Решение № 40 от 28.02.2025, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Свиленград, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живка Д. Петрова при участието на секретаря Ренета Н. Иванова като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело № 20245620100713 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от “АСП Бета България” ЕООД, с ЕИК:

203374133, срещу Д. И. Д., с ЕГН: **********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т.3 и ал.3 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца вземанията, дължими по Договор за потребителски кредит № 372319 от 18.11.2019 г., за които е отказано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с Разпореждане № 1661 от 13.08.2024г. по ч.гр.д. № 659/2024г. по описа на Районен съд – Свиленград, а именно: 800,00 лв. – главница, 625,00 лв. – неустойка по чл.6.2 от договора, 135,25 лв. – договорна лихва за периода 18.11.2019 г. – 18.06.2020 г., 236,74 лв. – мораторна лихва за периода 18.06.2020 г. 02.08.2024 г., 484,52 лв. – такси, съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Ситикеш“ ООД, законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 12.08.2024 г. до окончателно изплащане на задължението.

Ищецът твърди, че процесните вземания произтичат от неизпълнение на задължение на ответника по Договор за потребителски кредит № 372319 от 18.11.2019 г., сключен по електронен път между „Сити Кеш” ООД, като кредитор, и Д. И. Д., като кредитополучател.

По силата на договора кредиторът предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 800,00 лв., срещу задължение да бъде върнат на 7 погасителни вноски, в срок до 18.06.2020 г., съгласно погасителен план. Уговорен бил в договора фиксиран лихвен процент в - 40,05% и годишен процент на разходите - 48,14%. Ответникът не изпълнил задълженията си по договора за кредит до изтичане на срока за погасяване на кредита.

Произтичащите от договора за кредит вземания били прехвърлени от кредитора „Сити Кеш” ООД на ищеца „АПС Бета България” ЕООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 13.01.2022 г. Ответникът бил уведомен за цесията на посочения от него имейл адрес. Ако се приемело, че такова уведомяване не е извършено надлежно, то ищецът моли съда да приеме, че е налице надлежно връчване на уведомление за цесията, извършено с исковата молба.

Поради изложеното ищецът моли съда да уважи исковете и да му присъди направените разноски в настоящото исково и в заповедното производство.

1

Ответникът не е подал отговор на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Ищецът извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил вземанията, съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 13.01.2022 г., сключен между Сити Кеш” ООД, като цедент, и „АПС Бета България” ЕООД, като цесионер. Договорът за цесия е представен по делото и видно от него вземанията са индивидуализирани в „Приложение № 1 (§1, т.1,1), извлечение от което също е представено.

С факта на подписване на договора за цесия, вземането към ответника е преминало от предишния кредитор върху новия кредитор – ищеца, който става носител на вземането – обстоятелство, обуславящо и наличието на материално правната му легитимация.

За да се приеме обаче, че ищецът е титуляр на процесните вземания и кредитор на ответника по процесния договор за кредит, освен наличието на валиден договор за цесия, е необходимо и надлежно уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземанията. Това е така, тъй като за да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, тя следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен кредитор е цедентът.

Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишният кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник, тъй като такова упълномощаване не противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД.

По делото не са ангажирани и доказателства за това, че ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията преди депозирането на исковата молба в съда.

Няма пречка обаче длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.

В случая, с исковата молба е представено изходящо от ищеца Уведомление за цесия, адресирано до ответника. Представено е от ищеца и пълномощно, с което цедентът го упълномощава да уведомява длъжниците, описани в Приложение № 1 към договора за цесия за настъпилото прехвърляне на вземания, съгласно разпоредбата на чл.99 от ЗЗД.

Следователно, приложеното към исковата молба уведомление за цесия, изходящо от ищеца, в качеството му на цесионер и на пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за извършената цесия на процесните вземания.

