Определение № 1794 от 08.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1794 гр. София, 27.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Анжелина Христоваа като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско дело № 20238002901000 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по повод на касационна жалба от „ПЪРВА

ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД против решение № 260002/22.02.2023 г. по гр. д. № 348/2020 г. на СОС, с което е потвърдено решение № 324/23.12.2019 г. по гр. д. № 30/2019 г. на PC - Ботевград, с което е уважен предявеният от М.

М. иск срещу „Първа инвестиционна банка“ АД с правна квалификация чл. 57, ал. 1 от ЗПУПС (отм.), във вр. с чл. 79 от ЗЗД - за осъждане на касатора да заплати 9 230 лв. - стойността на изпълнена платежна операция и сумата от 587,18 лв. - законна лихва за забава за периода от 22.12.2017 г. до 07.08.2018 г., ведно с начислената законна лихва, от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, както и в частта на разноските.

В касационната жалба се поддържа становище, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касацията М. М. в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.

1

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови решението си СОС е приел, че за да бъде уважен иск по чл. 57, ал. 1 ЗУПСП /отм./, следва да се установи, че от името на ищеца е извършена неразрешена платежна операция по смисъла на чл. 51 ЗУПСП /отм./. Посочил е, че в разпоредбата на чл. 56 ЗУПСП /отм./ е предвидено, че когато ползвателят на платежна услуга твърди неразрешена операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест за установяване автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък, т.е. тежестта да установи автентичност на платежната операция се носи от банката ответник.

В случая съдът е намерил, че ищецът е бил регистриран за електронно банкиране, чрез предоставен клиентски профил в онлайн платформа и е ползвал активно банкиране, а като средство за идентификация е избрал „token устройство“, както и че на 24.11.2017 г. са били извършени три платежни операции между сметки на ищеца и от сметка на последния към сметка на трето за спора лице в друга банка. С молби от ищеца до банкатакастор от 30.11.2017 г., 30.04.2018 г., от 22.05.2018 г. първият изрично е оспорил трите платежни операции. На 05.12.2017 г. по сметката на третото лице са постъпили суми от сметката на ищеца в банката-касатор, с основание „захранване на сметка“. Въз основа на свидетелските показания СОС е констатирал, че ищецът е работил в Германия като шофьор и използваното от него „токен устройство“, е носил винаги със себе си. Устройството е използвал предимно да плаща битови сметки и да прави лични други преводи.

На 24.11.2017 г. е споделил на съпругата си, че се налага да се върне в България, тъй като от сметката му в банката били направени трансакции, които той не е наредил. Съпругата е дала показания, че токен устройството е 2 било винаги с него, тъй като се налагало да изпраща пари на семейството и да заплаща битови сметки. На 29.11.2017 г. ищецът се върнал в България и е предприел действия по сезиране на банката, тъй като не е давал съгласие и не е познавал лицето, получило парите от превода.

По отношение на заключенията на двете експертизи СОС е намерил, че те категорично установяват, че съответните платежни операции са били наредени от надлежния IP адрес, с локация в град Ботевград, от който са правени предходни пъти, многократно други такива операции. Въззивната инстанция е съобразила извода на вещото лице Карапанчев, че теоретично съществува възможност друго лице да се сдобие с потребителско име и парола за електронно банкиране. Като независимо, че потребителят се е идентифицирал чрез ПИНт, токен устройство и еднократен код чрез SMS, теоретично е възможно да се допусне грешка и да се направи такъв превод или системата да бъде „хакната“ по някакъв начин. При такова нерегламентирано влизане могат да се извършват всякакви действия и да изглежда, че те са от този компютър. „Закачането“ на ай пи адреса, от който са извършвани действията, от друг субект, от друго населено място, включително от всяка част на света е възможно. В този случай, следите в журналите са много трудно проследими. Получава се така, че привидно компютърът е действал от потребителското име, с което е логнат компютърът, а е възможно действията да са извършвани от друга част на света. Въззивната инстанция е приела, че необичайната активност- за времето от 09.37.28 часа до 13.22.32 часа на 24.11.2017г. са били регистрирани 112 влизания или опити за влизане в системата, също е доказателство за предприети действия по нерегламентиран достъп.

СОС е обсъдил и обясненията на вещото лице Ташев по приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че в процесния ден е била направена смяна на паролата от потребителя - до 9,38 часа паролата е била една, след 9,38 часа е била друга. Всички други влизания до 13,19 часа са правени с новата парола.

