Решение № 4190 от 23.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4190 гр. Пловдив, 23.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330108223 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 143 т. 9 от ЗЗП.

Ищцата С. Я. К., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Рива Кредит” ООД, ЕИК: 202752427, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Порто Лагос” № 47, ет. 5, представлявано от ********** М.М. и против „Марж Трейд” ООД, ЕИК: 115533699, със седалище и адрес на управление: ул. „Порто Лагос” № 47, ет. 5, представлявано от ********** Ж.Б., искове за признаване на установено, че договор за потребителски кредит № ********/ 26.01.2023 г. е нищожен, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, а договор за предоставяне на гаранция № ********/ 26.01.2023 г. е нищожен, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

В исковата молба се твърди, че по договор за потребителски кредит № ********/ 26.01.2023 г. с фиксирания ГЛП от 30 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните, поради което уговореното възнаграждение било нищожно. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. Действителният ГПР бил различен от посочения в договора- 34, 65 %, като в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна 1 по чл. 22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. В договора било посочено, че общият размер на всички плащания е 1 520, 76 лева, но тази стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от 26.01.2023 г. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора. Претендира и разноски. Представя и писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се твърди, че исковете били неоснователни. Лихвата от 30 % не надвишавала трикратния размер на законната лихва, нито противоречала на добрите нрави. Този ответник не знаел за сключения в последствие договор за поръчителство, нито това било условие за сключване на кредита. Именно в тази връзка възнаграждението по договора за поръчителство не можело да бъде включено в ГПР. Ищецът бил получил необходимата преддоговорна информация и бил наясно с дължимите по кредита суми. В договора било посочено как се изчислява възнаградителната лихва, а методиката на ГПР била заложена в закона. Стойността му не 2 била невярна, защото включвала главница и лихва. Нямало недобросъвестно поведение на кредитора, нито заблуждаваща търговска практика. Договорът бил действителен, а дори и при недействителен договор, на основание чл. 22 от ЗПК се дължало връщане на главницата.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че клиентът по своя воля избрал да гарантира изпълнението си с договор за поръчителство, като по този начин ответникът се задължавал да гарантира пред кредитора изпълнението. В този договор не намирала приложение нормата на чл. 23 от ЗПК, като с него ищцата се застраховала срещу евентуални неблагоприятни последици спрямо нея, които биха настъпили при нейно неизпълнение.

Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Рива Кредит” ООД, ЕИК: 202752427, е бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 26.01.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с краен падеж- 26.01.2024 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 30 %, при ГПР- 34, 65 % и общ размер на всички плащания- 1 520, 76 лева.

Между ищеца и „Марж Трейд” ООД, ЕИК: 115533699, е сключен договор № ********/ 26.01.2023 г., с който дружеството отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 512, 21 лева, платима разсрочено според погасителен план към договора.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Рива Кредит” ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 34, 65 %, а фиксираната лихва- 30 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

В договора ГЛП е определен на 30 %, като в ЗПК няма предвидено ограничение на договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от два пъти над законната лихва (при обезпечени кредити, какъвто е настоящият, предвид договора с втория ответник), е извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства. Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно разпределение на блага в отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от 4

ЗЗД.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.