Решение № 144 от 12.09.2022, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. В.12.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: А. М. П.

Членове:

В. Й. М.

Н. Д. Н. при участието на секретаря В. В. У. като разгледа докладваното от А. М. П. Въззивно гражданско дело № 20221300500182 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивната жалба от М. Й. М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.В., А. Н. П.,ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес: гр.В.;

П. Н. П., ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес: гр.В.; трите действащи чрез пълномощника си младши адвокат Б.В. Б.. АК- В., със съдебен адрес за съобщения и призовки: гр.

С., надп. офис против Решение от 14.02.2022 г. постановено по гр.д. №332/2021 г. по описа на Районен съд - В.. Поддържа се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие със задължителната за националните съдилища практика на СЕС.

Излага се във въззивната жалба, че п ървоинстанционният съд е приел, в обжалваното решение, че е налице задължителната за националните съдилища практика на съда на ЕС Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С- 224/19 и С-259/19, Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 и Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело С485/19, според които не се допускат националноправни уредби, според които давностния срок при искове на потребители срещу търговци по повод на надплатени суми вследствие на едностранна промяна на лихва по договор за банков кредит започва да тече от момента на неоснователното обогатяване. СЕС в цитираните решения сочи, че този срок започва да тече от момента на установяване на неравноправни характер на клаузите.

За да отхвърли исковете първоинстанпионният съд бил приел, че въпреки наличието на посочената по-горе задължителна за националните съдилища съдебна практика националната правна уредба на Република Б. не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане на платените въз основа на неравноправни клаузи суми.

Жалбоподателят не споделя това разбиране и сочи на първо място: макар и да нямало 1 ограничение за предявяване на иска за връщане на платените суми, било налице такова по отношение на възможността банката - ответник да направи възражение за погасяване на сумите по давност. Тоест същото зависи само и единствено от волята на кредитора. С едно волеизявление на неизправната по договора страна - банка, която е увеличавала възнаградителната лихва едностранно и незаконосъобразно, вследствие на което икономически по-слабата страна потребител е надплащал повече от реално дължимото, последният бива лишен от възможността да си възстанови надплатените суми ограничен от давностния срок предвиден в националното законодателство.

На второ място, не можело да бъде споделено разбирането на първоинстанционният съд, че 5-годишния давностен срок не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите с Директива 93/19.

Сочи, че при постановяването на своите решения и по специално Решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19 СЕС е взел отношение по повод изпълнението на дългосрочен договор какъвто е настоящия /със срок от 30 г./ В т.63 от решението си СЕС препраща към заключението на генералния адвокат — т.71 — 73 и сочи следното ..договорите за кредит, като този .между страните в главното производство, по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност и поради това. ако събитието, от което започва да тече тригодишният давностен срок. е всяко извършено от кредитополучателя плащане, което запитващата юрисдикция следва да провери, не е изключено поне за част от направените плащания давността да изтече дори преди да изтече срокът па съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по силата на клаузи, противоречащи на посочените директиви. “

Цитира се извод в т.64 от същото решение на СЕС : ,Лоради това следва да се приеме, че тъй като процесуални правила, като разглежданите в главното производство, изискват от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, те могат да направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност“

Като в същата точка съдът препраща и към друго съдебно решение, на което се позовава жалбоподателя в настоящото производство, а именно: Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18.

В процесния случай, единствената отлика между случая разгледан от СЕС и настоящия процесен случай е, че давността според българското законодателство е 5 години, а в разглеждания от СЕС казус 3-годишен. Така даденото разрешение от СЕС обаче дава общата рамка на защитата на потребителя.

Предвид дългосрочния характер на процесния договор, който е сключен за срок от 30 години обаче, принципът на ефективност, гарантиран на потребителите от Директива 93/13 се нарушавал при прилагане на 5-годишен давностен срок, тъй като правел изключително трудно упражняването на предоставените на потребителя права.

В тази връзка, следвало да се държи сметка за положението на потребителя като по-слаба страна в отношенията му с продавачите или доставчиците от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност и за обстоятелството, че е възможно потребителите да не познават или да не осъзнават обема на правата си, произтичащи от Директива 93/13 или от Директива 2008/48, както сочи СЕС в т.62 от Решение от 22.04.2021 г. по дело С485/19 СЕС и препраща към Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С259/19 и Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 На последно място, в случая следвало да се има предвид и фактът, че установяването на 2 незаконосъобразното едностранно увеличаване на лихвата по кредита вследствие на неравноправни клаузи е установен от ищците - потребители в един по-късен момент от изпълнението на договора, а именно 2019 г. близо 12 години след сключването на договора.

