Определение № 10368 от 07.03.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 10368 гр. С., 07.03.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДИАНА К. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело № 20231110134308 по описа за 2023 година и за да се произнесе съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на М. Б. Х., ЕГН **********, с адрес в град С., ул. (АДРЕС), със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. С., ул. (АДРЕС), против „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б.

Съдът е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и чл.128 от ГПК и е разпоредил да се извърши размяна на съдебните книжа.

В указания на ответника срок по делото е постъпил отговор на исковата молба.

По описа на настоящия съдебен състав между същите страни е образувано и гр. д.

34311/2023 г. по искова молба на М. Б. Х., ЕГН **********, с адрес в град С., ул. (АДРЕС), със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. С., ул. (АДРЕС), против „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б.

Съдът е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и чл.128 от ГПК и е разпоредил да се извърши размяна на съдебните книжа.

В указания на ответника срок по делото е постъпил отговор на исковата молба.

Съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 213 ГПК за служебно съединяване за общо разглеждане на двете дела, висящи пред Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, и постановяването на един съдебен акт, доколкото и в двата случая ищецът и ответникът са едни и същи лица и двете дела се намират на един и същи процесуален етап.

Затова гр. д. 34308/2023 г. и гр. д. № 34311/2023 г., висящи пред Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, следва бъдат съединени в едно дело под предходния номер – 34308/2023 г. и да се издаде общо решение, а гр. д. № 34311/2023 г. следва да се прекрати като отделно дело и да се присъедини към гр. д. 34308/2023 г.

С настоящето и по аргумент от разпоредбата на чл.140 от ГПК съдът следва да се произнесе по всички предварителни въпроси и по допускането на доказателствата, като може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

По отношение на заявените искови претенции и с оглед горното, съдът, като приема, че исковите претенции са допустими, като заявени от лице, което описва и твърди факти, на които основава правния си интерес, прави следния проект за доклад:

1

1. Обстоятелства, от които произтичат претендираните права и възражения:

Ищецът твърди, че на 18.05.2022г. е сключил дистанционно със „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: 202557159 ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/18 май 2022 (Договора), по силата и съгласно условията на който Кредиторът е предоставил на ищеца сумата в размер на 780 лв., представляваща максималния размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на действие на Договора за кредит със задължение за връщането в срок от 30 дни за всеки отделен транш. В Договора се посочвало, че лихвеният процент по кредита бил 36%, а годишният процент на разходите (ГПР) - 42.58%. В чл. 1, т. 11 от Договора се предвиждало вземането по кредита да бъде обезпечено чрез поръчителство или банкова гаранция. В чл.

19, ал. 1 от Договора е било предвидено, че същият щял да бъде обезпечен в 3-дневен срок от подписването на Договора.

В чл. 29 от Договора в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се предвиждало, че потребителят дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, която следва да бъде заплащана периодично заедно с всяка погасителна вноска.

Ищецът твърди, че не е предоставил обезпечение по Договора.

Ищецът посочва, че с договора е бил отпуснат заем на физическо лице, поради което се касаело за предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като това физическо лице имало качеството потребител и се ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП. Счита, че неустоечната клауза в чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора е в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.

Твърди, че в случая чрез неустойката кредиторът обезпечавал неизпълнение на договорно задължение, което не било нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума, че неустойката изпълнявала роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което счита за недопустимо. Счита, че уговарянето на неустойка в този случай е надхвърллило законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявало форма на нарушение на закона и на добрите нрави, сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатяване на кредитора, на когото било известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника било обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение.

Ищецът посочва, че кредиторът разполагал с достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна. Ищецът навежда доводи, че неустойката не била лимитирана по размер - „0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение“, т.е. при срока на Договора от 30 дни, то обективно неизпълнимата неустойка щяла да се равнява на 27%. Съгласно представения погасителен план стойността само на неустойката била 210.60 лева.

Другото обезпечение се явявало безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако е можел да го получи от банка. Това изискване за обезпечаване поначало било неизпълнимо от длъжника.

Ишецът твърди, че липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил формиран размерът на неустойката, който бил и необосновано висок.

Ищецът сочи, че изискванията, които поставял кредиторът пред потребителя досежно характера и вида на обезпечението, което трябвало да гарантира изпълнението на договора 2 за връщане на заема не съответствали нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите били рестриктивни и не съответствали на предназначението на неустойката като правен институт. Същата по начина, по който била регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, имала наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставяла потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължавала от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 29, ал. 1 и ал.

2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора силно ограничавали възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли е очаквал потребителят да изпълни тези условия, по начина по който са зададени, противоречали на всички неписани правила и норми и компрометирали института на неустойката. В този си вид представлявали своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. В този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се посочва в исковата молба, неустойката била дължима независимо дали заемът е бил върнат от потребителя своевременно, или не е бил върнат, доколкото тя имала отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налагало извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността.

Ищецът посочва още, че тази клауза била нищожна, защото отричала договорния характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечавала по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост не било неплащане на това задължение, което съставлявало съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получавал насрещна престация. Счита, че обезпечителната функция липсвала. Нямало имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредоставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъствала: възникването на неустоечното задължение било самоцел на кредитора.

Ищецът твърди оше, че като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за предоставяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславяло извод, че неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, както и е била сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Уговорката относно процесната неустойка противоречала и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, какъвто според ищеца бил настоящият случай с оглед изключително краткия срок на договора.

Ищецът счита също така, че цитираната клауза е нищожна, защото не била индивидуално уговорена. Изготвена била предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Не били представени доказателства за водени преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца била предоставена такава възможност. Това поставяло заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.

Отделно от горното ищецът посочва, че кредиторът не включвал т. нар. от него 3

"неустойка" при формиране на ГПР по договора, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Според ищецът тези изводи се илюстрирали и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавил вземането за "неустойка при липса на обезпечение" към всяка анюитетна вноска, поради което било явно кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Ищецът счита, че вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите както и, че невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следвало да се окачестви като заблуждаваща търговска практика, тъй като заблуждавала или било възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиквала или било възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Ищецът твърди, че кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ищецът счита, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и "неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от неизпълнението на "задължението" да се предостави обезпечение, не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по- висока цена, прикрита като неустойка.