Решение № 316 от 10.10.2022, Окръжен съд - Русе

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 316 гр. Русе, 07.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Велкова

Членове:

Галина Магардичиян

Боян Войков при участието на секретаря Недялка Неделчева като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело № 20224500500400 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Е. Ф. Е., ЕГН: **********, с адрес *******, и Е. З. И., ЕГН: **********, с адрес *******, чрез адв. П. И. и адв.

С. Ц. от ***, със съдебен адрес гр. Русе, ***, ет. 2, против Решение № 194/18.02.2022 г. по гр.д. № 1949/2021 г. на РС – Русе, с което е признато за установено в отношенията между жалбоподателите и ищците Б.

Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН: **********, че сключеният на 24.06.2015 г. договор за аренда между Е. Ф. Е. и Е. З. И., с предмет: имот № 050017, с площ 12 дка, находящ се в землището на *****, в *****, е недействителен по отношение на новообразувания имот № 050037, с площ 6 дка, в землището на *****, в *****, с идентификатор № ***, в частта, с която жалбоподателят Е. З. И. е осъден да предаде на ищците владението на поземлен имот № 050037, с площ 6 дка, в землището на *****, в *****, с идентификатор № ***, и в частта, с която жалбоподателят Е. Ф. Е. да заплати на ищците сумата от 180 лв., представляваща арендна цена по договор за аренда от 24.06.2015 г. за стопанска 2019/2020 г.

1

Жалбоподателят счита първоинстанционното решение за неправилно, а в частта по отношение на осъдителния паричен иск – и за недопустимо.

Районният съд допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.

Направената от съда аналогия с чл. 40 ЗЗД била недопустима, тъй като сделката не обвързвала останалите съсобственици и сключващият сделката съсобственик не действал като представител на останалите такива. Съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участвал в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си, а ответниците редовно изплащали припадащата се част от арендата цена на другия съсобственик съобразно правата му на собственост, но той неоснователно отказвал да приеме плащанията.

Районният съд игнорирал голяма част от доказателствата и възприел погрешна фактическа обстановка. Според жалбоподателите от събраните по делото доказателства се установявало, че всяка от страните предприемала правни и фактически действия, според разбиранията си, целящи да охранят личните им имуществени интереси. Считат, че при преценката дали процесният договор накърнявал добрите нрави следвало да се съобразят не само съдържащите се в него уговорки, а и цялостните отношения между страните по делото по време на неговото сключване. Районният съд необосновано отказал да обсъди възраженията на жалбоподателите за цялостното поведение и отношение на ищците преди, по време на преговорите и след тях. При обсъждането на възраженията и изложената от ответниците фактическа обстановка, районният съд щял да достигне до извода, че било налице цялостно недобросъвестно поведение от страна на ищеца и неговото семейство, докато целта на ответниците била справедливо да бъде поделени бизнесът и имуществото между двете семейства при равни права, каквато била първоначалната уговорка. Поради това исковете се явявали неоснователни. Неоснователни били твърденията на ищеца за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави. Не били кредитирани и обсъдени възраженията на ответника против обстоятелствата за нищожност, изложени от ищците. Цялостното им поведение било недобросъвестно, като същите отказвали доброволно уреждане на спора и поделяне на имуществото при равни права. Не било отчетено обстоятелството, че жалбоподателите редовно заплащали припадащата се част от арендната цена на ищците, поради което нямало как целта им да бъде да ощетят ищците. Не било отчетено обстоятелството, че ищците 2 неоправдано отказали да получат припадащата им се част от арендната цена по договора, а в същото време предявили настоящия иск за нейното заплащане. За разлика от чл. 229 ЗЗД, където бил предвиден максимален срок на договора за наем, в ЗАЗ нямало аналогична разпоредба, а дори напротив – чл. 28, ал. 2 ЗАЗ говорела за пожизнен договор за аренда, като се регламентирало съдебен ред развалянето на договор, сключен за срок подълъг от 10 години или пожизнено. Законът предвиждал минимален срок от 5 години, но не и максимален такъв. Ответниците предприели действия по сключване на процесния договор, които към него момент били позволени от закона и това не следвало да се приеме, че договорът бил нищожен поради накърняване на добрите нрави. Щом договорът можело да бъде сключен пожизнено и от собственик, притежаващ повече от 50% от собствеността, това означава, че положението било прието за законосъобразно от законодателя. По отношение твърденията за ниска арендна цена и във връзка с изслушаната експертиза, не можело да се приеме, че престацията била незначителна или се равнявала на нулева цена. ЗАЗ регламентирала отношенията между съсобствениците, като препращала към чл. 30, ал. 3 ЗС.