Прилагането на давността в случая правел невъзможно потребителят да защити гарантираното му от Директива 93/13 и по-специално принципа на ефективност право да си възстанови надплатените суми. въпреки, че потребителят изобщо не е имало как да знае за увеличаването на лихвата, тъй като същото е станало незаконосъобразно и едностранно, без негово знание и без негово съгласие.

В тази насока, пропускът на потребителят да предяви претенцията си в давностния срок не се дължи на неговото бездействие, а поради това. че същият не е знаел и не е имало как да знае, че неговите права са нарушени предвид едностранния характер на промяната на лихвата.

Иска се да бъде отменено като неправилно Решение от 14.02.2022 г. постановено по гр.д.

№332/2021 г. по описа на Районен съд — В., Гражданско отделение, вместо него да бъде постановено решение, с което на основание чл.55, ал.1. предл. 1 от ЗЗД да бъде осъдена „У. Б.“ АД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С., да заплати на М. Й. М., ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес: гр. В.. АНН. Н. П., ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес: гр. В. и П. Н. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В., конституирани на мястото на починалия в хода на процеса Н. П. К., ЕГН ********** сумата от 12 386.92 лева /дванадесет хиляди триста осемдесет и шест лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща получена без правно основание сума за периода от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г. по Договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 22.02.2021 г. до окончателното погасяване на задължението.

Претендират се разноските за двете инстанции.

По делото е постъпил писмен отговор от въззиваемата по жалбата страна „У. Б.“ АД, ЕИК ., в която се поддържа, че Европейския съюз допуска национална правна уредба, която обвързва с давностен срок иска относно реституционните последици. Това правилно бела отразено от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение. Поддържа, че Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, на което се позовава въззивникът, подкрепя възражението за погасителна давност, направено в настоящото производство, тъй като в т.4 от диспозитива му изрично се приема, че е допустимо реституционните искове да бъдат обвързани с давностни срокове, при условие че началният момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане. Това разбиране се възпроизвежда и в Решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19 на СЕС.

Излага се, че въпросът относно определянето на началния момент, от който започва да тече погасителната давност, тоест моментът, от който вземането става изискуемо, както и продължителността на този срок, основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове не е уреден на общностно ниво. Това означава, че държавите членки са свободни, въз основа на принципа на автономност, сами да определят характеристиките на давностните срокове. Същото е прието и в решението на СЕС в т. 83 от Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С224/19 и С-259/19, в която се казва, че в това отношение „липсва специална правна уредба на Съюза“, поради, което този въпрос се „урежда във вътрешния правен ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната им автономия.

Позовава се на предвидения в националната ни правна уредба петгодишен давностен срок за претендиране на сумите, платени по кредитно правоотношение. Сочи, че националното ни право е предоставило и защита, съизмерима с Директива 93/13 ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори („Директива 93/13“). Тя се изразявала във възможността на кредитополучателя във всеки един момент от сключването на договора да сезира съответния съд, който да разреши въпроса дали дадена клауза е неравноправна. На още по-голямо основание, съдът служебно следи за неравноправност в договорните клаузи между потребител и търговец, като може да се произнесе за неравноправност на дадена клауза, дори и потребителят да е пропуснал това. Според въззиваемия, това означава, че в националното ни право се съдържат достатъчно гаранции за защита правата на потребителя, което прави петгодишния давностей срок абсолютно оправдан и съотносим с принципите на равностойност и ефективност. Не можело да се 3 приеме, че нашето законодателство не отговаря на изискванията на Директива 93/13. По никакъв начин то не създавало пречки, нито правело практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата на потребителя. Редът и условията, регламентиращи защитата на потребителите според българското право не са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни за националното право възможности за защита на други категории лица, които основават претенциите си върху исковете с правно основание чл. 55 от ЗЗД (принцип на равностойност). Същевременно петгодишният давностен срок, предвиден за предявяване на правата на потребителите по съдебен ред, не е определен по начин, който да прави невъзможно или прекалено трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективност). От изложеното може да се направи заключението, че българското право напълно отговаря на принципите на равностойност и на ефективност, залегнали в практиката на СЕС.

Излага се, че в т. 86 и т.87 от Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С- 259/19 по аргумент за по-голямото основание изрично се сочи, че след като двугодишните и тригодишните давностни срокове са в съответствие с принципа на ефективност, то на още поголямо основание петгодишният давностен срок за предявяваме на иск относно реституционните претенции по повод установяване на нищожност на неравноправна клауза в договор за ипотечен кредит е съобразен с изискването да не възпрепятства упражняването на правата, предвидени в Директива 93/13 г.