Решение № 6498 от 11.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6498 гр. София, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОАННА Н. СТАНЕВА при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело № 20241110151763 по описа за 2024 година

Предявени са от В. С. А. срещу „Неткредит“ ООД установителен иск за прогласяване за нищожен на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 202302270832430005 от 27.02.2023г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 403,29 лева /съгласно допуснато увеличение на размера на иска с протоколно определение от 07.04.2025г./, представляваща недължимо платени суми по нищожен договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 30.08.2024г., до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът В. С. А. твърди, че на 27.02.2023г. бил сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 202302270832430005, по силата на който бил усвоил главница в размер на 2000 лева. Срокът за погасяване на усвоената по договора сума бил до 28.02.2024г. при лихвен процент от 40,06 % и ГПР в размер на 48,29 %. Общата сума, която била дължима по договора възлизала на 2460 лева. Поддържа, че съгласно чл. 4, ал. 3 от договора потребителят бил длъжен до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да предостави обезпечение под формата на гаранция от небанкова институция или банкова гаранция. В случай че такива не били предоставени се предвиждала неустойка в размер на 1608 лева. Поддържа, че договорът бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и 20 ЗПК вр.чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че договорът бил с шрифт по-малък от 12, както и че бил сключен в нарушение на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Излага съображения, че уговорената неустойка поради непредоставяне на поръчител била част от възнаграждението за предоставения кредит, като не била обособена отделно с цел заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че кредиторът бил нарушил императивното правило на чл.

19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не бил включил сочената неустойка в размера на ГПР.

Счита, че неправилното изчисляване и посочване на ГПР било самостоятелно основание за недействителност на договора. Твърди, че договорът за потребителски кредит бил нищожен и на друго основание, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала добрите нрави. Излага подробни съображения, че договорът за кредит бил недействителен.

Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не било спазено изискването за съдържанието на договора на дори от един от посочените елементи, какъвто бил размерът на ГПР съгласно 1 чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, целият договор бил недействителен. Поради което на основание чл.

23 ЗПК се дължала само чистата стойност на договора. Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника.

Признават сключването на процесния договор за заем, по силата на който на кредитополучателя бил предоставен заем в размер на 2000 лева, както и получаване на сумата от 2403, 29 лева на 29.04.2023г. Оспорват твърденията на ищеца, че договорът бил недействителен, респ. че неустоечната клауза била нищожна поради нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на закона. Изложени са съображения, че без договаряне на неустойка кредиторът не би могъл да потикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума била получена от потребителя. С оглед на което твърдят, че обезпечителната функция на неустойката произтичала от стимулиращия ефект за длъжника, който за да не претърпи неблагоприятните последици от плащането на неустойката щял да положи максимални усилия да изпълни точно задължението си. Намират, че неустойката не излизала извън признатата й обезщетителна функция. Поддържат, че изискването на кредитора за предоставяне на обезпечение преследвало законосъобразната цел да бъде създадена привилегия посредством която заемодателят да разполага с по-висока степен на сигурност в случай на неизпълнение на задълженията по договора. При положение, че не било предоставено обезпечение по чл.

4, ал. 3 от договора кредиторът извършвал регулярни разходи за наблюдение на цялото имуществено състояние на кредитополучателя, преследвайки защита на законните си права и интереси. Неустойката не излизала и извън наказателната си функция, тъй като санкционирала потребителя за неизпълнение на поето от него задължение за предоставяне на обезпечение. Твърди, че размерът на шрифта не бил по-малък от 12 и отговарял на изискванията на закона, както и на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Договорът бил сключен чрез електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Сочат, че кредитополучателят бил направил електронно изявление по смисъла на чл. 2, ал. 1 вр. чл. 4 ЗЕДЕУУ, което съдържало информация за самоличността на лицето, от което изхождали изявленията.

Поддържат, че не били начислявали неустойка на кредитополучателя, поради което не било налице кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва. Дружеството признава получаването на изплатената сума от ищеца, кредитът бил погасен и повече суми не се изисквали от ищеца. Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна.

В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове е да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: сключване на договора за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; извършено плащане на посочената в исковата молба сума в полза на ответника на основание процесните договорни клаузи.

В доказателствена тежест на ответника е да докаже: наличие на основание за получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните договорни клаузи, които са били индивидуално уговорени и отговарят на императивните законови разпоредби и добрите нрави.

В конкретния случай между страните не е спорно и с определението по чл. 140 ГПК, в което е обективиран проектът за доклад, съдът е обявил на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че е сключен Договор за кредит № 20230227083243005 от 27.02.2023г. с посоченото в исковата молба съдържание, както и че ищецът е заплатил на ответника сумата от 2403,29 лева по процесния договор за 2 кредит.

Горните обстоятелства се установяват и от приетия препис от Договор за потребителски кредит № 20230227083243005 от 27.02.2023г., както и от преводно нареждане от 02.05.2023г.- л. 19 от делото, и от приетата ССчЕ.

Съгласно чл. 1 от договора кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя потребителски кредит под формата на заем в размер на 2000 лева.

Посочената сума представлява главницата и чистата стойност на кредита. В чл. 1, ал. 2 е посочено, че кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на договора да върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита съгласно уговореното в договора. Съгласно чл. 3, ал. 1 кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 28.02.2024г. на вноски съгласно погасителния план по чл. 11, ал. 2 от договора. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора кредитополучателят се задължава да заплаща на кредитора като възнаграждение годишна лихва в размер на 40,06 % от главницата по кредита. В чл. 11, ал. 4 е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48,29 % от заетата сума.

Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.

Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2460 лева със срок на валидност до 29.02.2024г.

Според т. 3.2.1 от публикуваните на интернет страницата на дружеството Общи условия в срок до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит, кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която може да бъде банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България или двама поръчители. С т. 3.2.2 от ОУ са уредени изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, а именно да отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в първия работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. С т.

3.2.3 от ОУ е определено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева брутно месечно възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Уредено е, че в рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на договора/, поръчителите следва да се явят лично в офис на дружеството и да предоставят информация за своята кредитоспособност. Според т. 3.2.5 дружеството не е длъжно да приеме предложените от кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно условията, предвидени в общите условия на договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 1608 лева, като неустойката се начислява на месец, считано от изтичането на срока. Според чл. 6, ал. 5 от договора, начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

От приетата ССчЕ, която съдът кредитира като пълно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява, че на 27.02.2023г. личната сметка на ищеца е била заверена със сумата в размер на 2000 лева. На 29.04.2023г. ищецът е заплатил сумата от 2403,29 лева на ответното дружество. От заключението се установява, че на вещото лице е предоставен погасителен план, различен от описания в договора. Вещото лице е поискало 3 допълнително извлечение от сметката, по която се осчетоводява кредита- начисление, във връзка с осчетоводяване на неустойката, описана в договора, като до изготвяне на заключението исканата справка не е била предоставена. Вещото лице е посочило, че кредитът е бил ползван 61 дни като договорната лихва при ГЛП 40,06 % възлиза на 130,82 лева при посочено от ответника, че е погасена лихва в размер на 403,29 лева. Експертът е уточнил, че ищецът е погасил със сумата от 403,29 лева договорна лихва в размер на 130,82 лева и неустойка в размер на 272,47 лева. При включване в ГПР на всички посочени в договора разходи по кредита /лихви в размер на 460 лева и неустойка в размер на 1608 лева/ експертът е посочил, че размерът на ГПР ще възлиза на 471,541 %.

Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 27.02.2023г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 57,10 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.