Ответниците изплащали редовно дължимата част от арендната цена на ищците, но те демонстративно отказвали, което поведение следвало също да се определи като накърняване на добрите нрави. Освен това ЗАЗ предвиждал възможност всяка от страните да иска изменение в договора в частта, относно цената, подобно на уредената в чл. 307 ТЗ стопанска непоносимост.

Нищожността се явявала явно несъответствие със закона към момента на сключването на договора, каквото в процесния случай не било налице.

Настъпилата промяна в арендните цени не била основание за нищожност, а основание за изменение на договора по съдебен ред. Недоказани били твърденията, че ответниците целели да ощетят ищците. Напротив, установило се, че целта на ответниците била да се постигне доброволна делба при равни права. Безспорно било установено, че през 2013 г. страните влошили отношенията си. Всеки искал да обработва земеделска земя, тъй като това бил техният семеен доход. Невъзможността да се реши този спор с разум не означавало, че има проява на нарушение на добрите нрави, която да доведе до нищожност на договора. Моли за отмяната на обжалваното решение и за постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Въззиваемите страни Б. Б. Е., ЕГН: **********, и С. Л. Е., ЕГН:

3

**********, и двамата с адрес *****, ***** чрез адв. Г. Ч. от ***, със съдебен адрес гр. Русе, ***, ет. 2, в законоустановения двуседмичен срок са депозирали отговор на жалбата, с който считат същата за неоснователна, а обжалваното решение – за правилно. Неоснователни били твърденията, че договорът е действителен, защото не противоречал на добрите нрави. Въпреки в ясното съзнание на единия ответник, че е собственик само на ½ ид.ч. от процесния имот и предстои същият да бъде поделен, той осигурил възможността да си извлича дългосрочно – за години, ползите от него, като запазил възможността негови близки да обработват и да лишат ищците от тази възможност. Затова договорът изначално е имал за цел да доведе до неоснователно разместване на блага, както и да осуети възможността ищците да ползват част от имота в техен ущърб. Визираната от жалбоподателите възможност за съдебно изменение на договора съгласно чл.

16 ЗАЗ била само по отношение на страните по него, а ищците не са страни по договора. По отношение доводите за нееквивалентност на престациите счита, че цитираната от жалбоподателите практика е в смисъл, че следва да се съобрази не само формалното съдържание на договора, а дали последиците като краен резултат са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Всички обстоятелства във връзка със сделката следвало да се преценяват комплексно дали водят до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице да търпи значителна загуба, каквато то не е желало и очаквало. Моли за потвърждаване на обжалваното решение, като претендира и разноски.

Постъпила е и частна жалба от Е. Ф. Е., ЕГН: **********, с адрес *******, чрез адв. П. И. и адв. С. Ц. от ***, със съдебен адрес гр. Русе, ул.

„Хан Аспарух“ № 31, ет. 2, против Определение № 1775/05.05.2022 г. по гр.д.

