Определение № 2038 от 01.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2038 гр. София, 01.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20258002900366 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ОЗК Застраховане“АД срещу решение №1120/07.11.2024г., поправено с решение №1310/12.12.2024г. по гр.д.№1157/24г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №5060/04.10.2023г. по гр.д.№7397/22г. по описа на Софийски градски съд в осъдителната му част за разликата от 20 000 лв. до 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Ц. С.

П., в резултат на настъпило на 19.01.2021г. ПТП, и в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, в полза на ищцата са присъдени още 6500 лв. за репарирането на неимуществените вреди.

Искането за отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд е игнорирал установени по делото обстоятелства, имащи отношение към възражението му за съпричиняване от страна на пострадалата, без да изложи съответни мотиви защо не кредитира съответните доказателства, които ги установяват /свидетелски показания и експертиза/. Касаторът счита, че при мотивиране на решението неправилно е приложена разпоредбата на чл.51 ал.2 1

ЗЗД при безспорно доказана причинно-следствена връзка между поведението на увредената от ПТП и настъпването на вредоносните последици.

Поддържайки наличие на съпричиняване в размер на ½, без да оспорва като справедлив определения от съда размер на обезщетение от 40 000 лв., касаторът моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и предявеният от ищцата иск по чл.432 КЗ бъде отхвърлен за разликата над 20 000 лв. като неоснователен.Претендира разноски за всички инстанции.

В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи,че решаващият състав на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №7/65г., ППВС №1/85г. и в решенията по гр.д.№24/19г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№4002/15г. на ІІ г.о. на ВКС, гр.д.№321/15г. на ІІ г.о. на ВКС, гр.д.№4744/08г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№677/01г. на І г.о., гр.д.№980/11г. на ІІ г.о. на ВКС, гр.д.№1453/15г. на І г.о. на ВКС и т.д.№693/19г. на І т.о. на ВКС по въпроса Следва ли въззивния съд да постанови решението си като обсъди в мотивите всички доказателства и доводи на страните и да изложи собствени правни изводи по тях, съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК?; в противоречие с решенията по т.д.

№146/19г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3871/13г. на І т.о. на ВКС, т.д.№3540/13г. на І т.о. на ВКС, и т.д.№1677/17г. на І т.о. на ВКС по въпроса: При определяне наличието на съпричиняване подлежат ли на съпоставка действията и на двамата участници в инцидента?; в противоречие с решението по гр.д.№ 3263/23г. на ІІІ г.о. на ВКС по въпроса Абсолютно ли е правото на пресичане на пешеходеца на платното за движение съобразно разпоредбата на чл.113 ал.2 ЗЗД и дали тогава може да се установява наличието на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД?

Наред с това касаторът се позовава и на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с твърдението,че въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно по аргументите, изложени в касационната жалба.

Ответницата по касационната жалба Ц. С. П. е оспорила твърденията за наличие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество е изложила съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания и искане за отмяна на съдебния акт.

Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

2

Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на апелативния съд е приел,че с първоинстанционното решение в необжалваната му част са установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника и,че във въззивното производство спорен между страните е единствено въпросът дали е налице съпричиняване от страна на ищцата и съответно в какъв размер, както и относно обема на отговорността на застрахователя във връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди. По оплакванията относно наличието на съпричиняване от страна на ищцата съдът е развил съображения, основани на цитирана от него практика на ВКС,че приложението на правилото на чл.51 ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането; че приносът му трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; че възражението за принос трябва да е направено от застрахователя в първоинстанционното производство и да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането.

