Решение № 52 от 18.03.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. Кюстендил, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Диана Д. Лесичка като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20251500500272 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по подадени жалби от В. А. В., с ЕГН **********, чрез пълномощника й адв.М. С. от АК-София, със служебен адрес: гр.С, ул.„**********“ №**, вх.*, ет.*, както следва:

- въззивна жалба с вх.№4116/09.04.2025г. срещу решение №125/06.03.2025г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№20241510101064 по описа за 2024г. на същия съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от В. А. В. срещу В. М.

В. от гр.Дупница иск за заплащане на адвокатски хонорар от 4000 лева, ведно с лихви и разноски и В. А. В. е осъдена да заплати на В. М. В. сторени по делото разноски в размер на 1100 лева;

- частна жалба (именована „молба“) с вх.№9358/19.08.2025г. срещу определение с №873/17.07.2025г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№20241510101064 по описа за 2024г. на същия съд, с което е оставена без уважение молба по чл.248 от ГПК за присъждане на разноски.

Във въззивната жалба се релевират доводи за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност. Посочва се, че недопустимостта на решението произтичала от разглеждане и решаване на спора от съдията – докладчик при наличие на предпоставки за отвеждането му. Неправилността на обжалвания съдебен акт въззивницата свързва с необосноваността на извода на съда, че 1 представеният по делото договор за правна защита и съдействие, обективирал волята на страните и свидетелствал за заплатено по него адвокатско възнаграждение. Сочи, че доказателства за опровержението на така формирания извод се съдържали в приложения по делото протокол от открито съдебно заседание по дисц.д.№1/2024г. по описа на Дисциплинарния съд към Софийска адвокатска колегия, където било отразено изявление на ответника В. В., че не е заплатил адвокатските възнаграждения за инциираното дело срещу застрахователя за нито една от съдебните инстанции, пред които се е разглеждало същото. Решаващият съд не обсъдил и показанията на свидетелката В. Я., установяващи, че страните били постигнали договорка, че поради липса на финансова възможност от страна на В., адвокатското възнаграждение за неговата защита и представителство щяло да бъде платено при влизане в сила на съдебното решение. В заключение е изложено, че събраните в производството доказателства безспорно обосновавали извод, че договорът за правна защита и съдействие бил изготвен само, за да може страната да претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за реализираната защита при обявяване на производството за решаване, без реално към момента на прилагането му в съответното производство, разноските, посочени в него, да са платени. Въз основа на изложените доводи се поддържа искане за обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално за неговата отмяна.

В хода на устните състезания пълномощникът на жалбоподателката изтъква извънсъдебното признание на В., направено в хода на дисциплинарното производство, като основание по смисъла на чл.165 ал.2 от ГПК за допустимост на свидетелските показания, а на базата на същите аргументира теза за симулативност на сключения между страните писмен договор за правна защита и съдействие, който бил сключен, за да създаде привидност, че адвокатското възнаграждение е било заплатено, за да бъде присъдена сумата в полза на страната – обстоятелство, което не е било обсъдено от районния съд. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл.263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - В. М. В.. Последният, чрез пълномощника адв.А. М., е депозирал становище по делото на 13.06.2025г. В хода на устните състезания и в представената писмена защита адв.М. поддържа теза за допустимост и правилност на първоинстанционния съдебен акт, като аргументира разбиране, че възражението за симулативност на писмения договор е заявено едва в хода на устните състезания пред въззивния съд. Претендира разноски.

В подадената частна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно, доколкото липсвало произнасяне по същество на заявеното с молбата искане, доколкото страната не е искала присъждане на разноски, а е искала намаляване на присъдените в полза на насрещната страна такива. Моли се отмяна на определението.

В срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна В. М. В. с ЕГН **********, с адрес в гр.Д., ул.„********“ №****, чрез пълномощника адв.А. М., в който се оспорва основателността на жалбата. Сочи се, че при отхвърляне изцяло на исковите претенции и при своевременно заявено искане от страна на ответника за присъждане на разноски, доказани по основание и размер, правилно последните били възложени в тежест на ищцата. Оспорва се по делото да е било направено възражение за прекомерност на размера на претендираното адвокатско възнаграждение.

ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и съобрази доводите и възраженията на страните, в рамките на своите правомощия, намира 2 следното:

1/ Относно въззивната жалба срещу решение №125/06.03.2025г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№20241510101064 по описа за 2024г.:

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации.

Настоящият съд, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по делото, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт приема следното:

Първоинстанционното решение представлява валиден и допустим съдебен акт.

Жалбоподателката счита решението на ДнРС за недопустимо, поради това, че докладчикът не се е отстранил от разглеждане на спора, въпреки че са били налице основания за това – по гр.д.№1482/2018г. по описа на РС-Дупница на доклад на същия съдия е бил подаден сигнал до Инспектората към ВСС за допуснати нарушения, в резултат на което по посоченото и по други дела този съдия се е отстранявал, което не е сторил по настоящото дело.

