Решение № 231 от 17.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Пловдив, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20245330109115 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. Р., ЕГН ********** против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП” АД, ЕИК: 175302519, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата в размер на 20 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем от 22.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 27.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането;

-сумата от 30 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем от 22.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 27.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането;

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние от 22.06.2020 г., по силата на който ищецът получил заем в размер на 800 лв. С договора бил уговорен и годишен процент на разходите в размер на 26,83 % и фиксирана годишна лихва от 24 %. Общата дължима сума била в размер на 865,27 лв., която следвало да се върне на 7 месечни погасителни вноски в размер на 126,61 лева. В договора била уговорена и неустойка при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция и две физически лица поръчители, в размер на 440,58 лв.

–пар. 3 от договора. Затова в договора била посочена и втора дължима сума от общо 1

440,58 лева, погасяването на която следвало да се извърши на 7 месечни погасителни вноски. Ищецът счита договорът за недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), тъй като договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, като ако към общата сума за плащане се прибави и неустойката ГПР ще надвиши 50%, с което се нарушава изискването на член 19, ал. 4 от ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна, а оттук нищожен е и целия договор на осн. член 22 вр. чл.

11, ал. 1, т.10 ЗПК. Клаузата за неустойката била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, а клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Освен това клаузата за неустойка била нищожна и поради противоречието й със закона- член 21, ал. 1 от ЗПК, член 33 от ЗПК и член 71 от ЗЗД.

Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове. Признава, че между страните по спора бил сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние от 22. 06.2020 г. Оспорва да са налице сочените от ищеца основания за недействителност на договора за кредит, като излага подробни съображения за всеки от наведените от ищеца пороци. Посочва, че не съществувало законово задължение за кредитодателя за описание на метода на формиране на лихвата. Твърди, че общите условия към договора били с положен подпис от ищеца. Оспорва твърдението, че лихвеният процент на договорната лихва е незаконосъобразно определен. Поддържа, че лихвата е в рамките на закона и критериите на съдебната практика, като посочва, че ищецът се позовава на по-старата съдебна практика, приложима за банковите кредити.

В откритото съдебно заседание, проведено на 13.01.2025 г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. Бакърджиев, е направил изменение на размера на предявения иск за недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем от 22.06.2020 г. от 20 лева на 5,75 лева, както и изменение на размера на предявения иск за недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем от 22.06.2020 г. от 30 лева на 273,47 лева.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен.

2

В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на***** г. е сключен процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 800 лв., която следвало да се върне на 7 месечни погасителни вноски, с падеж на първата от тях – 22.07.2020 г. и на последната – 22.01.2021 г. Уговорен бил фиксиран лихвен процент от 24 %, като общата дължима сума била в размер на 865,27 лв. В пар. 3 от договора било уговорено и задължение за заплащане на неустойка в размер на 440,58 лв. при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора.

Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Според чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 26,83 % - пар. 1. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В СЕФ към договора е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставени кредит, като не става ясно какво точно се включва в ГПР.

По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, 3 за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.

С оглед приетите по-горе принципни постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва уточнение кои разходи включва посоченият процент на ГПР, то следва да се приеме, че договорът е нищожен на това основание.

По изложените по-горе съображения, съдът намира, че процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние от 22.06.2020г. е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Както се установява от приложената от ответника справка за извършените плащания по договора ищецът е заплатил по договора възнаградителна лихва в размер на 52,75 лева и неустойка в размер на 273,47 лв. Тези суми подлежат на връщане като недължимо платени, поради което исковете на ищеца са основателни и следва да се уважат.

За пълнота ще се разгледа и доводът за нищожност на уговорената неустойката.

В пар. 6 от договора предвидено задължение на потребителя в срок от три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ поръчителство на 1 физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудово възнаграждение над 1800 лева и 2) банкова гаранция в полза на кредитора, Съгласно пар. 7 от договора при неизпълнение на задължението по предходната алинея в указания срок, заемателят дължи заемодателя неустойка в размер на 440,58 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сумата от 62,94 лв.

На пръв поглед изглежда, че процесната сума от 440,58 лева представлява неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, 4 твърде буквалистично и не би държало сметка, както за трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на пар. 6 от Договора с останалите му клаузи.

Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на пар. 6 от договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в пар. 7 парично задължение в размер на 440,58 лева не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс. Неустойката е въведена в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на неустойката – 440,58 лева, като скрита добавка към възнаградителната лихва.