Определение № 2524 от 09.10.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2524 гр. София, 08.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20241000502604 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл.248 ал.3 ГПК.

Производството по делото е образувано по подадена частна жалба от А. Н. А. и Ж. Б.

К. срещу определение № 8540 от 03.06.2024 г. постановено по в. гр. д. № 13723/23г. по описа на СГС, Втори а въззивен състав, с което е допълнено определение № 15522/20.12.2023г. по в.гр.д. № 13723/2023г. по описа на СГС, II-А въззивен състав, като на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, А. Н. А., е осъден да заплати на Д. Й. В., сумата 9 500 лева, представляваща разноски във въззивното производство. На второ място на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, Ж. Б. К., е осъдена да заплати на Д. Й. В., сумата 9 000 лева, представляваща разноски във въззивното производство.

Определението е било надлежно съобщено на страната на 07.06.2024г. и на 17.06.2024г. за Ж. К..

Частната жалба е депозирана на 14.06.2024г. от А. А. и на 24.06.24г. от Ж. К., т.е. преди изтичане на преклузивния срок за обжалване на същото.

Жалбоподателите изтъкват факта, че делото е за делба на недвижим имот. Всеки от съделителите има качеството на ищец и ответник в производството. Съгласно закона и трайната практика не се присъжда адвокатски хонорар на страните, а сторените разноски в производството се поделят между тях. Така и съдебната такса се определя за всяка страна, съобразно притежавания от нея дял в собствеността на делбения имот. В случая не се касае за осъдителен иск с материален интерес, който да е признат или отхвърлен, за да се присъдят разноските в тежест на някоя от страните. Поради тази причина присъждането изобщо на разноски за хонорар на някоя от страните е незаконосъобразно. На второ място считат, че т. нар. документ за плащане /разписка/ е неистински, доколкото не е стандартен договор за правна помощ от адвокатски кочан, имащ силата и на платежен и счетоводен документ.

1

Оспорват плащането на сумата и представените доказателства за това. Когато искът е за недвижим имот, материалният интерес се определя от стойността в данъчната оценка. В това отношение, претендираният адвокатски хонорар е прекомерен. Въззиваемата страна не представя доказателства за размер на иска, а СГС не обсъжда на какво база е преценил, дали е налице прекомерност. Молят да се отмени обжалваното определение и да се отхвърли изцяло искането за присъждане на адвокатски хонорар в делото за делба. Алтернативно поради липса на материален интерес в разглежданото дело и непредставяне на надлежни доказателства за плащане, или да се намали същия поради прекомерност.

Ответникът по ч.ж. Д. Й. В., оспорва същата и моли съда да потвърди определението като правилно и законосъобразно. Посочва, че въззивно гр. д. № 13723 по описа за 2023 г. на СГС, Втори-а въззивен състав е образувано по въззивни жалби, подадени от А. А. и Ж. К. срещу решение № 20090866 от 16.05.2023 г., постановено по гр. д. № 22519 по описа за 2020 г. на СРС, 178 състав- делба, втора фаза, съответно в производството по извършването й т.е. той не е дал повод за образуване на въззивното производство, съответно сторените от него разноски, извършени при и по повод въззивните жалби следва да му бъдат репарирани от ответната страна. По въпроса за прилагането на чл.355 ГПК е формирана трайна и последователна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил (определение № 60141 от 19.11.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 3096 по описа за 2021 г. на ВКС, II ГО; определение № 193 от 26.11.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 2700 по описа за 2020 г. на ВКС, II ГО; определение № 4/6.01.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 542 по описа за 2010 г. на ВКС, II ГО, определение № 255/9.10.2013 г., постановено по гр. д. № 563 по описа за 2012 г. на ВКС, I ГО; определение № 47 от 29.01.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 6919 по описа за 2014 г. на ВКС, 1 ГО; определение № 19 от 31.01.2017 г., постановено по гр. д. № 1499 по описа за 2016 г. на ВКС, I ГО и др.), в която се приема, че когато в делбеното производство възникнат спорни въпроси и когато тези спорове се пренасят в по-горни инстанции, разноските се определят по общите правила на чл. 78 ГПК. Твърди, че е процесуално недопустимо релевираното оспорване на приложения по делото договор за правна защита и съдействие, който отговаря на всички условия за неговата действителност- форма и съдържание, съответно валидно удостоверява извършването на присъдените разноски.

