Решение № 3835 от 15.12.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3835 гр. София, 15.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20221100502943 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №2943/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на П. А. С. ЕГН ********** от гр.София срещу решение №20006455 от 21.01.2022 г постановено по гр.д.

№50255/20 г на СРС , 65 състав , в частта , с която е признато за установено по иск с правно основание чл.422 ГПК във вр.чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД на “ОТП Ф.Б. ” ЕАД ЕИК ******* от гр.София срещу С. , че същият дължи сумата от 9437,11 лева главница по договор за кредит за текущо потребление от 04.06.2008 г с „Банка ДСК„ ЕАД АД , прехвърлена на ищеца с договор за покупко-продажба на вземания от 22.11.2012 г ; ведно със законната лихва от 30.02.2019 г до окончателното заплащане на главницата ; за което вземане е издадена /частично/ и в полза на цедента „Банка ДСК“ ЕАД заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 26.11.2010 г по гр.д.№55237/2010 г по описа на СРС , 65 състав .

Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС .

Ищецът не е активно легитимиран , защото като цесионер не е измежду лицата /банки, държавно учреждение , общини/ , които могат да искат издаване на заповед по чл.417 ГПК въз основа на извлечение от сметка . Ищецът е приобретател на спорно право и може да бъде само трето лице-помагач на банката . Молбата на въззивника от 06.04.2016 г не съдържа признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.а ЗЗД , защото в нея не е вписан конкретен договор за кредит и задълженията по него . Споразумение за поредно разсрочване не е постигнато . Съдът не е изследвал дали е настъпила предсрочна 1 изискуемост , което има значение за възнаградителната лихва и за мораторната лихва .

Ищецът е твърдял предсрочна изискуемост на 10.02.2009 г , след което е начислена и договорна , и наказателна лихва , което е недопустимо . СРС не е разгледал доводите за нищожност на договора за кредит , поради което се е дължала само главница . Банката едностранно е увеличавала вноските по кредита , което е незаконно .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . Налице е активна процесуална легитимация на банката-заявител в заповедното производство и на ищеца-цесионер . С молбата от 06.04.2016 г вземанията са признати от ответника , като тази молба е отправена към ищеца . Не се твърди предсрочна изискуемост като са настъпили падежите на всички вноски . Не е налице нищожност на договора за кредит .

Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 05.02.2022 г и е обжалвано в срок на 17.02.2022 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на посочената част от решението на СРС .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение , като такива пороци в случая не се констатират . Както е посочено в определение №665 от 04.11.2019 г по ч.т.д.№2390/19 г на ВКС , II ТО и определение №102 от 24.02.2020 г по ч.т.д.№2643/19 г на ВКС , II ТО /в сходни хипотези на същия ищец/ цесионерът има активна процесуална легитимация да предяви иск по чл.422 ГПК в срока по чл.415 ал.4 ГПК , който в случая е спазен .

Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС . Във всички случаи въззивният съд дава служебно правната квалификация на иска . Въззивният съд следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договор с потребител / решение №23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г на ВКС , I ТО , рeшение №237 от 20.01.2017 г по т.д.

№2927/15 г на ВКС , I ТО , решение №188 от 15.12.2017 г по т.д.№2613/16 г на ВКС , II ТО и др/.

За да уважи иска за главница СРС е приел , че е сключен договор за кредит за текущо потребление от 04.06.2008 г между ответника и „Банка ДСК„ ЕАД АД . Предоставени са 10 000 лева при начален лихвен процент от 13,45 % . Банката има право да увеличава базовия лихвен процент , а при забава на месечната вноска се плаща допълнителна наказателна лихва от 10 % .

„Банка ДСК“ ЕАД и ответникът са подписали споразумение от 21.04.2012 г за разсрочване на задълженията .

След прехвърляне на вземанията по кредита ищецът и ответникът са подписали 2 споразумение от 18.11.2013 г за разсрочване на задълженията .

Ответникът е подал молба от 06.04.2016 г за поредно разсрочване на негови задължения като е предложил да плати 55 месечни вноски по 250 лева / общо 13 750 лева / .

С молба от 10.03.2020 г ищецът е образувал срещу ответника изпълнително дело на ЧСИ Орлин Мендов . Спазен е срокът по чл.415 ал.4 ГПК от ищеца-цесионер .

Според СРС ищецът не е релевирал предсрочна изискуемост , защото падежите на вноските по споразумението от 2013 г вече са настъпили . Ищецът е доказал материалноправна легитимация като цесионер , както и цесията е съобщена на ответника . Молбата на ответника от 06.04.2016 г има характер на признаване на вземанията по чл.116 б.а ЗЗД предвид предложението за плащане на 55 вноски по 250 лева . Молбата е била представена до ищеца заедно с декларация по чл.4 ал.1 т.2 от Закона за личните данни от същата дата , като в тази декларация изрично е посочен ищеца . Давността е прекъсната съгласно чл.116 б.в ЗЗД и с молбата за образуване на изпълнителното дело , с която са поискани и изпълнителни действия . Въз основа на заключението на изслушаната пред СРС ССЕ СРС е счел за основателен иска за главница .

Според СРС вземането за сумата от 34,64 лева редовна лихва за периода 10.02.2009 г – 11.11.2010 г е погасено по давност , както и законната лихва върху главница от 9437,11 лева за периода 12.11.2010 г – 29.02.2019 г . В тази част решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила .

