Определение № 3114 от 20.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3114 гр. София, 19.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002104289 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „А. ф.” ООД срещу решение № 744/20.06.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 792/2023 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 183/18.01.2023 г. по гр. дело № 17775/2021 г. на Варненския районен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено, на основание чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищцата Т. С. И. сумата 80 000 лв. и на малолетния ищец Т. М. Ч. (действащ чрез другата ищца – негова майка) сумата 150 000 лв., представляващи обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на М. Т. Ч. – „житейски спътник“ (фактически съжител на съпружески начала) на ищцата и баща на малолетния ищец, настъпила в резултат на трудова злополука от 13.08.2021 г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от 14.08.2021 г. до окончателното им изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следните правни въпроси: 1) безусловно ли е правото на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, да получи обезщетение за неимуществени вреди, или то е обусловено от ангажиране на 1 доказателства, които установяват съществуването на дълбока емоционална връзка помежду им; 2) длъжен ли е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на едно лице въззивният съд да обсъди всички критерии, които имат значение за определяне размера на обезщетението – възраст на починалия, обществено положение, момента на настъпване на смъртта, която е от значение за преценка на съществуващото в страната икономическо положение, както и отношенията между пострадалия и лицата, които претендират обезщетение; и 3) в кои случаи поведението на пострадалия при трудова злополука следва да се характеризира като проява на груба небрежност; съставлява ли загубата на контрол върху превозното средство, която не е провокирана от внезапно възникнала опасност за движение, проява на груба небрежност. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – с ППВС № 5/24.11.1969 г., втория въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968 г. и третият въпрос – с решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д.

№ 434/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 63/10.05.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност, по отношение на втората част от третия въпрос се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че по тази част от въпроса няма формирана съдебна практика. Също при условията на евентуалност касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като твърди очевидна неправилност на въззивния акт и в тази връзка преповтаря касационното си оплакване, че необосновано окръжният съд е приел за неоснователно възражението на дружеството-работодател за проявена груба небрежност от страна на починалия при трудовата злополука.

Насрещната страна – ищците Т. И. и Т. Ч., в отговора си на касационната жалба излагат съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата.

По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Отговор на първия правен въпрос е даден в задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана както в посоченото от касатора ППВС № 5/24.11.1969 г., така и в ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, а също и в основаната на тях практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 115/15.11.2018 г. по гр. д. № 4455/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази практика на ВС и ВКС, претенцията по чл. 200 от КТ не се основава на наследствени права по ЗН, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия при трудова злополука, поради което в кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се включва и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при трудова злополука, без да е бил сключен брак, но при създадена трайна и дълбока емоционална връзка между тях. В тази връзка в мотивите към ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС е разяснено, че най-близките на починалия (по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., в който кръг попада и 2 лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Прието е още, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД.

За да обоснове извода си, че ищцата Т. И. е сред кръга от лица, разполагащи с активна материалноправна легитимация по чл. 200 от КТ, въззивният съд се е позовал именно на задължителната практика, обективирана в ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС № 5/24.11.1969 г. и ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Окръжният съд, при обсъждане на доказателствата по делото е установил още, че ищцата и починалият при процесната трудова злополука М. Ч., са били нормално семейство, изпълнено с любов, топлина, грижи, внимание; М. е бил отговорен и грижовен съпруг и баща; имали са едно дете и на път да се роди друго дете, но по стечение на обстоятелствата то завършило със злополучен край; детето (малолетният ищец Т. Ч.) и бащата също са били привързани един към друг, обичали са се; ищцата и М. Ч. не са били женени, но са живеели заедно на семейни начала при родителите на М. от поне три години; искали са да си купят собствено жилище и да се отделят, тъй като искали да имат стая за детето, а и чакали второ, като са наели квартира и продължили да търсят собствено жилище; двамата са били близки с родителите на М.. Също въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено и че към датата на процесния инцидент (трудовата злополука) от 13.08.2021 г., ищцата и М. Ч. са били скарани и не са живели в един дом, но това не е довело до фактическа раздяла и до липса на взаимност между тях, а напротив – съдът е приел, че очакването на второто им дете е достатъчна индиция, че те са имали преспективи за съвместно съжителство.

