Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 7050 от 21.03.2022, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 72210/2021
Вид
Определение № 7050
Подписан
21.03.2022
В сила
21.03.2022
Състав
СОФИЯ ГЕОРГИЕВА ИКОНОМОВА

Цитирани разпоредби

  • чл.113 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.140 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 140, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 140, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.190 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.33, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 71 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.92, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.143, ал.2, т.19 · Закон за защита на потребителите
  • чл.143, ал.2, т.5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • чл.147 ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.10, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит
  • чл.33, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т.1 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7050 гр. София, 21.03.2022 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Гражданско дело № 20211110172210 по описа за 2021 година

Предявен е иск от М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж.к."Л 3 бл.302, вх.В, ет.14, ап.67, чрез адв.Н., със съдебен адрес: гр. София, ул. „ИД” № 7, ет.5, ап.9, за осъждане на „КЙ" ООД, ЕИК 22, седалище и адрес на управление: гр.ХХ, ул. „ЛЛ" № 12, представлявано от ВИ, сумата от 145.00 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем № 81479/21.04.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2021 г., до окончателното й изплащане, от която сума 28.65 лв. неоснователно заплатена възнаградителна лихва и 116.35 лв. неоснователно заплатена неустойка.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

С исковата молба са представени следните документи, които се иска да бъдат приети като писмени доказателства: договор за паричен заем № 81479/21/4/2021 г., ведно с погасителен план; Общи условия; разходен касов ордер; 3 бр. приходен касов ордер; 5 бр. разписки, изд. от „Изипей“ АД.

Правят се искания на основание чл.190 от ГПК да бъде задължено ответното дружество да представи в оригинал всички налични документи, свързани с договор за паричен заем № 81479/21/4/2021 г., включително, а именно самият договор за паричен заем № 81479/21/4/2021 г. и свързаните с него стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити /преддоговорна информация/, погасителен план, Общи условия, приложения и договор за предоставяне на допълнителни услуги, както и справка от счетоводството на ответника за всички извършени плащания /в това число платежни нареждания за погасени вноски по кредита, разписки, извадка от счетоводните книги/, от страна на лицето М. Г. С. по договор за паричен заем № 81479/21/4/2021 г.

Иска се да бъде назначена и съдебно-счетоводна ексепритза.

В срока за отговора, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявените искове.

Съдът, след като извърши служебна проверка по реда на чл. 140, ал.1 от ГПК на редовността на исковата молба и на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, намира, че следва да се произнесе с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата.

На първо място, възражението на ответника за местна неподсъдност следва да се остави без уважение, доколкото в чл.113 от ГПК е предвидена специална подсъдност, 1 приложима в случаите, когато ищецът има качеството "потребител" по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и търси защита на правата си в това качество въз основа на съответния специален закон. Понятието "потребител", съобразно утвърдената практика на ВКС, следва да се разглежда в широк смисъл, поради което местната подсъдност по чл.113 от ГПК е приложима към исковете на физически лица – потребители по ЗЗП, ЗПК, КЗ, ЗЕ, ЗПУС и др., като ползващите услуги по смисъла на тези закони физически лица имат качеството "потребител" съобразно общата разпоредба на § 13, т.1 от ЗЗП и в това си качество могат да се ползват от специалната местна подсъдност по чл.113 от ГПК, когато предявяват искове за защита на права, произтичащи от ползване на услугата.

В случая, видно от служебно извършената справка от НБДН, ищецът има регистриран както постоянен, така и настоящ адрес в гр.София, поради което може да избира дали да предяви иска в Софийски районен съд или в съда по седалището на ответника. Ищецът се е възползвал от правото си по чл.113 от ГПК и няма основания настоящият състав да прекрати делото и да го изпрати на РС-ХХ, в чийто район е регистриран ответника.

