Решение № 1996 от 04.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1996 гр. София, 04.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100503264 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – Ц. В.

П., с ЕГН **********, чрез пълномощник адв.С. Р., срещу решение №20008051 от 27.01.2022г., постановено по гр.дело №13359/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на "Т.С." ЕАД , с ЕИК *******, следните суми: сумата от 73.06 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от 30.11.2020г. до изплащане на вземането, сумата от 11.67 лв. , мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 20.11.2020г., сумата от 17.98 лв., представляваща цена на извършена услуга за "дялово разпределение" за периода от 01.10.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва от 30.11.2020г. до изплащане на вземането, сумата от 4.38 лв., мораторна лихва за периода от 01.12.2017г. до 20.11.2020г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №59854/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, както и в частта, в която е осъден жалбоподателят да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 319.56 лв., представляваща направени в исковото производство разноски, както и сумата от 65.67 лв., представляваща направени в заповедното производство разноски по ч.гр.дело №59854/20г. по описа на 1

СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав. В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот, предвид на което неправилен е изводът на СРС, че ответникът притежава качеството потребител на топлинна енергия.

Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаната по делото СТЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Твърди се, че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на топлинна енергия, предвид на което е останал недоказан факта на реално потребената топлинна енергия за процесния имот през исковия период. Предвид изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции, както и се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, с ЕИК *******, депозира писмен отговор, както и молба от 06.02.2024г., в които взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Предявени са от "Т.С." ЕАД, с ЕИК *******, срещу Ц. В. П., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба, допълнително уточнен с молба от 11.08.2022г., съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо ответника - Ц. В. П. установителните искове за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №59854/20г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, въззиваемият - ищец"Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 30.11.2020г. и е постановена на 18.12.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – Ц. В. П. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – Ц. В. П. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на 2 изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 – ТР №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части, както и по същество е правилно като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - Ц. В. П., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница за заплащане на стойност на доставена в имота топлинна енергия, както и за цена на услугата "дялово разпределение" са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД е прието, че доколкото задължението за заплащане на стойност на доставена в имота топлинна енергия е срочно ответникът е изпаднал в забава и дължи мораторна лихва за исковия период.

Разгледано е направеното от ответника възражение за погасяване по давност на претендираните вземания като е прието, че е неоснователно, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 30.11.2020г., т.е. преди да е изтекъл тригодишния срок, считано от настъпилата изискуемост за първото вземане от процесния период. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без 3 да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител/клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от анализа на приетите по делото като неоспорени писмени доказателства нотариален акт за учредяване право на строеж №75, том IV, рег.№8530, дело №588/2007г., разрешение за ползване на сградата №СТ-05-94/16.01.2013г., издадено от Д Н С К , удостоверение изх.№08-00-499/14.06.2012г. от ГИС-София, договор от

07.04.2015г., сключен между ЕС на адрес: град София, ж.к.“******* – в качеството на възложител, и ищеца - "Т.С." ЕАД – в качеството на изпълнител, с който възложителят възлага, а изпълнителят приема да извърши услугата "дялово разпределение" на количеството топлинна енергия между отделните клиенти в сградата, се установява, че правото на строеж е реализирано и същото се е трансформирало в право на собственост върху изградения процесен имот в сградата. Като собственик, ответникът - Ц. В. П. е станал страна по облигационното отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действие на Общите условия на ищцовото дружество и дължи цената на доставената топлинна енергия в имота. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот през исковия период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответникът - Ц. В. П. се явява потребител съгласно §1, т.2а от ДР от ДР на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на неговата договорна отговорност. Изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба не кореспондират на събраните по делото доказателства и като такива са неоснователни.