Решение № 525 от 28.04.2025, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 525 гр. София, 28.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000500192 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 4763 от 07.08.2024 г. по гр.д.№ 902 по описа за 2022 г. на СГС, ГО, І-13 състав се: ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД , предявен от "Дирак - Д" ООД, против С. П. Ч., Ч. С. А., и М. Ц. А., за обявяване за окончателен на предварителен договор от 29.12.2016 г. относно договорката в чл. 1.3.3 от предварителния договор за учредяване в полза на "Дирак - Д" ООД, на право на ползване върху идеалните части от земята на УПИ IV, кв.12, м."Сухата река", гр. София, с идентификатор ***, с площ от 658 кв.м., съответстващи на 72% /47.66 кв.м./ от изградените в имота паркоместа като неоснователен; ОТХВЪРЛЯ евентуалните искове на "Д ирак Д" ООД против С. П. Ч. с основание чл. 82 ЗЗД вр.с. чл. 79, ал. 1 предл.2 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорката в чл. 1.3.3 от предварителния договор от 29.12.2016 г. в размер на 27 000 евро и против Ч. С. А., и М. Ц. А. на същото правно основание за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договорката в чл. 1.3.3 от предварителния договор в размер на 27 000 евро, като неоснователни; ОСЪЖДА С. П. Ч. да заплати на "Дирак - Д" ООД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 000 евро /от общо дължими 18 575.57 евро/ - главница за получени площи над предварително уговорения размер и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1

1634.28 евро - лихва за забава върху главницата за периода от 10.09.2021 г. до 28.01.2022 г.; ОСЪЖДА Ч. С. А., и М. Ц. А. заедно да заплатят на "Д ирак - Д" ООД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 14 000 евро /от общо дължими 24 726 евро/ - главница за получени площи над предварително уговорения размер и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1126.41 евро - лихва за забава върху главницата за периода от 18.08.2021 г. до 28.01.2022 г.

Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби от:

1-ищеца пред първоинстанционния съд-“Дирак-Д“.

Решението се обжалва в частта в която е бил отхвърлен иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, предявен като главен, както и евентуалният такъв по чл. 82 от ЗЗД.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СГС, решение в обжалваната му част. Счита, че претенцията му по чл.19, ал.3 ЗЗД е доказана и като такава-основателна; налице били всички изискуеми от закона предпоставки. Съдът правилно бил установил фактическата обстановка по делото и сключеният между страните предварителен договор от 29.12.2016 г., но неправилно бил достигнал до извода, че клаузата на чл.1.3.3. от същия е неясна и несъществена и като такава не била залегнала в окончателния договор /нот.акт/. В тази част обжалваното решение съдържало и противоречиви мотиви. Счита, че клаузата е ясна. Освен това ищецът бил изпълни задължението си по тази клауза като изградил паркоместата- 5 бр., съгласно одобрения проект. Съгласно тази клауза, след изграждането на паркоместата, ползването следвало да бъде 28 % за учредителите на ползването и 78 % за приемателя /ищеца/. Тъй като статута на паркоместата бил неясен, затова уговорката била за разпределяне правото на ползване.

Затова неправилно съдът бил приел, че клаузата не е за прехвърляне на собственост. Следвало да се вземе предвид, че в т.32 от нот.акт било налице препращане към разпоредбите на предварителния договор от 29.12.2016 г.

Затова счита, че клаузата на чл.1.3.3 е валидна и обвързва страните. За изпълнението й ответниците били уведомени с отправени до тях нот.покани като били поканени да се явят на 19.11.2021 г., но на тази дата се явил само представител на ищеца, не и ответниците. Това било установено с констативен протокол № 144 от същата дата. Сочи се, че паричните суми относно паркоместата не били заплатени. Счита, че иск по чл.19, ал.3 ЗЗД може да бъде уважен и за идеална част от земята, която била обособена като паркомясто.

Допустимо било да се учреди право на ползване върху идеална частта, както и върху несамостоятелен обект като се позовава на съдебна практика, без да е посочено на кой съд. Сочи, че в случая забраната по чл.202 ЗУТ не важи.