На следващо място, съдът намира, че следва да приеме за разглеждане в настоящето производство на направеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане, доколкото ответникът твърди, че вземането му от ищеца произтича от същото правоотношение, което е предмет на делото. Доколкото обаче в отогвора на исковата молба не е конкретизирано основанието на това вземане, на ответника следва да се даде възможност да уточни този факт най-късно в първото по делото открито съдебно заседание.

По направените от страните доказателствени искания, съдът намира следното:

Следва да бъдат приети като писмени доказателства представените с исковата молба и отговора към нея документи като относими към предмета на спора. Основателни, с цел изясняване на делото от фактическа и правна страна, се явява и искането за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, както и за задължаване на ответника да представи посочените в исковата молба документи.

Водим от горното и на основание чл.140 от ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението на ответника за местна неподсъденост на делото.

ДОПУСКА до разглеждане в процеса възражение за прихващане на ответника „КЙ" ООД, за вземането, което той има от ищеца М. Г. С. по процесния договор за кредит № 81479/21.04.2021 г. в размер на 256.14 лева.

ОБЯВЯВА НА СТРАНИТЕ ДОКЛАДА ПО ДЕЛОТО : Предявен е иск от М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж.к."Л 3 бл.302, вх.В, ет.14, ап.67, чрез адв.Н., със съдебен адрес: гр. София, ул. „ИД” № 7, ет.5, ап.9, за осъждане на „КЙ" ООД, ЕИК 22, седалище и адрес на управление гр. ХХ, ул.„ЛЛ" № 12, представлявано от ВИ, сумата от 145.00 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем № 81479/21.04.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2021 г., до окончателното й изплащане, от която сума 28.65 лв. неоснователно заплатена възнаградителна лихва и 116.35 лв. неоснователно заплатена неустойка.

2

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че 21.04.2021 г. страните са сключили договор за потребителски кредит № 81479, за сума в размер на 1500.00 лв., като към датата на подаване на исковата молба са върнати 1645.00 лв., които представляват заплатени 7 погасителни вноски, всяка от по 235.00 лв.

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД като противоречащ на законоустановените императивни правила. В тази насока се излагат съображения, че по отношение процесния договор не е спазена предвидената в закона форма – чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК. Според ищеца, в договора липсва съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишния процент на разходите по кредита, който е посочен само като процент, а не е описана подробно мотодиката за формирането му. Аргументира се становище и че посоченият ГПР в договора не е реалния, който в действителност е 119.330 %.

Ищецът оспорва клаузата от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение на задълженията и предвидената неустойка при неизпълнението й. В тази насока твърди, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл.26, ал.2 пр.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че процесния случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, в която изрично се сочи, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. В този смисъл се обосновава извод, че уговорената неустойка противоречи на пресредваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. Отделно от това ищецът изразява мнение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е цитира т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на Върховния Касационен съд.

Развиват се съображения, че в случая е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, доколкото в чл.33, ал.1 от ЗПК е предвидено, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.

Според ищеца, с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди и подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, като по този начин се кумулира неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.

В исковата молба се твърди, че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ищецът обяснява, че по този начин формулирано задължението навежда на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя 3 обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение.

Отделно от това поцесната клауза за неустойка се оспорва като неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите , доколкото същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така сочи, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

По отношение ГПР, в исковата молба се обяснява, че в нарушение на императивното правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , ответното дружество не е включило в ГПР разходите за заплащане на неустойка в размер на 1388.86 лв., което би увеличило неговия размер от 48.133 % на 119.330 %. Поради това ищецът сочи, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, което води до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Ищецът се позовава на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която разпоредба ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а в случая е налише превишение на тези размери, поради което и предвиденото в ЗПК тези клаузите в договора, които водят до по-високи размери на ГПР, са нищожни.

Ищецът твърди, че с тези действия „КЙ“ ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.

Ищецът обяснява, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, поради което същата има нормативно значение. Сочи, че начислената „неустойка“, попадат в изискванията на Директивата – тя е предвидим разход, ко йто обуславя сключването на договора при тези условия и би следвало да е предварително заложен и размерът й да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.