Решение № 136 от 08.12.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Велико Търново, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА

ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА Въззивно търговско дело № 20254001000062 по описа за 2025 година С Решение № 103 от 19.11.2024 г. по т.д. № 75/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново са обявени за недействителни спрямо кредиторите на „Росина Ойл I“ ЕООД споразуменията от 28.10.2019 г. по договори за финансов лизинг с „УниКредит Лизинг“ ЕАД от 07.07.2015 г., 10.02.2016 г., 05.10.2016 г., 10.03.2017 г. и 12.07.2017 г., по силата на които „Росина Ойл I“ ЕООД прехвърля на „Транс Ер“ ЕООД правата си по лизинговите договори срещу сумите съответно от 24 000 лв., 31 446 лв., 10 800 лв., 24 000 лв. и 12 000 лв. по иска на с.а по т. дело № 217 по описа на Великотърновския окръжен съд за 2019 г., на основание чл. 647 ал. 1 т. 6 вр. чл. 647 ал. 2 от ТЗ. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни исковете на с.а по т. дело № 217/2019г. по описа на Великотърновския окръжен съд против „Транс Ер“ ЕООД, с които на основание чл. 59 от ЗЗД претендира в полза на „Росина Ойл I“ ЕООД да се присъди сумата от 125 383,06 лв., ведно със законната лихва върху вземането от предявяването им. С решението „Росина Ойл I“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на ВТОС държавна такса от 5 015,32 лв., на основание чл. 649 ал. 6 от ТЗ., а в полза на „Транс Ер“ ЕООД – сумата от 5 000 лв. разноски по делото, на 1 основание чл. 78 ал. 3 от ГПК. „Транс Ер“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на ВТОС държавна такса от 5 015,32 лв., на основание чл. 649 ал. 6 от ТЗ, а в полза на „Росина Ойл I“ ЕООД – сумата от 5 287 лв. разноски по делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – „УниКредит Лизинг“ ЕАД.

С Определение № 30 от 15.01.2025 г. по т.д. № 75/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е отхвърлено като неоснователно искането на „Транс Ер“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение в частта за присъдените такси.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от И. А. М.

– с. на „Росина Ойл I“ ЕООД срещу частта от решението, с която е отхвърлен искът по чл. 59 от ЗЗД. В същата се излага, че решението в обжалваната си част е неправилно, необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Жалбоподателят сочи, че по делото е безспорно установено, че петте споразумения по договорите за лизинг с „УниКредит Лизинг“ ЕАД между „Росина Ойл I“ ЕООД и „Транс Ер“ ЕООД са сключени между свързани лица по смисъла на ТЗ и че същите увреждат кредиторите по несъстоятелността, поради което правилно съдът е уважил иска по чл. 647, ал.

1 т. 6 вр. чл. 647 ал. 2 от ТЗ. Предвид това счита, че е следвало да бъде уважен и искът му по чл. 59 от ЗЗД срещу „Транс Ер“ ЕООД. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което да бъде уважен искът по чл. 59 от ЗЗД. Претендират се разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Транс Ер“ ЕООД. В него се заявява, че жалбата е неоснователна, а постановеното съдебно решение в частта, с която съдът е отхвърлил исковете с правно основание чл. 59 от ЗЗД, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Наведени са аргументи за липса на елементи от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД. Излага се, че ищецът носи тежестта на доказване по предявения иск, но такова доказване не е било проведено.

В законоустановения срок е постъпила и насрещна въззивна жалба от ответника „Транс Ер“ ЕООД срещу решението в частта, с която е уважен искът по чл. 647 ал. 1 т. 6 от ТЗ. В жалбата се излага, че решението в обжалваната си част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Жалбоподателят оспорва като необоснован извода на първоинстанционния съд, че сключените пет споразумения между „Транс Ер“ ЕООД и „Росина Ойл I“ ЕООД увреждат кредиторите. Излага подробни аргументи във връзка с характера на договора за финансов лизинг. Навежда доводи, че липсва елемент от фактическия състав на чл. 647 ал. 1 т. 6 от ТЗ, а именно вредоносен характер на сделките. Изтъква се, че не е налице обедняване на продавача „Росина Ойл I“ ЕООД, а напротив – дружеството е реализирало приходи от 2 процесните сделки. Жалбоподателят посочва още, че съобразно фактите по делото е оборена презумпцията по чл. 649 ал. 4 от ТЗ вр. чл. 135 ал. 2 от ЗЗД, поради което не са налице основанията за уважаване на иска по чл. 647 ал. 1 т.

6 от ТЗ. Моли на това основание първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно.

В предвидения в закона срок не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от насрещната страна.

В законоустановения срок е постъпила и въззивна частна жалба от „Транс Ер“ ЕООД срещу Определение № 30 от 15.01.2025 г. по т. д. № 75/2023 г. на ВТОС, с което съдът е отхвърлил искането на „Транс Ер“ ЕООД за изменение на Решение № 103 от 19.11.2024 г. на ВТОС в частта за разноските.

Жалбоподателят оспорва извода на съда, че уважения главен иск с правно основание чл. 647 ал. 1 т. 6 от ТЗ е оценяем. Сочи, че за разглеждане на същия се дължи проста, а не пропорционална държавна такса според разпоредбите на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, тъй като е неоценяем. Във връзка с това моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а решението на ВТОС да бъде изменено в частта за разноските, с която „Транс Ер“ ООД е осъдено да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 5 015,32 лв.

От насрещната страна по делото не е депозиран отговор по частната жалба.

След извършена служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно изцяло и е допустимо в обжалваните части.

По същество обжалваното решение е правилно.