Като е кредитирал така посочените заключения ведно с кореспондиращите им свидетелски показания и писмени доказателства представената тахо карта, че в интервала от 11,10 ч. до 12,01 ч., ищецът е управлявал превозното средство, е заключил, че за процесния период 3 практически е било невъзможно ищецът да нареди процесния превод от 9200 лева. Счел е, че липсват събрани доказателства, че ищецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 53 от ЗПУПС /отм./, поради което предявения иск се явява доказан и основателен. Заключил е, че при неосигурена от „ПИБ“ АД степен на сигурност на платежните нареждания, извършвани чрез предоставения от нея продукт, банката следва да възстанови стойността на неразрешените платежни операции и да възстанови платежната сметка на ищеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на неразрешените платежни операции.

В изложението към касационната жалба касаторт поставя следните правни въпроси: 1/ Следва ли доставчикът на платежна услуга да носи отговорност за приета от съда „теоритична“ възможност трето лице да се сдобие с потребителското име и парола на ползвателя, след като такава не е доказана по делото чрез пълно и главно доказване?; 2/Следва ли доставчикът на платежна услуга да носи отговорност за приета от съда „теоритична“ хакерска атака, при която трето лице е проникнало в компютъра на ползвателя и е извършило платежната операция от обичайния IP адрес на ползвателя и чрез въвеждане на потребителско име и парола на ползвателя, както и договорените между ползвателя и доставчика на платежната услуга средства за автентикация на платежната услуга - ПИНт код и ТАН код от “token“ устройство?; 3/При установяване на автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяване и че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък по смисъла на чл. 56 от ЗПУПС (отм.), следва ли да се доказва, че същата не е предмет на „хакерска атака“, в резултат на която платежната операция е осъществена от IP адрес, от който ползвателя обичайно осъществява платежни операции, чрез въвеждане на потребителското име и парола на ползвателя, както и договорените между ползвателя и доставчика на платежната услуга средства за автентикация на платежната услуга - ПИНт + ТАН от „token“ устройство?; 4/Следва ли доставчикът на платежната услуга да носи отговорност за хакерска атака, при която платежната операция е осъществена от обичайния IP адрес, от който ползвателя влиза в онлайн банкирането, чрез въвеждане от първия път на потребителското име и парола на ползвателя, както и договорените между ползвателя и доставчика на платежната услуга средства за автентикация на 4 платежната услуга - ПИНт +ТАН код, генениран от “token” устройство?;

5/Следва ли доставчикът на платежна услуга да носи отговорност за „хакерска атака“, когато в хода на производството не са навеждани такива твърдения от страните, а от съда не е изследвано дали платецът е спазил изискванията на чл. 53, т. 1 и т. 3 от ЗПУПС (отм.) и дали е осигурена сигурна и надеждна среда и технически средства и софтуер при използването на предоставената услуга онлайн банкиране и дали е положил минимално дължимата грижа за опазване на персонализираните характеристики на използвания КЕП?;

6/Следва ли доставчикът на платежната услуга да носи отговорност за платежна операция, която е извършена след узнаване от трето лице на потребителското име и парола на платеца, а платежната операция е подписана чрез въвеждане на ПИНт код, който е известен единствено на платеца, и ТАН код, който се генерира единствено от капсулирано устройство, което се е намирало в ищеца по време на трансакцията, когато самата платежна операция е регистрирана и осъществена от IP адрес, от който платеца обичайно влиза в системата за онлайн банкиране „Моята Fibank”?; 7/Кой носи доказателствената тежест относно наличието или липсата на „хакерска атака“ при осъществяването на оспорена трансакция, която е извършена от IP адрес, от който платеца обичайно влиза в системата за интернет банкиране, чрез въвеждане на потребителското име и парола на платеца, както и средството за идентификация, договорено между платеца и доставчика на платежната услуга (ПИНт код и ТАН, генериран от “token“ устройстово) - платеца (ищец) или доставчика на платежна услуга (ответник)?; 8/За ангажиране на отговорността на доставчика на платежната услуга достатъчно ли е единствено доказване, че ползвателят не е бил физически на мястото, от което е наредена платежната операция, за да се приеме, че не е налице съгласие или одобрение?; 9/Допустимо ли е при постановяване на съдебното решение съдът да се позове само на определени факти и твърдения, без да ги обсъди и съобрази с другите събрани по делото доказателства?; 10/Може ли съдът да не възприеме съдебни експертизи, без да се мотивира защо и в коя част не ги възприема в съответствие с нормата на чл. 202 от ГПК и трябва ли да изложи мотиви, обуславящи преценката му за годността им?; 11/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в постановеното решение всички оплаквания на страната, изложени във въззивната жалба?

Касторът въвежда допълнително основание за касационно обжалване по 5 въпроси от № 1 до № 8 вкл. по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите въпроси – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителна практика на ВКС по ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в постановени по чл.290 ГПК решения. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Първата група от осем въпроса в своята цялост няма характеристиките на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Според т.1 ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/.