Решение № 20922 от 17.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20922 гр. София, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВО Н. ПЕТРОВ при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110159505 по описа за 2024 година

Предявени са от С. Д. А. срещу /фирма/ искове за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ******** и на Анекс към договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ********, в условията на евентуалност да бъдат прогласени за нищожни разпоредбите на чл.

4.6, чл. 6. 6 и чл. 7. 2 от договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ******** и на чл. 9, чл. 11 и чл. 12 от Анекс към договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ********, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на пратените по нищожния договор суми.В исковата молба са изложени твърдения, че между страните по делото бил сключен договор за потребителски кредит „*******“ № ********/13.11.2020г. , като по чл. 1.1 и 1.2 от договора страните постигнали съгласие, че кредитодателят /фирма/ предоставя на ищцата потребителски кредит под формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит съгласно спецификациите на кредитните продукти на кредитодателя и че в рамките на срока на договора, кредитополучателят може, съгласно Общите условия и сключения договор, многократно да усвоява суми по кредита („Траншове по кредита“) до максимално разрешения лимит при годишна фиксирана лихва в размер на 39, 64% върху главницата, като лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от годишната лихва за ползване на кредита. Поддържа, че Чл. 6 от договора постановява, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,кредитополучателят следва да осигури обезпечения чрез поръчителството на две физически лица, отговарящи на крайно 1 ограничителните условия на чл. 6.3 от същия или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение той дължи неустойка, чиито размер се посочва изрично в погасителния план към съответния транш по кредита, която се начислява и заплаща заедно със съответната погасителна вноска. Сочи, че с клаузата на чл. 7. 2 от договора, страните са постигнали съгласие, че при забава на плащането на една или повече погасителни вноски по кредита на падеж, кредитополучателят заплаща на кредитодателя такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, дължима в размер, определен съгласно действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на кредитодателя. Допълва, че на същата дата 13.11.2020г.страните са сключили Анекс към договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ******** (по-долу за краткост „Анекса“), съгласно който нак редитополучателят се предоставя кредитен продукт „Аванс“, сумата по транша е 500лв.,срокът за погасяване на кредита е 11 месеца с брой на погасителните вноски -22 и размер на всяка една от тях 27.29лв. Съгласно чл. 7 от Анекса лихвата за ползване на кредита по новия Транш е 100.38лв., ГПР е 49 %, а размерът на договорената неустойка е 416. 68лв. Излага твърдения, че Чл. 11 от анекса урежда размерите на таксата за извънсъдебно събиране на вземания при забава на която и да е погасителна вноска по кредита с повече от 30 дни, а Чл. 12 от Анекса регламентира урежда размерите на таксата за извънсъдебно събиране на вземания при забава на която и да е погасителна вноска по кредита с повече от 90 дни.Поддържа, че в изпълнение на договора ищцата е заплатила общо сумата от 687, 63лв. Сочи, че договорът за кредит е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК поради изначалнатанедействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ , на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Допълва, че договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. В условията на евентуалност, моли да бъдат прогласени за нищожни клаузите за начислена неустойка за непредставено обезпечение, както и за такси за извънсъдебно събиране на вземането. Моли ответникът да бъде осъден да върне платените над чистата стойност на кредита суми, а в условията на евентуалност платените по нищожните клаузи суми. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът /фирма/ депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава сключването на процесния договор за кредит със соченото от ищеца съдържание, както и че при формиране на ГПР не е включен размера на неустойката за непредставено обезпечение.Поддържа, че при сключването на договора са спазени всички нормативни изисквания, като уговорената клауза за неустойка е действителна, като не излиза от присъщите функции.Излага подробни съображения в тази посока. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и 2 съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С оглед наведените от ответника възражения по допустимостта на исковото производство, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви за неоснователността на тези правни доводи и допустимостта на настоящото дело: Правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, поради което съдът служебно следи за нейното наличие в хода на цялото производство. С Решение от 23.11.2023г. по дело С-321/2022 на СЕС е възприето, че чл. 7, § 1 от Директива 93/2013, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или насрещен иск за изпълнение. Макар въвеждането на процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на потребителя да заплати разноските и насочването му към по-ефективно правно средство, би довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО защита, като се въведе източник на ненужни сложност,утежняване, разходи и правна несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази директива в нарушение на принципа за ефективност.

По същество предявените в условията на евентуалност установителни искове намират правната си квалификация чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП,респективно чл.

26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,респективно чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД.

Основателността на исковата молба претенция е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване всички възражения за неравноправност и нищожност на договора и клаузата за възнаграждение за предоставяне на поръчителство, а именно – твърдяното противоречие на закона,твърдяното заобикаляне на закона и твърдяната липса на съгласие. Съобразно общото правило на чл. 154 ГПК в доказателствената тежест на ответника е да докаже наличие на валидно основание за плащане, респективно получаване на сочената парична сума като възнаграждение по договор за поръчителство, както и че клаузата е индивидуално уговорена, както и основание за заплащане на такса за допълнителни услуги.

От представените писмени доказателства, а и от изявленията на страните се установява, че на 13.11.2020 г. между /фирма/ и С. Д. А. е сключен договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по силата на който ответникът се задължил да предостави на ищеца заемна сума в размер на 500 лв. при фиксиран ГЛП - 39,64 %, ГПР - 49,00 % с краен срок за погасяване 11 месеца. На същата дата страните са сключили Анекс по договора,съгласно който на кредитополучателя се предоставя кредитен продукт "Аванс",сумата по транша е 500 лева,срокът за погасяване на кредита е 11 месеца с брой на 3 погасителните вноски- 22 и размер на всяка едно-27.29 лева Съгласно чл.7 от Анекса лихвата за ползване на кредита по новият транш е 100.38 лева,ГПР е 49 %, а размерът на договорената неустойка е 416.68 лева.

От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл.

11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,доколкото тези реквизити са призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР предоставя информация на кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Изчисляването му се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове. Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Законодателят е регламентирал и краен предел на този годишен процент,който съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК не следва да надвишава петкратния размер на законната лихва забава по просрочени задължения в левове и валута, определен с Постановление на Министерски съвет. Като твърдян порок на договора за кредит се сочи, че неустойката не е включена в ГПР, като по този начин се цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът намира доводите, релевирани с исковата, за основателни поради следните съображения: Установява, се че действително, неустойката не е включена в посочения ГПР, като посоченият процент е формиран единствено от главницата и договорната лихва.

Изначалното включване на клаузата за неустойка както в договора за кредит, така и погасителния план е индиция, че същата е призвана да бъде средство за генериране на допълнителни разноски за сметка на потребителя,чийто размер е известен на кредитодателя към момента на сключването на договора.Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от чл. 5 от процесната сделка, в който са уговорени множеството ограничения и конкретно 4 определени изисквания относно обезпечението, както и изключително краткия срок, в който следва да бъде предоставено, които правят задължението изключително трудно изпълнимо.