Великотърновският апелативен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата, насрещната въззивна жалба и частната жалба оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

По делото е безспорно установено, че с Решение № 126 от 30.12.2021 г. по т. д. № 217/2019 г. по описа на Великотърновския окръжен съд е открито производство по несъстоятелност по отношение на „Росина Ойл I“ ЕООД. Със същото решение е обявена неплатежоспособността на дружеството и е определена началната дата – 21.11.2019 г. Производството е открито въз основа на молба по чл. 625 от ТЗ, депозирана от кредитор на длъжника на 22.10.2019 г.

С решение от 8.06.2022 г. по т. д. № 217/2019 г. по описа на ВТОС дружеството е обявено в несъстоятелност и е прекратена дейността му.

С Решение № 71 от 23.08.2024 г. по т.д. № 217/2019 г. на ВТОС производството по делото е спряно на основание чл. 632 ал. 5 от ТЗ поради липса на средства за покрИ.е на разноските по производството по 3 несъстоятелност. Същото е възобновено с Решение № 123 от 07.07.2025 г. по т.д. № 217 от 2019 г. на ВТОС.

Между ищеца и ответника не се спори и по отношение сключените сделки, предмет на предявения пред първата инстанция иск по чл. 647 ал. 1 т.

6 от ТЗ. От данните по делото е видно, че на 28.10.2019 г. са сключени пет тристранни споразумения между „Росина Ойл I“ ЕООД, „УниКредит Лизинг“ ЕАД и „Транс Ер“ ЕООД, с които лизингополучателят „Росина Ойл I“ ЕООД прехвърля правата си съответно по лизингови договори с № 125399/12.07.2017 г.; № 123955/10.03.2017 г.; № 119624/10.02.2016 г.; № 117348/07.07.2015 г.; № 122345/05.10.2016 г. на поемателя „Транс Ер“ ЕООД.

Безспорно е установено и родството между управителите на „Росина Ойл I“ ЕООД – И. Г. и на „Транс Ер“ ЕООД – Й. Г., които са баща и син.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявени са иск с правно основание чл. 647 ал. 1 т. 6 вр. чл. 647 ал. 2 ТЗ и иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 647 ал. 1 т. 6 от ТЗ:

С договора за финансов лизинг лизингополучателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение – чл. 342 ал. 2 от ТЗ. Съществена уговорка в договора за финансов лизинг е уговорката за придобИ.е на собствеността върху лизинговия актив по време на договора или след изтичане на срока му – чл. 342 ал. 3 от ТЗ. Финансовият лизинг съчетава мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент – придобИ.ето на вещта от лизингодателя с негови средства, и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването – лизингови вноски. От икономическа гледна точка финансовият лизинг представлява вид инвестиционен кредит, който лизингодателят предоставя на лизингополучателя. Тази същност на договора за финансов лизинг се отразява и при определяне на размера на възнаграждението, дължимо от лизингополучателя на лизингодателя, което за срока на договора трябва да покрие пазарната стойност на вещта, направените от лизингодателя разноски по придобИ.ето й, както и неговата печалба. Чрез лизинговите вноски се изплаща стойността на финансирането от лизингодателя, като във всяка една лизингова вноска са инкорпорирани винаги два съставни елемента на задължението в съответното съотношение – главница и възнаградителна лихва. Извън лизинговите вноски при финансовия лизинг се предвижда самоучастие на финансираното лице във финансирането на обекта на лизинга под формата на встъпителна (първоначална, авансова) вноска, която вноска е условие за пораждане на действието на договора за лизинг. С договора за финансов лизинг лизингополучателят получава държането и изгодите от 4 ползването на вещта, но и всички разходи и рискове, свързани с експлоатацията на актива. Посоченото право кореспондира с насрещното му задължение да заплаща уговорените лизингови вноски. При финансовия лизинг срокът на предоставено ползване е съобразен с икономически полезния живот на вещта - вещта се ползва до края на амортизационния й срок. След изтичане на уговорения срок в полза на лизингополучателя възниква потестативното право да изкупи веща по т. нар. остатъчна стойност.

При финансовия лизинг паралелно с развитието на същинското лизингово правоотношение, съществува в латентно състояние и едно правоотношение по квази предварителен договор за покупко-продажба на лизинговия актив.

Договорът за финансов лизинг е срочен договор, като не е предвидено право на едностранен отказ. При разваляне на договора за финансов лизинг платените месечни лизингови вноски за ползване на лизинговата вещ за периода, през който е ползвана, не подлежат на връщане, защото лизингополучателят е получил насрещната престация. Подлежи на връщане единствено заплатената авансова вноска, тъй като тя е част от покупната цена на лизинговия актив, който лизингополучателят не е могъл да придобие /в този смисъл – Решение № 49 от 26.06.2017 г. по т. д. № 89/2016 г. по описа на ВКС на РБ, II т. о., ТК/.

Съгласно разпоредбата на чл. 647 ал. 1 т. 6 от ТЗ недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността е сделка, която ги уврежда, по която страна е свързано с длъжника лица, извършена в двугодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ.

Не е спорно между страните, че молбата по чл. 625 от ТЗ, въз основа която е открито производството по несъстоятелност по т. д. № 217/2019 г. по описа на ВТОС, е подадена на 22.10.2019 г. Споразуменията, които са предмет на предявения отменителен иск, са сключени на 28.10.2019 г.

Следователно, те попада в така наречения "подозрителен" период, визиран от разпоредбата на чл. 647 ал 2 от ТЗ, която се прилага и по отношение на исковете с правно основание чл. 647 ал. 1 т. 6 от ТЗ – сключени са между датата на подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ и датата на решението за открИ.е на производството по несъстоятелност (30.12.2021 г.).