№ 1949/2021 г. на РС – Русе, с което е отхвърлена молбата на Е. Е. за изменение на Решение № 194/18.02.2022 г. в частта за разноските. Ищците претендирали общо 1 833 лв. за производството, от които 1 200 лв. адвокатско възнаграждение. Ответникът Е. Е. претендирал 900 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Искът за предаване на владението спрямо Е. Е. бил отхвърлен. Отхвърлен бил и част от паричния иск. По отношение на последния не бил взет предвид отказа на ищците да получат паричното плащане, т.е. че те не станали повод за предявяването на иска, защото отказът ищците да получат плащане представлява забава на кредитора. Освен това 4 ищците направили отказ от този иск, поради което разноски за това се дължат не на тях, а на въззивниците. Не ставало ясно какво възнаграждение било заплатено за всеки предявен иск, поради което заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение следвало да се раздели на три – т.е. по 400 лв. за всеки иск. Искът за нищожност на договора бил уважен изцяло и следвало да се присъдят 400 лв. за адвокатско възнаграждение, 216 лв. заплатена държавна такса и 312 лв. депозит за вещо лице. Искът по чл. 108 ЗС бил уважен само по отношение на ответника Е. И. и отхвърлен по отношение на Е.

Е., поради което се дължали 200 лв. адвокатско възнаграждение и 25 лв. разноски за държавна такса. По отношение на ответника Е. Е. следвало да се присъдят разноски в размер на 300 лв. за отхвърления паричен иск. Моли за отмяната на обжалваното определение и за постановяване на ново, с което първоинстанционното решение да бъде изменено в частта за разноските съобразно обстоятелствената част на частната жалба.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

Частната жалба срещу определението по чл. 248 е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което също се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Съдът обаче намира, че решението се явява недопустимо в частта, с която районният съд се е произнесъл по предявения от ищците Е.и иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС против Е. Е. за заплащане на сумата от 540 лв., представляваща неплатена арендна цена за стопанските 2017/2018 г., 2018/2019 г. и 2019/2020 г. В настоящия случай искът на ищците е уважен до размера на 180 лв. и отхвърлен за разликата от 360 лв. до горницата от 540 лв.

Произнасянето на първоинстанционния съд, както в осъдителната, така и в отхвърлителната част обаче е недопустимо, защото с протоколно определение от 18.01.2022 г. по 1949/2021 г. на РС – Русе (находящо се на гърба на л. 110 от делото на РРС) съдът се е произнесъл по направения от ищеца отказ от 5 този иск, като производството по отношение на него е прекратено. Това определение не е обжалвано и е влязло в сила, поради което районният съд е бил десезиран във връзка с тази част от предмета на делото, но въпреки това се е произнесъл по непредявен иск, следователно първоинстанционното решение в тази част следва бъде обезсилено.

Разгледана по същество, въззивната жалба срещу първоинстанционното решение се явява НЕОСНОВАТЕЛНА.

По делото е установено, а и няма спор, че Е. Е. и С. Е. са придобили при равни права правото на собственост върху поземлен имот № 050017, ЕКАТТЕ67444 по плана за земеразделяне на ***, с площ 12 дка, находящ се в землището на *****, в *****. Страните били в преговори да поделят както този имот, така и други, които също придобили в съсобственост, тъй като имали общ бизнес. На 24.06.2015 г. Е. Е., в качеството си на ***, сключил със зет си Е. И., в качеството си на ***, договор за аренда, по отношение на гореописания поземлен имот, като било уговорено, че същият се сключва за срок от 30 години, началото на неговото изпълнение било от стопанската 2016/2017 г. Уговорената арендна цена била 30 лв./дка. На 01.08.2016 г. С. Е. предявил иск за делба против Е. Е. за процесния недвижим имот, като било образувано гр.д. № 4416/2016 г. на РС – Русе и тъй като имотът бил реално поделяем, делбеното производство приключило с решение, по силата на което от поземлен имот № 050017, находящ се в землището на *****, в ***** били образувани други два имота – нива с площ 6 дка, находяща се в землището на *****, в *****, представляваща имот № 050037, и нива с площ 6 дка, находяща се в землището на *****, в *****, представляваща имот № 050038.