Възражението за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение е процесусално недопустимо, тъй като молбата за допълване на определение № 15522 от 20.12.2023г. в частта за разноските е надлежно връчена на А. А. за становище, като същият не е релевирал каквито и да било възражения, вкл. и такова за прекомерност. Ето защо, с изтичане на срока за становище е преклудирано правото му на възражение досежно прекомерността на претендираните разноски. Независимо от изложеното, заплатеното не е прекомерно, като същото е определено съобразно правилата на чл. 7, ал. 4 от НМРАВ, съобразно интереса на представляваната страна, съответно стойността на дела в съсобствеността, определена с приетата по делото съдебно-оценителна експертиза, а именно: 1/2 от 323 076 /триста двадесет и три хиляди и седемдесет и шест/ лева или 161 538 /сто шестдесет и една хиляди петстотин тридесет и осем/ лева.

2

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частните жалби за редовна и допустима, а разгледана по същество – същата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 248 ал.1 от ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо- в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните, може да допълни или измени постановеното решение в частта за разноските.

Производството по в.гр.д. № 13723/2023г. е образувано по депозирани от въззивниците А. Н.

А. и Ж. Б. К. въззивни жалби срещу решение по извършването на делбата № 20090866/16.05.2023г., постановено по гр.д. № 5822251995/2020г. по описа на СРС, 178-и състав. С постановеното определение № 15522/20.12.2023г. по СГС е оставил въззивните жалби без разглеждане и е прекратил производството по делото. По делото са постъпили отговори на всяка от въззивните жалби, чрез адв. М.., в които е заявено искане да му бъдат присъдени сторените пред СГС разноски. С отговор на въззивната жалба на въззивника А., депозиран с вх. № 25040319/08.11.2023г., адв. М. е представил списък по чл. 80 ГПК, договор за правна помощ и съдействие от 02.11.2023г., от които се установява, че В. заплатил адвокатско възнаграждение за отговор по въззивната жалба и защита във въззивното производство в размер на сумата от 9 500 лева в брой.

С отговор на въззивната жалба на Ж. К., депозиран с вх. № 25042438/29.11.2023г., адв. М. е представил списък по чл. 80 ГПК и разписка от 27.11.2023г., от които се установява, че въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение за отговор по въззивната жалба и процесуално представителство във въззивното производство в размер на сумата от 9 000 лева в брой.

При тези данни СГС е преценил искането на въззиваемата страна за основателно, предвид на което определението за прекратяване е допълнено, като на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, са присъдени сторените разноски във въззивното производство, като въззивникът А. Н. А. заплати сумата 9 500 лв., а въззивникът Ж. Б. К. - 9 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Настоящата съдебна инстанция намира, че ч.ж. е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение по следните съображения:

Както е прието с т. 1 и т. 2 на ТР № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, по правилата на чл. 78 ГПК в производството могат да се присъдят разноски, само ако е доказано извършването на разноски в производството, като доказването извършването на разноски е относимо към основателността на искането за разноски, а не към процесуалното въвеждане на същото. Относно доказване на извършване на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, със същото ТР, а и многобройната съдебна практика на ВКС, се приема, че в договора на страната с адвоката следва да се посочи начина на плащане. Когато е уговорено плащане в брой, плащането може да се удостовери и със самия договор, имащ така договора и характер на разписка. Когато плащането е уговорено по банков път, следва да бъде удостоверено със съответни банкови документи, удостоверяващи плащането.

