Решение № 54 от 21.01.2022, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 54 гр. П., 21.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ИВ. Юл. Колев при участието на секретаря Л. В. Асенова Добрева като разгледа докладваното от ИВ. Юл. Колев Гражданско дело № 20211720103770 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба на М. К. М. срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П.. Ищецът твърди, че в полза на ответника е издадена изпълнителен лист от 09.02.2009 г. в рамките на ч.гр.д.№ 6562/2008 г., по описа на Районен съд П. по силата, на който е осъден да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П. суми в размер на 508,68 лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 05.05.2004 – 02.02.2008 г., ведно със законна лихва до окончателното плащане, 162,39 лева законна лихва за забава за периода от 18.08.2004 г. до 02.12.2008 г. и 25,00 лева разноски. Твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано и.д.№ 539/2009 г. по описа на ЧСИ С. Д. с р-н на действие ОС-П.. Твърди, че на 09.03.2010 г. е събрана принудително сума в размер на 54,13 лева, на 28.04.2010 г. – 115,01 лева и на 28.05.2010 г. – 37,22 лева, след което действия по изпълнение не са предприемани Твърди, че задължението е погасено по давност, приемайки, че е приложима кратка такава по чл. 111 ЗЗД, тъй като вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, а не със съдебно решение.

С оглед на изложеното, моли съда да приема за установено, че в полза на ищеца не съществува право на принудително изпълнение спрямо ответника поради погасяване на вземането по давност сума в размер на 489,71 лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 05.05.2004 – 02.02.2008 г., ведно със законна лихва до окончателното плащане.

Претендира разноски.

Ответникът е депозирал отговор в срок. Намира предявените искове за допустими, но неоснователни по отношение на твърдението за недължимост, като признава, че вземането е погасено по давност. Не оспорва издаването на изпълнителен лист в негова полза, образуването на изпълнително дело и неговото прекратяване.

Твърди, че дружеството взискател не е предприемало други действия за принудително събиране на посочените суми, поради което не е провокирало предявяване на 1 настоящия иск. Поддържа, че вземането съществува, но не би могло да бъде събрано принудително, а единствено ако длъжникът доброволно плати.

Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В съдебно заседание ищецът се представлява и поддържа вече изложеното.

Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд П. е сезиран с иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК и Решение № 71 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).

Наличието на изпълнителен титул срещу ищеца в полза на ответника свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателните установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.

В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи, че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).

При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.

ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между 2 страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.

Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.

Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на длъжника.

Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:

„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;

Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;

Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.;Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т.о.

По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.

За прекъсването на давността в рамките на изпълнителното производство е от значение единствено на коя дата е влязла в сила заповедта за изпълнение, както и кога е било поискано или предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение е погасено поради давност.

При бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт. В този случай новата давност е започнала да тече от поискването или предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е 3 изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.

По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС.

Към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика и висящо тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.

По делото се установи, че давността е била прекъсната с влизане в сила на заповедта за изпълнение, което е станало на 30.01.2009 г. Следващото прекъсване не е доказано, въпреки признанието на ищеца, че такова е направено на 28.05.2010 г. със събиране на част от вземането в рамките на изпълнително производство.

Съдът е указал на ответника, че в негова доказателствена тежест е да установи твърдения факт на прекъсването на давността, както и че не сочи и не представя доказателства в тази насока. Въпреки това, до приключване на съдебното дирене той не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което съдът дължи прилагане на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Тази процесуална санкция е свързана с процесуалното бездействие на страната и неизпълнението на изрично възложената й процесуална (доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение № 136 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013 г.). Ето защо и при прилагане неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се.