С оглед горното, съдът намира, че ищецът е легитимиран да предяви претенции за твърдяните вземания, произтичащи от посочения в заявлението и в исковата молба договор за кредит. Прехвърлянето на процесните вземания в полза на ищеца следва да се счита за надлежно съобщено на длъжника, на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, респ. че цесията е породила действие за ответника. Уведомление за цесия в случая е достигнало до длъжника – ответник с връчване на преписа от исковата молба и приложенията, т.е. след завеждане на заявлението по чл.410 от ГПК в съда. Тъй като обаче, настоящото исково производство се явява продължение на заповедното такова, след полученото уведомление по чл.99, ал.4 от ЗЗД ответникът дължи изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца-цесионер. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването от длъжника-ответник на уведомлението за цесия, дори и като приложение към исковата молба, следва да бъде съобразено при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК - Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.о., ТК.

Представен е Договор за паричен заем Кредирект № 372319 от 03.01.2023 г., сключен между “Сити Кеш” ООД, като Заемодател, и Д. И. Д., като Заемател, Общи условия на “Сити Кеш” ООД за заеми „Кредирект“ (ОУ) и Тарифа за таксите и разходите, събирани от “Сити Кеш” ООД. Видно от ОУ, процесният договор е сключен чрез електронната 2 платформа на “Сити Кеш” ООД с адрес: https://credirect.bg, т.е. процесният договор е договор за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни правила, установени със Закона за задълженията и договорите, намират приложение и тези, съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.

Представените Договор за кредит и Общите условия към него са свалени от системата на кредитодателя и не носят подпис на потребителя. Тъй като договорът за кредит е сключен под формата на електронен документ, последният, ведно с Общите условия към него, е представен по делото на хартиен носител на основание чл.184, ал.1 от ГПК.

Съгласно чл.3 от договора, заемодателят е предоставил на заемателя заемна сума размер на 800,00 лв., а последният се е задължил да я върне на 7 броя месечни погасителни вноски, съобразно погасителен план, обективиран в договора, с изрично посочени падежните дати на всяка една от вноските, в това число крайната падежна дата - 18.06.2020г.

Уговорен е годишен лихвен процент по заема – 40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,14 %. Посочено е в чл.5 от договора, че размерът на ГПР не включва възможни разходи, които заемодателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения.

Съгласно чл.6, т.6.1. от договора, заемателят се е задължил, в 3-дневен срок от сключването му, да предостави на заемодателя поне едно от двете обезпечения, по начина и по реда, и отговарящи на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция. Съгласно т.6.2. от договора, в случай, че заемателят не предостави такова обезпечение, то той дължи на кредитора неустойка в размер на 625,75 лв., като неустойката се начислява автоматично и се заплаща разсрочено, съгласно погасителния план.

Безспорно, процесният договор за кредит представляват договор с потребител на услуга, респ. длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК (след изменението на ГПК с ДВ бр.100/2019г.) съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Съгласно чл.143, ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Именно такъв е характерът на поетото с процесния договор задължение за представяне на обезпечение (чл.6 от договора).

Съдържанието на клаузата на чл.6, т.6.1 и т.6.2 от договора и чл.33 от ОУ налага разбирането, че по своето същество т.нар. „неустойка“ представлява скрито възнаграждение за кредитора и не отговаря на изискването за добросъвестност. Задълженията, които клаузата за неустойка възвежда за заемателя (за осигуряване на поне едно измежду двете обезпечения), са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти пълната усвоена стойност на кредита – главница и дължимата възнаградителна лихва (чл.33, ал.1, т.2 от ОУ), което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или да осигури поръчител, който да отговаря на многобройни кумулативно поставени изисквания (чл.33, ал.1, т.1 от ОУ), и то да осигури обезпечението в 3-дневен срок от сключването на договора. Т.е., поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като реализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва в ГПР т.нар. от него „неустойка” по чл.6 от договора, като изрично е посочил в договора, че размерът на ГПР не включва възможни 3 разходи, които заемодателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, а несъмнено неустойката е разход поради неизпълнение. По този начин се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод е илюстриран и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка”, като при формирането на всяка погасителна вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е очакването на кредитора, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Затова, съдът счита, че вземането за неустойка, което на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя), е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. §1, т. 1 от ДР на ЗПК, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в договора е посочено, че ГПР е 48,14 %, но същият очевидно не съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе посочено, предвид предпоставките, при които става изискуема предвидената в договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.