Страните били имали предвид учредяване на ползване в посочените идеални части и затова поради неясния статут на паркоместата, същите не били включени в нот.акт. Исковата претенция била именно за правото на ползване.Счита, че няма законова пречка да се учреди право на ползване по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. От тук произтичала и неправилността на обжалваното решение в частта, в която съдът е отхвърлил и евентуалния иск с правно основание чл.82 ЗЗД като СГС бил приел, че в клаузата на 2 чл.1.3.3 не се съдържа задължение на ответниците да учредят право на ползване. За стойността на последното били ангажирани и доказателства.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи претенциите му.

Претендират се разноски.

По въввзивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първоинстанционния съд - С. П. Ч., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца, част. Сочи, че съгласно съдебната практика паркоместата не са самостоятелен обект на вещно право и затова не може да бъдат предмет на сделка. Договор с предмет учредяване на право на ползване върху паркоместа щял да бъде поради това нищожен поради невъзможен предмет. Счита за правилен извода на СГС, че чл.1.3.3 от предварителния договор не документира правно валидна уговорка за учредяване на вещно право на ползване, която законосъобразно да може да бъде обявена за окончателен договор. Не можело да има неизпълнение на несъществуващо задължение. Със спорната клауза ответниците само били изразили съгласие да се определи начина на ползване на частта от имота- като места за паркиране.

Счита, че тази клауза не сочи, съществените уговорки, за да бъде обявена за окончателна по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. В случая не се касаело и до „изграждане“ на паркоместа, а само предвиждането на такива с проекта като места за паркиране. Задължението за предвиждане на такива паркоместа било по силата на чл.43 вр. с чл.37, ал.4 ЗУТ. Относно иска по чл.82 ЗЗД, с който се претендирало заплащане на обезщетение за неизпълнение на твърдяното от ищеца, задължение на ответниците по чл.1.3.3 от предварителния договор, се сочи, че фактите по главния и този евентуален иск били едни и същи. Затова и евентуалния иск щял да бъде неоснователен независимо от изхода по главния. Освен това евентуалния иск бил недоказан, както по основание, така и по размер. Следвало да се вземе предвид, че ищецът нито бил извършвал СМР, нито някакви разходи във връзка с паркоместата. Същевременно от ищеца се претендирало обезщетение в размер на правото на собственост върху съответните идеални части от поземления имот, отреден с проекта за паркоместа. Сочи, че пазарната стойност на вещното право на ползване и тази на правото на собственост били различни величини.

По въввзивната жалба е постъпил отговор от ответниците пред първоинстанционния съд Ч. С.а А. и М. Ц. А., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца, част. Сочат, че макар първоинстанционния съд да не бил обсъдил всичките им доводи и възражения, бил достигнал до правилни прави изводи за неоснователност на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД. Правилно била възприета уговорката на чл.1.3.3 от предварителния договор. Мотивите на съда били възприети от въззивника/ищец превратно. В тази клауза учредителите /ответници/ не бил поели задължение за учредяване на вещно право на ползване на ищеца.

Правилно СГС бил приел, че такова задължение не било поето от ответниците.

3

След като такова задължение липсвало, то съдът нямало как да замести волята на страните с конститутивното решение по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД.

Направеното от ищеца тълкуване на уговорката по чл.1.3.3 било превратно и в разрез със съдържанието на тази уговорка. Ако имало уговорка за учредяване на вещно право на ползване, то тя щяла да намери отражение в окончателния договор, отразен в нот.акт. Налице била разлика между ограничено право на ползване и разпределение на ползване. Относно евентуалния иск по чл.82 ЗЗД се излагат аналогични доводи като тези в отговора на другия ответник - С. П.

Ч.. Сочи се и, че от страна на ищеца не били претърпени никакви вреди, респ.загуба, тъй като негово задължение било да осигури пет паркоместа, които били предвидени с инвестиционния проект.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника/ищец на 22.08.2024 г.

Въззивната жалба е подадена на 29.08.2024 г. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Въззивната жалба е допустима.

2-ответниците пред първоинстанционния съд - Ч. С.а А. и М. Ц. А..

