Решение № 338 от 29.05.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 338 гр. Монтана, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАЛЯ МЛАДЕНОВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА СТ. СТАНИШЕВА като разгледа докладваното от ВАЛЯ МЛАДЕНОВА Гражданско дело № 20251630100868 по описа за 2025 година

Предявените искове са с правно основание чл.124 ал.1 ГПК във вр. с чл.26 ал.1 ЗЗД.

Ищцата Б. А. Б., ЕГН **********, постоянен адрес: *** твърди, че между нея Б. А. Б. /заемател/ и ****** /заемодател/ е сключен договор за паричен заем, по силата на който на заемателят е предоставена сума в размер на 1600 лева, като същата се е задължила за срок от 22.02.2024г. до 28.11.2024 /девет месеца/, при 21 вноски, да върне общо сумата от 3717лв., представляваща сбор от посочената главница, лихва в размер на 383,89лв. и неустойка в размер на 1 733,11лв. Твърди, че в чл.6.1 на договора е предвидено задължение на заемателя в срок от три дни, считано от датата на усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение при условията на чл.33, ал.1 от Обшите условия на дружеството заемодател.

Според посочения текст обезпечението следва да бъде в някоя от двете форми първата - (1) поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят на можество изисквания, касаещи размера на осигурителния им доход и същите да не са заематели или поръчители по други непогасени договори, както и (2) предоставяне на безусловна банкова гаранция от търговска банка в размер два пъти общата сума на заема.

1

Заявява, че възраженията й срещу действителността на договора и клаузата, предвиждаща възнаграждение в полза на трето лице, предоставящо гаранция за обезпечение на кредита са следните:

Договорът е нищожен, сключен в нарушение на императивните норми на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1 във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.21 и с чл.22 от ЗПК. В разрез с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, размерът на възнаграждението за предоставена обезпечение не се включва в установения алгоритъм, скойто се изразяват всички разходи по кредита. Касае се за съществен елемент от договора, който по размер /тежест/ надхвърля размера на главницата и представлява скрита лихва и който в нарушение на чл.11, ал.1, т.9, т. 9а и т.10 от ЗПК не е включен в нея и не е отразен при формиране на ГПР. Използвана е заблуждаваща практика за задължаване на заемателя с паричен ресурс, който не е включен в ГПР, за да може размерът лихвата и на ГПР да не надхвърля законовия праг по чл.19, ал.4 от ЗПК - да не надвишава пет пъти законната лихва. Липсата на яснота в договора при посочване на лихвата и ГПР и това – кои компоненти са включени в нея, не дава възможност на потребителя да прецени какви са икономическите последици от сключването на договора, който пропуск е достатъчен, за да се приеме, че на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1 от ЗЗД, същият е недействителен. Намира, че посочените противоречия водят до нищожност на целия договор или евентуално се обръща към съда да прогласи нищожността на клаузата от договора, предвиждаща дължимост на възнаграждението за предоставена гаранция. Предид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да прогласие в отношенията между страните недействителността на договора за паричен заем, с който *** е предоставил в собственост на Б. А. Б. заем в размер на 1600лв. и в условията на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата от договора, която предвижда дължимост на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Моли съда да присъди в полза на адвокат С. А. Н., вписан в *****, с личен № *** на ВАдС, сторените по делото съдебно-деловодни разноски - адвокатско възнаграждение, съобразно представения по делото договор за правна помощ, като същият осъществява процесуално представителство по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв - на материално затруднено лице, в размер не по-нисък от чл.36, ал.2 от ЗАдв. съобр. чл.7, ал.2, т.1 и т.2 от Наредбата.

2

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „***“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя ****** е представил писмен отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции.

Твърди, че процесният договор за кредит е съобразен с императивната норма на ЗПК и същият не е нищожен, като подробни доводи и съображения за това са изложени в отговора на исковата молба. Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани, като му присъди и сторените по делото разноски.

Доказателствата по делото са писмени.

Съдът, след като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение и при условията на чл.235 от ГПК, приема за установено следното:

Установено е по делото и няма спор между страните, че на 08.02.2024 година между тях бил сключен договор за паричен заем с № 1015096, по силата на който ищцата получила сумата от 1 600.00 лева. Последната се задължила да върне заетата сума на 21 месечни вноски, при ГПР 56,41 % и ФЛП 44,5 %. В договорът освен това била включена клауза, според която заемателят се задължава в 3 дневен срок от подписване на договора да представи на заемателя обезпечение – чрез банкова гаранция или поръчителство на лица, които да отговарят на определени условия. Ако заемателят не изпълни това задължение, то се начислява неустойка в размер на 1 733,11 лева.

Гореизложената фактическа обстановка се потвърждава от събраните по делото доказателства.

От представените по – горе писмени доказателства, съдът обосновава извод, че между страните на 08.02.2024 година е възникнало облигационно отношение по повод предоставен потребителски кредит. Отношенията между кредитора са подчинени на общите правила на Закона за задълженията и договорите – договор за заем и на специалните разпоредби на Закона за потребителския кредит. Твърди се нищожност на договора, поради наличието на неустоечна клауза, която води до неравноправие в отношенията между страните.

3

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;

4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да се придаде и санкционна функция. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на разходите. Според чл.11, т.12 ЗПК към договора задължително следва да има погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Представеният сочи на неравноправни клаузи по 4 смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителя. В него е включено заплащането на неустойка при непредставянето на банкова гаранция или поръчител. Такава гаранция обаче е следвало според договора да бъде предоставена в три дневен срок след сключване на договора.

Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1600 лева – 818,07 евро). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор изначално разсрочва вземането за „неустойка”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в ГПР. В случая не се изискват специални знания и умения, за да се прецени, че действителният ГПР по договора е в грубо нарушение на всякакви норми на ЗЗП и ЗПК – заетата сума е в размер на 1600.00 лева, а начислената неустойка е 1 733,11 лева, което оскъпява процесния договор значително. Налице е нарушение на закона и по смисъла на чл.26 ЗЗД процесният договор е недействителен.

Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК и предявеният иск е изцяло основателен.

След като ищцата е била освободена от заплащане на такси и разноски в производството по реда на чл.83, ал.2 ГПК, то дължимата държавна такса следва да се присъди в тежест на ответника и същият следва да заплати държавна такса в размер на 25,56 евро – по сметка на МРС, както и 5

2,56 евро – държавна такса, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист, а на адвокат С. А. Н., вписан в ***, с личен № *** на ВАдС - адвокатско възнаграждение в размер 204,52 евро.

Предвид изложените по-горе съображения съдът

РЕШИ:

Признава за установено в отношенията между Б. А. Б., ЕГН **********, постоянен адрес: *** и „***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ******, договор за кредит № *** година, е нищожен.

ОСЪЖДА „***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:

***, представлявано от ****** да заплати да заплати по сметка на Районен съд – Монтана държавна такса в размер на 25,56 евро – по сметка на МРС, както и 2,56 евро – държавна такса, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

ОСЪЖДА „***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:

***, представлявано от ****** да заплати на осн. чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв, на адвокат С. А. Н., вписан в ***, с личен № *** на ВАдС адвокатско възнаграждение в размер 204,52 евро.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________ 6