При така установените обстоятелства по делото, сочещи на създадена трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата Т. И. и починалия при процесната трудова злополука неин фактически съжител на съпружески начала М. Ч., настоящият съдебен състав намира, че като е приел, че ищцата Т. И. разполага с активна материалноправна легитимация по чл.

200 от КТ и като `и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е разрешил първия поставен от касатора правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с посочената по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, респ. – по отношение на този въпрос не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал.

1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

По аналогични съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория поставен от касатора правен въпрос, който също е по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. (което се сочи от жалбоподателя), при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на 3 неимуществените вреди. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, като при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В същия смисъл е и многобройната, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.

В случая, при определяне размера на обезщетението на ищцата Т. И. въззивният съд е съобразил, освен посочените по-горе (при първия въпрос) обстоятелства, още и установените от показанията на свидетелките Г. и А. релевантни обстоятелства, а именно:

След смъртта на М. Ч., ищцата е станала доста по-затворена, спряла контактите си, не споделяла, много рядко се усмихвала, а преди това била общителна, усмихната. Ищцата се опитвала да обясни на детето (малолетния ищец Т. Ч.) ситуацията, като му казвала, че баща му е звездичка; намерила сили да му покаже къде е погребан. Ищцата психически се сринала, трудно `и е било да понесе болката сама, затворила се в себе си, често плачела.

Относно степента и характера на получените от ищцата травми, въззивният съд е обсъдил и заключението на съдебно психиатричната и психологическа експертиза, от което е приел за установено, че в резултат на процесния инцидент, който е с фатален край за съпруга на ищцата, последната е претърпяла психична травма, която е свързана с емоционални и отчасти с волеви промени. Диагностицирани са клинични симптоми на „разстройство в адаптацията – тревожно депресивно разстройство“; в резултат на претърпяната психична травма към момента на освидетелстването ищцата е с повишени в умерена степен тревожност и депресивност; станала е неспокойна, с намален фрустрационен толеранс, с нарушения в съня и с понижена самооценка; ограничила е интересите си, съсредоточила е вниманието си върху новите задължения и отговорности. Повишена е страховата готовност (като неопределена тревожност), ограничени са социалните контакти. Налице е потисната агресивна готовност (нездравословна агресия) – потиснатите емоции и чувства спрямо лица, институции и фирмата, в която е работил съпругът `и, поради некоректното и нелоялно отношение към нея след неговата смърт. Цялата симптоматика е вследствие на преживяната и все още необработена психична травма. Настъпилата психична травма от преживения инцидент не е преодоляна от ищцата към момента на освидетелстването `и – в продължение на една година все още персистират симптомите. Същите са били изразени в по-голяма степен непосредствено след инцидента и първите месеци след него, но все още техните външни прояви остават – завоалирани, но в определени моменти, когато се правят асоциации със случилото се, се проявяват под формата предимно на невербални жестове, мимики и лицеизраз (натъжаване и просълзяване, продължителни паузи). Вещите лица считат за препоръчително ищцата да ползва специализирана помощ от професионален 4 психотерапевт. Наличието на психичната травма от случилия се инцидент е довела до промяна в качеството на живот на ищцата – най-вече промяна в самооценката, с повишените задължения и отговорности, които следва да поеме сега, когато е сама и когато отглежда и възпитава общото им дете; ограничила е до минимум социалните си контакти; чувства се ненужна в семействата, които са пълни (трианголат); променено е качеството на съня и апетита `и, изпитва неопределени страхове и вътрешно напрежение, а нивото на тревожността и депресивността са в умерена степен повишени. Отзвучаване на клиничните симптоми, без съответно лечение и психотерапия продължително, със „заравяне на стреса“, при ищцата не може да отзвучи, има реална възможност за хронифициране и задълбочаване на психиатричната симптоматика, както и нейното актуализиране, като и към освидетелстването се актуализира нерационално преработения до момента дистрес.