Решение № 42 от 26.02.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Кюстендил, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20231500500451 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№7081/01.08.2023г., подадена от З. М.

М., с ЕГН **********, с адрес в гр.******, чрез пълномощника адв.Й.Б. от АК-Кюстендил, същата и като съдебен адресат, с адрес в гр******, насочена против решение №328 от 06.07.2023г., постановено от Районен съд (РС) – Дупница по гр.д.№2322/2022г. по описа на същия съд.

С първоинстанционния съдебен акт РС-Дупница е отхвърлил като неоснователен иска на З. М. М. от гр.****** срещу „***“ АД, гр.**** „за недължимост на задължение по изпълнително дело №81468/17 на ЧСИ при СРС“.

Жалбоподателката счита обжалваното решение за необосновано, незаконно, противоречиво, постановено при съществени нарушения на процесуални правила, с противоречия в мотивите, а също и между мотиви и диспозитив и в разрез със събраните по делото доказателства, с основни правни положения и гражданскоправни принципи. Твърди се, че кратките изводи на съда не се подкрепят от доказателствата по делото; че петгодишният давностен срок е изтекъл, а мнението, че давността е спряла да тече по време на изпълнителното производство било голословно и неправилно, тъй като Постановление №3/1980г. на Пленума на ВС е изгубило правна сила и давността се прекъсва само при предприемане на действително действие по принудително изпълнение. Оспорва се правилността на извода на районния съд, че към подаване на заявлението по чл.410 от ГПК и към датата на образуване на изпълнителното дело не била изтекла предвидената давност, тъй като нито образуването на изпълнителното дело, нито поканата за доброволно изпълнение представляват действия, прекъсващи давността, а такива не са и издаването на заповед за изпълнение, нито на изпълнителен лист. Счита се, че разпоредбата на чл.116 б.

„б“ от ЗЗД не касае вземане, претендирано в заповедно производство, а само такова, минало по исков ред. Възразява се и срещу правилността на извода на районния съд, че цесията на 1 вземането е била надлежно съобщена на длъжника, в подкрепа на какъвто извод по делото липсвали доказателства, а напротив – счита се, че при липса на данни за уведомяване на жалбоподателката, не може да се приеме, че е била прекъсната давността.

Прави се искане обжалваното решение да бъде обявено за нищожно, недопустимо или да бъде отменено като необосновано и да се постанови решение, с което предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен, като се признае за установено по отношение на ответника, че сумата по издадения изпълнителен лист от 01.08.2017г. от Районен съдДупница на основание заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1107/2017г., ведно с таксите и разноските по изпълнителното дело и присъединените публични вземания, не се дължат. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции по компенсация.

В законоустановения срок по чл.263 ал.1 мот ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна - „***“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.****, подаден чрез пълномощника ю.к.А.Т., в който е изразено становище за правилност, законосъобразност и съответствие на решението на ДнРС с всички материалноправни и процесуалноправни норми. Моли се въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на разноски, на основание чл.78 ал.8 от ГПК.

ОС-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и съобрази доводите и възраженията на страните, намира следното:

Подадената въззивна жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.

Съгласно чл.269 изр.1 пр.1 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението изцяло.

В изпълнение на задължението си за преценка валидността на обжалваното съдебно решение, настоящата въззивна инстанция намира, че постановеното от ДнРС решение е нищожно.

ДнРС е бил сезиран с искова молба, подадена от З. М. М. срещу „***“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл.124 ал.1, вр. с чл.439 ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 7 411.75 лева, предмет на изпълнително дело №2017********** по описа на ЧСИ МБ., с район на действие СГС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д.№1107/2017г. по описа на РС-Дупница, в това число: главница – 2 871.17 лева, ведно със законна лихва в размер на 1 257.83 лева за периода след 22.06.2017г.; 3 142.96 лева – мораторни лихви /обезщетения – неолихвяеми вземания/, такса по т.26 от Тарифата на ЗЧСИ в размер на 711,16 лева, всички следващи такси и разноски съгласно ТТР към ЗЧСИ, така също присъединени публични вземания по чл.458 от ГПК, поради погасяването на вземанията по давност. Петитумът на исковата молба съдържа и други искания, по които няма произнасяне в обжалваното решение, нито е отправено искане за допълване на същото, поради което обсъждането им се явява безпредметно.

В хода на производството районният съд е приобщил само едно доказателствено средство – част от заявление за издаване на заповед за изпълнение, подадено от „***“ АД срещу З. М. М..

В обжалваното решение, при посочване на искането, с което е сезиран, районният съд се е ограничил в това да отрази, че е предявен иск „за установяване на недействителност на договор за кредит и недължимост на задължение по изпълнително дело поради изтекла давност.“. В мотивите на решението липсва изложение на фактическа обстановка, а правните изводи са лаконични.

С диспозитива на решението е отхвърлен иска на З. М. М. от гр.****** срещу „***“ АД, гр.**** „за недължимост на задължение по изпълнително дело №81468/17 на ЧСИ при СРС“. Липсва всякаква друга конкретизация относно предмета на произнасянето.

Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение (така мотивите на Тълкувателно решение №1 от 10.02.2012г. на ВКС по т.д.№1/2011г., ОСГТК).