Потребно е да се посочи, че по начало незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл.22 ал.1 т.6 от ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението, а не до неговата недопустимост (в т.см. Тълкувателно решение №1 от 21.11.2023г. на ВКС по т.д.№1/2023г. ОСГТК), поради което това оплакване ще бъде разгледано от настоящия съд като такова, касаещо правилността на съдебното решение.

Атакуваният съдебен акт, с оглед събраните доказателства, преценени в контекста на оплакванията във въззивната жалба, се явява правилен и следва да бъде потвърден. Независимо от дефицита на фактическите и правните изводи, постановеният от РС-Дупница краен резултат, а именно – отхвърляне на предявения иск, се явява съответен на доказателствата, събрани в хода на развилия се правен спор.

Съображенията за така формирания извод са следните:

Производството пред ДнРС по гр.д.№20241510101064 по описа за 2024г. е започнало първоначално като такова по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, но след обезсилване на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№ 20241510100118 по описа за 2024г., е било уточнено, че претенциите на В. А. В. срещу В. М. В. имат осъдителен характер.

Ищцата е твърдяла, че по силата на устен договор от 21.09.2020г., сключен между нея, в качеството й на адвокат, от една страна, и В. В., в качеството му на клиент, от друга, В. й е възложил да осъществи правната му защита в производство пред касационната инстанция – ВКС на РБ, по т.д.№1751/2020г. по описа на ВКС, ТК, 3

II т.о., срещу възнаграждение в размер на 4000 лева, платимо при спечелване на делото и присъждане на сумата с влязло в сила съдебно решение. Посочила е, че договорените правна защита и съдействие от страна на ищцата са били предоставени и позитивното за В. съдебно решение е влязло в сила на 28.04.2023г. В. е твърдяла, че независимо от предприетите от нея действия по изпълнение на договора, след влизане в сила на съдебното решение В. оттеглил дадените й пълномощия, снабдил се с изпълнителен лист за присъдените му суми и не й заплатил дължимия адвокатски хонорар.

При тези твърдения, В. е предявила обективно кумулативно съединени искове, както следва: с правна квалификация по чл.36 от ЗА за присъждане на сумата от 4 000 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по устен договор за правна защита и съдействие от 21.09.2020г. по т.д.№1751/2020г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.01.2024г. до изплащане на вземането и с правна квалификация по чл.86 ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 378.00 лева, представляваща дължима лихва за забава плащането на горната сума за периода от 28.04.2023г. (датата на влизане в сила на съдебното решение по спора) до 19.01.2024г. Претендирани са и разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който освен други възражения, свързани с разбирането му за недопустимост, евентуално – за неоснователност на исковете, е посочил, че между страните са били сключени няколко договора в писмена форма за предоставяне на правна защита и съдействие за всяка от инстанциите, разглеждали делото, както и, че договорените с тези писмени договори възнаграждения в размери от по 4 000 лева за процесуално представителство пред СГС, САС и ВКС (включително по процесното дело) са били изплатени изцяло и в брой на адв.В. (вж.т.3 от отговора, л.42 от делото). Ответникът е отрекъл да е бил сключван сочения в исковата молба устен договор от 21.09.2020г.

Към отговора са били приложени документи, сред които и договор за правна защита и съдействие от 20.08.2020г., сключен между клиент В. В. и адвокат В. В., подписан и от двете страни, с предмет: защита и представителство пред ВКС по оспорване от ЗК „Лев Инс“ АД на въззивно решение по гр.д.№1077/2019г. по описа на САС и договорено възнаграждение в размер на 4 000 лева. В договора е отразено, че сума в размер на 4 000 лева (изписана цифром и словом) е платена в брой веднага при подписване на договора.

Към исковата молба е приложен препис от решение №60114 от 28.10.2021г. на ВКС по т.д.№1751 по описа за 2020г., с което е било отменено решение №763 от 14.04.2020г. по гр.д.№1077/2019г. по описа на САС и делото е било върнато на САС за ново разглеждане от друг състав. Видно е от приетия като доказателство по делото препис от решение №276/08.03.2023г. по гр.д.№20211000503402 по описа на САС за 2021г., че същото е било постановено в производството пред въззивната инстанция, което е било образувано след постановяване на посочения акт на касационния съд. С това решение, за което няма спор между страните, че е влязло в сила на 28.04.2023г., освен сумите по исковите претенции, в полза на Валидолски са присъдени разноски съразмерно на уважената част от исковете, включително и сумата от 4 000 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство по т.д.№1751 по описа за 2020г. по описа на ВКС.