Решението се обжалва в частта , в която са уважени исковете по чл. 79 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и в частта, в която първоинстанционният съд не е разгледал предявените от тях възражения за прихващания, макар същите да били приети от съда за разглеждане.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СГС, решение. Сочат, че в сключеното между страните споразумение било прието, че площта на апартаментите, която надхвърля договорения размер е 33,66 кв.м.. Общият размер на отразената в това споразумение сума за доплащане била съобразена именно с тази квадратура. В хода на строителството, обаче, площта на ап.№ 15 била фактически намалена с 0,8 кв.м. СГС бил възприел, че това е доказано от заключението на съдебно-техническата експертиза. В диспозитива на решението, обаче, съдът приел, че е установено вземане в размер на 24 726 евро, което било в разрез с установената фактическа обстановка. Считат, че съдът следвало да намали сумата за доплащане с 560 евро /при цена в размер на 700 евро за кв.м./, те. Следвало да установи общ размер на вземането на ищеца от 24 166 евро. Това било важно с оглед разясненията, дадени в т.2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на частичния иск. Сочат, че с непроизнасянето по възраженията за прихващане, които били своевременно направени, съдът нарушил гарантираното им право на защита. Неправилно съдът бил приел, че всички възражения касаят претенция за неустойка. За тези част от тези възражения не била предвидена арбитражна клауза. Възраженията за прихващане били свързани с ищцовите претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД /предявени като частични/. Първото касаело намалената площ на полагащият им се обект- ап.15 спрямо проектната такава /виж по-горе/. Това водело до намаление на дължимата сума за доплащане. Второто възражение за прихващане било извънсъдебно /в материален смисъл/, което било отразено в 4 отговор, рег.№ 15398 от 04.11.2021 г. във връзка с искането на ищеца за доплащане по Споразумение от 17.11.2017 г. с насрещните вземания към ищеца за неустойка по раздел ІІІ,т.25 вр.т.24 от нот.акт № 165, том.2, в размер на 18 765,48 евро, която сума била дължима от ищеца за забавеното изпълнение от осем месеца на задължението му по раздел ІІ, т.12.6 от нот.акт за въвеждане в експлоатация на сградата. Неправилно в мотивите си по това възражение за прихващане СГС бил приел, че това вземане не е ликвидно, тъй като било оспорено от ищеца. Сочи се, че факта на забавата на ищеца не бил спорен. Това се признавало от ищеца в становището му по отговорите на исковата молба. Оспорването от страна на ищеца било формално от правна страна и не било изпълнено със съдържание. Третото възражение за прихващане било предявено при условията на евентуалност, ако съдът приеме неоснователност на второто, и било процесуално такова и следвало да бъде разгледано от СГС съгласно т.1 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС- а именно: съдът да извърши прихващане на задължението на ищците по частичния иск за сумата в размер на 14 000 евро с насрещното им вземане за неустойка в общ размер от 18 765,48 евро по раздел ІІІ, т.25, вр.т.24 от нот.акт за забавеното изпълнение от осем месеца на задължението на ищеца за въвеждане в експлоатация на сградата. При условията на евентуалност срещу всички предявени искове /главни и евентуални/, както и с оглед възможността ищецът да извърши увеличение на иска, предявен като частичен, предявили възражение за прихващане със сумата в размер на 53950,74 евро – неустойка по раздел Трети, т.24 от нот.акт за забавеното изпълнение от 23 месеца – 07.06.2020 г.- 07.05.2022 г. на задължението на ищеца да предаде обектите в договорената степен на завършеност в срока по чл.24 от предварителния договор. При условията на евентуалност предявили възражение за прихващане /под процесуална форма/ вземането на ответниците/въззивници за обезщетение вместо изпълнение на задълженията на ищеца по раздел ІІ, т.11.1,т.11,2 и 11.4 от окончателния договор- да предаде полагащите им се обекти и построената сграда в договорената степен на завършеност. Обезщетението се претендирало от ответниците като преки вреди, равняващи се на пазарната цена за труд и материали за шпакловане на стените и таваните в апартаментите им и и склад № 4 и на пазарната цена за доставка и монтаж на гаражна врата за гараж № 19,20. Сочи, че във връзка с възраженията за прихващане били събирани доказателства, вкл. съдебни експертизи. Съдът не бил дал указания на страните, че приема всички възражения за прихващане, сторени от ответниците като такива за неустойка, както и че не счита да е компетентен да се произнесе по тях.

Разпечатката съдържа 37 от 261 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5ec88c0a-3223-4f85-8cfb-c61ec6e39570