Констатирал е,че в разглеждания случай възражението на ответника за съпричиняване е основано на твърдения за рязко навлизане на ищцата на пътното платно, на необозначено за целта място, без да се съобрази със скоростта и разстоянието на движещите се по платното МПС. За установяването на обстоятелствата, свързани с така направеното възражение съдът е кредитирал заключението на вещото лице по изслушаната пред първоинстанционния съд автотехническа експертиза, според което при наличие на неограничена видимост за водача на лекия автомобил към момента, в който пешеходката е слязла от десния тротоар, водачът е имал 3 възможност да предотврати удара и настъпването на произшествието, както в случай,че пешеходката се е движила с бавен и спокоен, така и с бърз ход и при своевременно задействане на спирачките от водача, ударът е бил предотвратим за него с избраната от него скорост от 40 км/ч, но от факта,че ударът е реализиран в средата на пътното платно, следва,че водачът е реагирал със закъснение, задействайки аварийно спирачките на автомобила едва след отклоняването му наляво и с това е станал причина за ПТП, доколкото не е спрял своевременно. Съдът е посочил,че възприема изцяло заключението на вещото лице като задълбочено и обосновано, ведно с направените от него уточнения в открито съдебно заседание, след проведения разпит на свидетеля – очевидец, като е посочил,че изводите му изцяло кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.

По наведеното във въззивното производство оплакване, че решаващият съд не е взел предвид показанията на свидетеля-очевидец на инцидента, въззивният съд е посочил,че твърдяното от него,че ищцата е навлязла внезапно на пътното платно измежду паркираните коли, хвърляйки се върху автомобила, е опровергано от експертното заключение и изготвената от вещото лице скица, видно от които паркингът се намира извън платното и от другата страна на тротоара. От този факт и от данните в експертното заключение съдът е извел, че дори ищцата да е излязла измежду паркираните автомобили, стъпвайки на тротоара, тя е станала видима за водача, който е следвало да се съобрази с нейното движение, както и, че от момента, в който ищцата е слязла от тротоара, водачът на автомобила е имал възможност да предотврати удара чрез аварийно спиране, което не е сторил. С оглед това противоречие на показанията с останалите събрани по делото доказателства и доколкото свидетелят е уточнил, че не е видял движението на автомобила преди сблъсъка и предполага за скоростта му на движение, съдът е намерил,че показанията му не могат да бъдат кредитирани като годни доказателствени средства.

Във връзка с възражението,че ищцата не е пресичала на обозначено за това място съдът е приел за безспорно установен факта,че ищцата не е пресичала на пешеходна пътека, но същевременно е отбелязал като релевантно за преценката обстоятелството, че по делото не е установено в близост до мястото на инцидента да има пешеходна пътека, на която ищцата е следвало да пресече пътното платно.

4

В заключение е посочил,че с поведението си виновният водач не е изпълнил и задължението си, произтичащо от нормата на чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са и възрастните хора /§ 6 т.75 ДРЗДвП/, съобразявайки възрастта на ищцата към датата на ПТП – 83 години. По тези съображения въззивният съд е намерил възражението на жалбоподателя – ответник за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата за неоснователно.

При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, като, според установените с нея критерии, го е намерил за справедливо в размер на сумата 40 000 лв., от която е приспаднал вече платеното от застрахователя /7500 лв./.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение.

Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с даденото в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.

№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно, тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея.

От формулираните в изложението въпроси третият не отговаря на общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не е бил разрешен от въззивния съд. Решението на съда не е основано на извод, че правото на 5 ищцата като пешеходец да пресече пътното платно е абсолютно според разписаното в нормата на чл.113 ЗДвП /погрешно цитирана във въпроса като разпоредба от ЗЗД/. Решаващите му изводи са основани на заключението на вещото лице, според което непосредствена причина за настъпването на ПТП е поведението на водача на автомобила, който при неограничена видимост и възможност да спре от момента,в който пешеходката е слязла на пътното платно, е реагирал със закъснение да задейства спирачната уредба. Липсата на обуславящ характер на поставения от касатора въпрос прави безпредметно обсъждането на допълнителната предпоставка за достъп , сочена от него в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Доколкото са относими към приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД както първият – процесуалноправен, така и вторият – материалноправен въпроси, те се явяват обуславящи по смисъла на чл.2890 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но по отношение на тях не е осъществен допълнителният селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.