Решението на СРС е неправилно в обжалваната част . Както се посочи съдът следи служебно за законосъобразна правна квалификация на иска . В случая дадената от СРС правна квалификация по чл.422 ГПК във вр.чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД е незаконосъобразна , доколкото вземането за кредит произтича не от договор за заем и цесия , а от договор за банков кредит и цесия. Следователно законосъобразната правна квалификация е по чл.422 ГПК във вр.чл.430 ал.1 ТЗ и чл.99 ЗЗД .

Иначе следва да се споделят мотивите на първоинстанционния съд , че молбата на ответника от 06.04.2016 г има характер на признаване на вземанията по чл.116 б.а ЗЗД предвид предложението за плащане на 55 вноски по 250 лева . Молбата е била представена до ищеца заедно с декларация по чл.4 ал.1 т.2 от Закона за личните данни от същата дата , като в тази декларация изрично е посочен ищеца . Въззивникът е извършил и значителни плащания в полза на ищеца , а давността за главницата е 5 годишна . Според приетата пред настоящия съд допълнителна ССЕ на вещото лице Д. Г. ; между страните няма други отношения свързани с договори за кредит . Ответникът е предложил на 06.04.2016 г да му се разсрочат задълженията и да заплати 55 вноски по 250 лева или общо 13 750 лева , докато реално задълженията към тази дата са били 11 072,85 лева . При липса на изявление в противния смисъл , трябва да се приеме , че ответникът е признал всички вземания спрямо ищеца към 06.04.2016 г .

Предсрочна изискуемост не е релевирана от ищеца и не следва да се разглежда , сроковете за плащане на вноските вече са изтекли .

3

При наличните данни за плащания по кредита първоинстанционният съд незаконосъобразно не е допуснал служебно съдебно-счетоводна експертиза , както и служебно не е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи по потребителския кредит , при данни за клауза за т.нар.“базов лихвен процент“ /БЛП/ и за прекомерни по размер наказателни лихви . При евентуално констатиране на неравноправни клаузи без специални знания на вещо лице съдът не може да изчисли законосъобразно дължимите суми от ответника .

За отстраняване на всички тези процесуални нарушения настоящият съд постанови определение от 31.03.2022 г , включително указа на ищеца да представи доказателства за методика за образуване на базовия лихвен процент , както и допусна съдебно-счетоводна експертиза . Доказателства за формула за образуване на БЛП не са представени от ищеца , а и такива за този вид потребителски кредити на „Банка ДСК “ АД не съществуват според обилната практика на ВКС . Както е посочено в решение № 114/27.06.2012 по т.д.№ 1194/2011 год.; решение №51/04.04.2016 по т.д.№ 504/2015 ; решение № 188/09.05.2016 по т.д. № 1787/2014 год.; решение № 26/03.04.2013 по т.д.№ 957/2012 год.; решение № 91/08.07.2015 по т.д.№ 1097/2015 год , решение № 6/20.05.2015 по т.д.№ 2332/2014 год.; решение № 211/06.01.2015 год. по т.д.№ 1987/2014 год.; решение № 95/13.09.2016 год. по т.д.№ 240/2015 год.; решение № 205/07.11.2016 год. по т.д.№ 154/2016 год.; решение № 165/02.12.2016 год. по т.д. № 1777/2015 год , решение № 235/15.12.2016 год. по т.д. № 1510/2016 год., и др. на ВКС неравноправни са клаузите в договори за банкови кредити с потребители ако банката има възможности за едностранна промяна на компонентите, формиращи договорната лихва, вкл. базовия лихвен процент. В самия договор следва да бъде определена методиката за изменение на лихвения процент през периода на действие и да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти и промяната да е обвързана с обективни критерии. Ако промяната на лихвения процент е извършена при необявени предварително и невключени, като част от съдържанието на договора ясни правила, тя не отговаря на изискването за добросъвестност .

Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът не може да се счита за недобросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.

143, ал.1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени, обаче, дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерии за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цента, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.

В случая клаузата на чл.7 от договора за потребителски кредит е частично нищожна като неравноправна в частта , в която се дава право на банката едностранно да определя БЛП , респ.лихвите по кредита. Ищецът не е доказал БЛП да се формира по формула и въз 4 основа на фактори извън контрола на банката . Затова и трябва да се приложи първоначалния лихвен процент от 13,35 % , по който има съгласие между ответника и банката и е бил известен на ответника .

Относно наказателната лихва /надбавка / от 10 % върху вноската за главница , клаузата на чл.19 ал.1 ОУ не е нищожна неравноправна клауза. Както е посочено в решение №109 от 09.06.2022 г по гр.д.№3307/22 г на ВКС , III ГО не е неравноправна и нищожна клауза от договор за кредит, която предвижда наказателна лихва върху просрочена главница, в размер на 10 % . Наказателната лихва, уговорена в договор за потребителски кредит е неравноправна клауза на основание чл. 143, ал.2, т.5, 10 и 12 от ЗЗП само ако уговореният процент е необосновано висок (т.5), размерът на лихвата /неустойката/ е неопределен или неопределяем при сключване на договора(т.10), или размерът на неустойката може едностранно да се променя от кредитодателя, без основателни причини (т.12). Неустойката е необосновано висока, когато размерът и е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, преценени към момента на сключване на договора . ВКС е счел , че аналогичен процент от 10 % не е необосновано висок и не противоречи на закона и добрите нрави . Настоящият съд споделя посоченото решение на ВКС , още повече , че според чл.19 ал.4 ЗПК е допустим ГПР по потребителски кредит до 5 /пъти/ размера на законната лихва и този размер безспорно не е надхвърлен и при начисляване на наказателната лихва .