3

Именно такава преценка е направил в случая и въззивния съд относно начина на плащане на уговореното адвокатско възнаграждение на адвоката, и е подложил на преценка и събраните доказателства за плащане в брой и дали същите удостоверяват валидно плащане по посочения начин на адвокатското възнаграждение по това дело. Така изводите на въззивния съд са в съответствие с цитираната съдебна практика Оплакването на частния жалбоподател е насочено към преценка обосноваността на извода на СГС относно доказателствената стойност на представените по делото документи, която преценка е такава по същество.

С оглед изхода на делото във въззивната инстанция съдът е приел, че ответната страна има право на разноски и е присъдил такива в размер на 9000 лв. и 9500 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно заявеното от страната искане и представените доказателства, че същите реално са сторени. Това становище на въззивния съд не противоречи, а е съобразено с практиката на ВКС, касаеща присъждането на разноски в делбеното производство, която приема, че правилото на чл.355 ГПК намира приложение в случаите, когато не е налице спор между страните относно обектите, които следва да се допуснат до делба, наличието на съсобственост и правата им, поради което и решението по допускане на делбата от 13.03.2022г. не е било предмет на последващ инстанционен контрол. При въззивно или касационно обжалване на решението сторените във въззивното или касационното производство разноски се дължат на общо основание по правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл определение № 406 от 17.09.2015 г. по ч.гр. д. № 4031/2015 г. на І г.о., определение № 282 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 2107/2016 г. на І г.о. и цитираните в него определения. Тази практика се основава на разбирането, че в производството по съдебна делба се реализира потестативното право на делба не само на ищеца, но на всеки от съсобствениците на общата вещ. Тяхното участие в процеса е задължително, като в първата инстанция всеки от съсобствениците има едновременно качеството на ищец и на ответник по искането за прекратяване на съсобствеността.

За разлика от това при обжалване на решението по допускане или извършване на съдебната делба правното положение на съделителите е различно. Всеки от тях участва в делото вече в точно определено процесуално качество като жалбоподател или насрещна страна-ответник по жалбата. Поради това при обжалване разноските се присъждат съобразно разпоредбата на чл.78 ГПК, която урежда отговорността за разноски като санкция срещу страната, която е предизвикала неоснователен правен спор.

Настоящият съдебен състав намира, че мотивите на СГС относно разноските по делото са в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, която неизменно приема, че съгласно разпоредбите на чл.78 ГПК отговорността на страните за разноските по делото зависи - обусловена е от крайния изход на делото, както и от поведението на страните. Именно поради това, съгласно изричната разпоредба на чл.81 ГПК, вкл. при прекратяване на производството горестоящата съдебна инстанция следва да се произнесе по исканията на страните за разноските с крайния си акт по делото. Законът предвижда освобождаването на едната страна от заплащане на 4 разноски на другата само в чл.78 ал.2 ГПК. Това е случаят, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска. По разума на закона би могло да се приеме, че и ищецът може да бъде освободен от заплащане на разноски при отхвърляне на иска / респ. при прекратяване на делото поради оттеглянето му/, но само в случаите, когато ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на иска, но е изпълнил задължението си след като делото е било заведено. Поведението на жалбоподателите довело до образуване на въззивно производство е виновно и затова именно следва да понесат разноските по делото. Ето защо, подадената частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. В полза на адв.М., представляващ Д. В. се дължи адв.хонорар за отговор на двете въззивни жалби. Пълномощните му са съответно от 02.11.2023г. и от 27.11.2023г. и съгласно новата редакция на чл.7, ал.4 от НМРАВ, съобразно интереса на представляваната страна, определена с приетата по делото съдебно-оценителна експертиза, а именно: 323 076 /триста двадесет и три хиляди и седемдесет и шест/ лева или 9589 лв. с вкл.ДДС от 20%.