Решение № 1446 от 21.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1446 гр. София, 21.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Яна Борисова при участието на секретаря Снежана П. Тодорова като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100502310 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 06.12.2021 г. на ищеца „М..С.“ ООД /към момента ЕООД/ срещу решение № 20198742/15.10.2021 г. по гражданско дело № 22255/2021 г. на Софийския районен съд, 76 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Х.Д.“ ЕООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 258 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за установяване на задължение за сумата 3 674,49 лева, цена за доставена храна за периода от 07.04.2020 г. до 21.06.2020 г., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 550 лева, сторени деловодни разноски.

Жалбоподателят поддържа, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че е налице погасяване на задълженията, неприемайки за доказана уговорката за отлагане на плащането, вкл. и като поради нарушение на съдопроизводствените правила не е допуснал поискания от ищеца свидетел за установяването на този факт. Счита, че е изпълнил точно задълженията си, поради което му се следва уговорената цена, като ответникът не доказва погасяването . Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния като неправилно и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ответник по иска – „Х.Д.“ ЕООД, оспорва жалбата при твърдения, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл.

259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

1

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като съдът не се е произнесъл в нарушение на императивни правни норми.

Същото е и правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на СРС в частта им относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната страна следва да се добави следното:

Предявеният иск е за установяване на задължение за заплащане на дължимото възнаграждение по договор за изработка. В тежест на ищеца е да докаже че между страните е сключен договор за изработка, по който ответникът е възложил, а ищецът е извършил е описаните в представената от него фактура дейности, ответникът е приел работата и в негова тежест е възникнало задължение в размер на посочената във фактурите сума.

В тежест на ответника е да докаже, че е възразил срещу недостатъците на изработеното при предаване на работата, а ако твърди те да са скрити – незабавно след установяването им, а при доказване на горните факти - да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че между тях съществувало облигационно отношение по договор за изработка, по силата на който в периода от 07.04.2020 г. до 21.06.2020 г. ответникът възлагал на ищеца да приготвя и доставя храна, а ответникът се е задължил да му заплати възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа, т.е приемането е не само право, но и задължение на възложителя. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие, така и правно действие - одобрение на изработеното, т.е признание, че то действително съответства на възложеното с договора. Приемане на извършената работа е налице както когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато това одобрение е изразено с конклудентни действия. В случая работата е приета от възложителя без възражения, което се установява от факта на осчетоводяване на фактурите.

Предвид изложеното съдът приема, че ищецът е провел пълно доказване на наличието на договор, по който е престирал точно – изпълнил е възложената работа съгласно уговореното, последната е приета от възложителя и за него е възникнало задължението да заплати в цялост уговореното възнаграждение.

Основният спорен между страните въпрос е дали процесното задължение за заплащане на възнаграждение е погасено, по който въззивният съд намира следното:

Не се спори между страните, а и от заключението на ССчЕ, писмените доказателства, както и от справка в публичния ТР при АВ се установява, че към момента на сключване на процесния договор – март 2020 г., съдружници в „М..С.“ ООД са М.В.К. - управител, и майка му М.Г.К.; че последната е била настанена в хоспис, стопанисван от дружеството ответник „Х.Д.“ ЕООД, по силата на сключен договор с посочените две физически лица; че М.В.К. е възложител по този договор, като за периода 18.12.2019 г. – 25.3.2020 г. е имал непогасени задължения към дружеството ответник в размер на 5012,21 лева; че тези задължения не са погасени и към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция.

Съгласно чл. 25, ал. 2 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин (Загл. изм. - ДВ, бр. 80 от 2018 г.) при разносна търговия фискалната касова бележка се издава от лицето по чл. 3 и се предава на разносвача, който от своя страна я предоставя на купувача при плащането, освен когато плащането по продажбата се регистрира и отчита чрез фискално устройство на мястото на предаване на стоката или услугата. От заключението на ССчЕ, неоспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, се установява, че при проверката в счетоводството на ответника всяка от процесните фактури на обща стойност 3674,19 лева е била придружена от фискален бон, издаден от ищеца. От това следва, че ищецът е издавал фискални бонове към всяка от процесните 2 фактури, както и че е предал на ответника тези фискални бонове. Във всички фактури е посочено, че плащането се извършва в брой. Следователно с конклудентни действия е признал извънсъдебно факта на извършено плащане на задълженията, като не е необходимо да е извършено от длъжника, за да има погасителен ефект.

Горният извод /че задълженията са платени/ се подкрепя и от показанията на свидетеля И.Е. Д., според които между М.В.К. – лично и в качеството му на управител на „М..С.“ ООД, от една страна, и ответното дружество, от друга, е уговорено, че задължението на физическото лице М.В.К. към „Х.Д.“ ЕООД ще бъде погасено като „М..С.“ ООД сключи договор с „Х.Д.“ ЕООД и насрещните задължения /възнаграждението за доставка на храна и възнаграждението за полаганата за майката на К. грижа/ се погасят до размера на помалкото. Съдът кредитира показанията на този свидетел, доколкото те се подкрепят от разменената кореспонденция /това съглашение е споменато в нотариалната покана, изпратена до ищеца, което изявление няма нарочен за процеса характер и съдът го цени наред с останалите доказателства/, от показанията на свидетеля П., според които плащането било „отложено“ /т.е. ще се плаща в по-късен момент/, и от установените обстоятелства, че управителят на дружеството ищец е имал неплатени задължения към ответника за настаняването на майка си в хоспис. Наличието на непогасени задължения на К. към хосписа и уговорката за „отлагане“ на плащането несъмнено водят на извод за вярност на твърденията на ответника – за наличие на допълнителното съглашение, за което свидетелства Д.. Това е и най-логичната от житейска и правна гледна точка фактическа обстановка – да се погаси задължението към хосписа посредством осъществяваната от физическото лице-длъжник търговска дейност.

Ето защо въззивният съд намира от правна страна, че „М..С.“ ООД е встъпило в дълга на управителя си М.В.К., възникнал по договора с „Х.Д.“ ЕООД /101 ЗЗД/, като задълженията на М.В.К. към ответника са погасявани чрез прихващане /103 ЗЗД/ със задълженията на „Х.Д.“ ЕООД към „М..С.“ ООД, доколкото това дружество е встъпило в дълга на управителя си. Това обяснява и защо ищецът е предал касовите бонове на ответника и те се намират в държане на последния.

При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, обстоятелствата по делото и защитните позиции на страните, въззивният съд намира за доказано, че процесните задължения за заплащане на възнаграждения са изцяло погасени. Към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция в полза на ищеца не съществува вземането, чието установяване е предмет на делото. Искът е изцяло неоснователен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно.

По разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 1800 лева за адвокатско възнаграждение.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20198742/15.10.2021 г. по гражданско дело № 22255/2021 г. на Софийския районен съд, 76 състав.

ОСЪЖДА „М..С.“ ЕООД , ЕИК ******* да заплати на „Х.Д.” ЕООД , ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 700,00 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

3

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4