В конкретния случай е видно, че от обжалвания акт, разгледан в неговата цялост, като единство от мотиви и диспозитив, не става ясна действителната воля на съда относно 2 предмета на производството, чрез който се очертават обективните предели на силата на пресъдено нещо, поради което въззивният съд го счита за нищожен. От този съдебен акт не е ясна правораздавателната воля на съда, не е видно какъв правен спор е разгледан – в диспозитива липсва посочване на размер на задължението, както и на неговото естество.

Същевременно, ако въобще е налице някаква конкретизация, посредством посочване на изпълнителното дело, задължението по което се цели да бъде отречено със сила на пресъдено нещо, то номерът на делото, съдържащ се в диспозитива не съответства на номера на изпълнителното дело, което е посочила ищцата в исковата си молба – според ищцата изпълнителното дело е с №2017********** по описа на ЧСИ МБ., с район на действие СГС, а в диспозитива на решението съдът е посочил изпълнително дело №81468/17 на ЧСИ при СРС. Не може да се приеме, че е налице и очевидна фактическа грешка, тъй като в обстоятелствената част на съдебния акт липсва въобще посочване на номер на изпълнително дело.

Решението – по начина, по който е формулирано – не позволява да бъде припознато като валиден съдебен акт, именно поради липсата на ясно и пълно волеизявление. Смисълът на обжалваното решение не би могъл да се извлече дори при тълкуване, тъй като никъде в решението съдът не се е ангажирал да посочи вземане по кой изпълнителен лист, издаден на какво основание и в какво производство, респ. за какви суми – по естество и размер разглежда. Така, освен посочване на страните и то не чрез пълната им индивидуализация и на част от предмета – единствено и само, че се касае за иск за установяване на „недължимост на задължение“, но не и от какво естество (парично, за предаване на вещ и т.н.), в какъв размер и на какво основание, в диспозитива на решението не се съдържа никаква друга конкретика и същото не е годно да формира сила на пресъдено нещо между страните, по смисъла на чл.298 ал.1 от ГПК, тъй като не съдържа индивидуализация на искане и основание. При това положение, въззивният съд намира, че обжалваното решение не отговаря на изискванията за валидност на съдебното решение, доколкото изразената от съда воля е неясна и не може да бъде проверена от въззивната инстанция.

С оглед посоченото, на основание чл.270 ал.1 от ГПК, следва да бъде прогласена нищожността на така постановеното по гр.д.№2322/2022г. решение на ДнРС и тъй като делото не подлежи на прекратяване, същото следва да се върне обратно на Районен съдДупница за разглеждането му от друг състав на съда. При новото разглеждане следва да се изясни чрез въвеждане в процеса на съответни твърдения от ищцата за какви суми е бил издаден изпълнителният лист по ч.гр.д.№1107/2017г. по описа на ДнРС и какви суми по този изпълнителен лист са предмет на предявения иск по чл.439 ал.1 от ГПК. Посоченото е потребно, за да се прецени дали за всички упоменати в исковата молба вземания исковата претенция е допустима, тъй като предназначението на иска по чл.439 от ГПК е да даде защита на длъжника срещу такива изменения в изпълняемото право, които са настъпили след създаване на изпълнителното основание, било то след приключил исков процес, било след стабилизиране на заповед за изпълнение, които не са били предмет на обсъждане при формиране на извода за дължимост, по причина, че не са съществували. Задълженията, които не са обхванати от изпълнителния лист, а са възникнали в рамките на самото изпълнително дело - такси и разноски в изпълнителния процес, не са и не биха могли да бъдат предмет на производството по предявения отрицателен установителен иск. Касае се за суми по изпълнението, които не са посочени в изпълнителния лист и по отношение на които длъжникът няма правен интерес да провежда производството по чл.439 от ГПК.

Същевременно, по отношение на тези суми не е мислимо да се извършва преценката по същество, която предполага иска по чл.439 от ГПК. Правен интерес да установи несъществуването на вземания, които не са предмет на издадения изпълнителен лист, по който е започнало изпълнително производство, за длъжника ще липсва и поради обстоятелството, че при установяване в исковото производство, че вземането е погасено по давност, то и разноските по изпълнението няма да са дължими, като правна последица от това установяване.

При този изход на въззивното производство съдът не следва да се произнася по направените искания за присъждане на деловодни разноски, тъй като не е налице произнасяне по съществото на спора, а по отношение на валидността на атакуваното решение. Предвид изхода на производството, по отношение на отговорността за разноски във въззивното производство следва да се произнесе Районен съд-Дупница при новото разглеждане на делото, тъй като същите следва да се присъдят с оглед изхода на делото при новото му разглеждане и постановяване на решение по съществото на спора от първоинстанционния съд.

3

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО решение №328 от 06.07.2023г. , постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№2322/2022г. по описа на същия съд , с което е отхвърлен като неоснователен иска на З. М. М. от гр.****** срещу „***“ АД, гр.**** „за недължимост на задължение по изпълнително дело №81468/17 на ЧСИ при СРС“ и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на иска по чл. 124 ал.1, вр. с чл.439 ал.1 от ГПК от друг състав на Районен съд– Дупница.