Решение № 6950 от 16.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6950 гр. София, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100502060 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 19726 от 29.11.2023 г., постановено по гр.д. № 16397/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 46-и състав, частично са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу С. П. Х., В. К. П. и М. К. Х. – Голд по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК при условията на разделност пасивно субективно и кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че ответниците дължат на ищеца разделно при квоти: 4/6 за С. Х. и по 1/6 за В. П.а и М. Х. сумата от 474,25 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия (ТЕ) за периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г. за топлоснабден имот с адрес: гр. София, 1612, обл. София, общ.

Красно село, ж.к. ****, аб. № 263944, ID номер: 175769, ведно със законната лихва от 29.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, и 68,22 лева – мораторна лихва върху главницата за ТЕ за периода от 15.09.2020 г. до 08.09.2022 г., както и суми за дялово разпределение: 26,26 лева – главница за периода от м. 08.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 29.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК по ч. гр. д. № 52689/2022 г. по описа на СРС, 46-и състав.

С постановеното решение е отхвърлен искът за мораторна лихва върху сумите за дялово разпределение в размер на 5,40 лева за периода от 01.10.2019 г. до 08.09.2022 г.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят разделно при квоти: 4/6 за С. Х. и по 1/6 за В. П. и М. Х. съдебноделоводни разноски за производството по ч. гр. д. № 52689/2022 г. по описа на СРС, в размер на 74,29 лева, както и за настоящото производство в размер на 718,18 лева.

Отново с цитираното решение ответницата М. К. Х. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдена да заплати на ищеца сумата от 396,24 лева, представляваща съдебноделоводни разноски за особен представител.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са частично уважени, е 1 постъпила въззивна жалба от ответницата М. К. Х., чрез особения й представител – адв. Т.

Л., с оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди, че ответницата М. Х. няма качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на закона, а и по делото липсвали данни да са подписвани индивидуални договори с доставчика на топлинна енергия. Позовава се на гр. д. № 36563/2018 г., в което се съдържали данни, че от пролетта на 1999 г. всички тръби и радиатори в процесния имот са надлежно спрени и запечатани. Моли съда да отмени решението и да отхвърли предявените искове.

Въззиваемият ищец – „Топлофикация София“ ЕАД, в законоустановения срок, чрез процесуалния си представител – юрк. К., е подал писмени отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част.

Претендира разноски.

Подадена е въззивна жалба и от ответниците В. К. П. и С. П. Х., в която излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в уважителната му част.

Твърдят, че не са потребители на топлинна енергия. Молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част.

Въззиваемият ищец – „Топлофикация София“ ЕАД, в законоустановения срок, чрез процесуалния си представител – юрк. К., е подал писмени отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част.

Претендира разноски.

Въззиваемият – третото лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД в законоустановения срок не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище по жалбата.

Решението в частта, с която акцесорният иск за лихва върху сумата за дялово разпределение е отхвърлен, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Въззивната жалба на ответника М. К. Х. е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, чрез назначения й особен представител – адв. Т. Л.. С оглед възприетото в т. 7 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответницата не дължи държавна такса, поради което въззивната жалба е допустима.

Въззивната жалба на ответниците В. К. П. и С. П. Х., е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица – страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което същата е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност намира следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени по реда на чл. 422 ГПК при условията на разделност пасивно субективно и кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дадената в пар. 1, т.

2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач и страна по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено вещно право на ползване, поради което и то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило 2 в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

По делото е представен договор за продажба на държавен недвижим имот съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд на от 17.01.1969 г., по силата на който К.Х. П. е закупил апартамент № 10, находящ се на ул. „9-ти септември“ № ****. Не е спорно, а и от представеното удостоверение за наследници се установява, че след смъртта си на 12.05.1999 г., К.Х. П. е оставил за свои наследници С. П. Х.-преживяла съпруга, В. К. П. – син и М. К. Х. - дъщеря. Видно от нотариален акт от 15.12.2008 г. С. П.

Х. продава на В. К. П. 4/6 ид.ч. от апартамент № 10, на трети етаж, вх. ****, находящ се в ж.к. „Славия“ (бивш адрес: бул. ****). При разпоредителната сделка ответницата С. П. Х. си е запазила безвъзмездно правото на ползване върху продадения имот. Следва да бъде посочено, че при конкуренция между т.нар. „гол собственик“ и титуляр на ограничено вещно право, именно вторият от тях е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за разходите относно потребена топлинна енергия, тъй като правомощията владение и ползване на собственика се упражняват единствено от ползвателя чрез служене и получаване на доходите – чл. 56, ал. 1 ЗС. Въз основа на изложеното следва, че облигационното правоотношение по продажба на топлинна енергия съществува между „Топлофикация София“ ЕАД и С. П. Х. в качеството й на ползвател на 4/6 ид.ч. от имота, В.

К. П., в качестово му на собственик върху 1/6 ид.ч. от имота и М. К. Х. в качеството й на собственик върху 1/6 ид.ч. от имота.

Противно на посоченото във въззивните жалби, при специалната уредба на Закона на енергетиката не е необходимо подписване на писмен договор с ответника. Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия. Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. При тези съображения неоснователни са твърденията на въззивниците, че не са пасивно материално легитимирани да отговарят по предявените искове, тъй като за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор.

По отношение на оплакването, че всички радиатори в процесния имот са спрени и запечатани, следва да се отбележи, че от заключението на допуснатата и изслушана пред първоинстанционния съд съдебнотехническа експертиза (СТЕ), което не е било оспорено от страните и настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено, се установява, че през исковия период в процесния имот всички радиатори са били демонтирани, а в банята имало щранг-лира, без техническа възможност за монтаж на уред.

За двата отчетни периода има служебно изчисление за щранг-лирата. Съгласно заключението на вещото лице през процесния периода няма изчислена топлинна енергия за отопление на общи части, тъй като радиаторите в стълбището са демонтирани на 30.07.1997 г., както и че в процесния имот няма ползване на топлинна енергия за БГВ. Съгласно заключението на вещото лице през процесния период топлинната енергия за отопление отдадена от сградната инсталация е изчислена по формула, приложена в Наредба № 16334/06.04.2007 г. на база пълната отопляема кубатура съгласно акт за разпределение на кубатурата, представен на вещото лице. Следва да се отбележи, че за възникване на задължението за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е достатъчно ответникът да е собственик на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се счита потребител.

При това той остава потребител дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

В тази връзка е налице и тълкуване от СЕС с решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, съгласно т. 1 от което се допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент – т.е., нормата на чл. 150, ал. 6 ЗЕ не е в нарушение на общностното право. Напротив, следва 3 сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на отопляемия обем не неговия апартамент.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно размера на уважените искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.

Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд в обжалваните му части следва да бъде потвърдено.

Въззивният съд констатира, че в атакуваното решение е допусната очевидна фактическа грешка относно фамилията на една от ответниците – в мотивите си съдът правилно е посочил, че фамилията на ответницата е Х., но погрешно е обективирал тази своя воля в диспозитива на решението, в който е посочил само фамилията Х.. Поради това в обжалваната част решението следва да бъде потвърдено при посочване в диспозитива на въззивното решение на тази грешка и делото да бъде върнато на СРС за преценка за провеждане на производство по отстраняване на очевидна фактическа грешка по реда на чл.