Решение № 3524 от 31.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3524 гр. Пловдив, 31.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20225330107106 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. П. И., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „З.“ № *, ет. *, ап. **, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Сребърна” № 16, „Парк Лейн Офис Център“, ет. 8, представлявано от Ф. Д. и С. А., искове за осъждане на ответника да й заплати сумата от 62 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по анекс от 22.07.2019 г. към договор за потребителски кредит „Гет кеш“ № **** по Транш с пореден № ****, както и сумата от 62 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по анекса, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 17.05.2022 г., до окончателното им плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****/ 22.07.2019 г., от който обаче ищцата не притежавала екземпляр. Договорът иначе бил недействителен на няколко основания. Първовъзнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Неустойката представлявала скрито оскъпяване на кредита и не била 1 включена в разходите, като в противен случай ГПР щял да надвиши 50 % в нарушение на закона. Отделно от това, тя била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал.

4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че между страните по инициатива на ищцата бил сключен анекс № *****/ 22.07.2019 г. към договор за потребителски кредит № ****, по който лицето получило сумата от 1 500 лева, предоставена му в брой срещу разписка, при лихва в размер на 353, 64 лева, платима на 12 равни месечни вноски. В договора бил посочен лихвен процент от 41 %, като нямало нормативно изискване за ненадхвърляне на трикратния размер на законната лихва. ГПР бил 49, 66 %, като с него се спазвало ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. При сключване на договора не било допуснато нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Неустойката произтичала от неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение и била форма на обезщетение при такова неизпълнение. Тя не била включена в ГПР, защото била поставена под условие, а не била задължителен компонент от разходите по кредита. Неустойката отговаряла на основните си функции по закон, била точно формулирана, нямало неясноти по нейното съдържание.

Кредиторът поемал риск при необезпечен кредит и следвало именно по този начин да гарантира интереса си. Клаузата била индивидуално уговорена и израз на автономия на волята на страните. Възразява срещу аргументите на ищцата по отношение на нормите на чл. 71 от ЗЗД и чл. 33 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски.

В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С анекс от 22.07.2019 г. към договор за потребителски кредит „Гет кеш“ № **** по Транш с пореден № ****, сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: срок- 12 месеца, при фиксиран годишен лихвен 2 процент- 353, 64 лева и годишен процент на разходите- 49, 66 %, при неустойка за непредоставяне на обезпечение в общ размер на 2 000, 64 лева за срока на договора, или общо дължима сума- 4 154, 28 лева.

Сумата по кредита (траншът) от 1 500 лева е платена на ищцата с разписка от 22.07.2019 г.

Като писмени доказателства са представени копия от анекса, като наред с това са представени още ОУ по кредита, погасителен план и стандартен европейски формуляр.

Прието е заключение на съдебно- техническа експертиза, според която в. л. К. чрез достъп на място в офис до системата на ответника е извадило електронните записи за процесния кредит на ищеца, които е визуализирало като екранни снимки.

Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която в. л. К., е установило, че според деловодната система на ответника били платени само от 1- ва до 4- та вноска, и частично 5- та със сума от 99, 24 лева, без разпределение по пера. Според самостоятелните изчисления на в. л., използвало поредността за погасяване на парични задължения по чл. 76 ал. 1 от ЗЗД, не са плащани главница и лихва, за допълнителна такса е платена сумата от 300 лева, а за неустойка- 1 324 лева.

Прието е и допълнително заключение на съдебно- счетоводната експертиза, по която отново в. л. К., след свои самостоятелни изчисления за погашения по кредита в поредност: главница- лихви- неустойки, е установило, че за главница е платена сумата от 1 500 лева, за възнаградителна лихва- 124 лева, като не са плащани допълнителна такса и неустойка. В устния си доклад експертът посочва, че сумата от 124 лева при пропорционално разпределение между лихва и неустойка следва да се приеме по равно- по 62 лева всяко перо.

Във връзка с това допълнително заключение на в. л. по ССчЕ е направено изменение на иска, като същият е увеличен до размера, установен в експертизата, от по 62 лева за лихва и за неустойка.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 3 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни- тези за лихвата и за неустойката, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

В исковата молба е релевирано и основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в анекса към договора. Ако се приеме, че тази обща сума (от 1 853, 24 лева) е в размер на банковата гаранция и следва да включва главницата (от 1 500 лева) и лихвата (от 353, 64 лева), то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 9, предвиждаща неустойка в размер на 2 000, 64 лева. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 49, 66 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

4

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.