, които в т.25.3 предвиждат, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, при наличие на някое от следните условия: изменение от поне 1 % за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; при изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; при изменение от поне 0.5 % за месец на индекса на потребителските цени за България; при въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; при промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; при изменение от поне 10 % за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в Централната банка; при съществена промяна в паричната политика на Централната банка като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. Като безспорно съдът е приел и обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания срокът на действие и на двата договора не е б и л и з т е к ъ л . Кредитирайки приетата в първоинстанционното производство икономическа експертиза, съдът е установил, че от банката са извършвани промени на приложимия лихвен процент, чийто размер е нараснал. Констатирал е, че изводът на първоистанционния съд относно наличието на качеството потребител в полза на ищеца по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП не е било оспорено от банката. Мотивирал е изводите си за основателност на предявените искове с довода, че уговорката, с която правото на банката да променя едностранно и периодично включения като компонент на лихвата базов лихвен процент, е неравноправна по смисъла на чл. 146, ал.

1 ЗЗП, тъй като н е е уговорена индивидуално между страните в кредитното правоотношение. Изтъкнал е, че посочването на условията, при които банката кредитор може да променя едностранно лихвения процент по двата кредита не е достатъчно, за да се отрече неравноправния характер на цитираните договорни клаузи. Липсата на указана в договора конкретна методика за промяна на лихвения процент, доведена до знанието на кредитополучателя към момента на сключване на договора, според състава на окръжния съд 3 създава възможност банката да променя лихвата по своя субективна преценка, нарушавайки изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на кредитора търговец и кредитополучателя потребител. Освен това, посочените клаузи не предвиждат при настъпване на обстоятелства, предпоставящи изменение на лихвения процент, да последва промяна в лихвата в посока намаляване, а не само в посока увеличаване, нито установяват право на кредитополучателя да се откаже от договора в случай на несъгласие с извършеното от страна на банката едностранно изменение на лихвата. Решаващият състав е отчел и това, че нито в договорите, нито в общите условия към тях са посочени обстоятелства, стоящи извън контрола на банката, при наличието на които може едностранно да се увеличи базовия лихвен процент. Достигайки до изводите, до които е достигнал и първоинстанционният съд, въззивната инстанция е препратила към мотивите, изложени в обжалвания пред нея съдебен акт.

Първият въпрос удовлетворява сочения от касатора критерий по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивната инстанция. Практиката, на която касаторът се е позовал, а именно решение № 92/2019 г. по т. д .№ 2481/2017 г. на II т.о. на ВКС, е относима към казуса. На състава служебно са известни и решение № 50058/14.07.2023 г. по т. д. № 1004/2022 г. на I т.о., решение № 60095/16.08.2021 г. по т. д. № 663/2020 г. на II т.о., решение № 50053/18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г. на II т.о., ВКС, които дават разрешение на подобни спорове. В съгласие с разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, въпросът следва да бъде уточнен в следния смисъл: Обуславя ли нищожност на цялата договорна клауза уговорка в договор за банков кредит за дължимост на възнаградителна лихва в конкретен размер, който едностранно може да бъде променян от банката кредитор?

Въпросите, касаещи допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с изясняване на спора и обсъждане на всички наведени от страните твърдения и възражения, ще бъдат разгледани с акта по същество на спора.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 80 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 151/19.04.2024 г. по в. гр. д. № 62/2024 г. на Окръжен съд Хасково.

УКАЗВА на „Банка ДСК“ АД в едноседмичен срок от получаване на 4 съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 40 лв. При неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.

След постъпване на доказателства за платена държавна такса делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. В случай, че такса не бъде платена в указания срок, делото да бъде докладвано за прекратяване на производството.

Препис от определението да се изпрати на „Банка ДСК“ АД.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5