Решение № 48 от 04.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 48 гр. Пловдив, 04.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330107940 по описа за 2023 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 11 ал. 1 т.

9 и 10 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Ищцата М. Д. Д., ЕГН: **********, от село С., община М., област П., ул. „******“ № ***, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:

131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от изпълнителния директор Г. Т., иск за признаване на установено, че ответникът й дължи присъдената със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № ************* г., издадена по частно гр. дело № ************ г. на СРС, 60 с-в, сума от 995, 52 лева- подлежаща на връщане като платена при начална липса на основание поради недействителност на сключен между страните договор за потребителски кредит № *************** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението- ****************** г., до окончателното й плащане, както и разноските по делото: сумата от 25 лева- държавна такса и сумата от 400 лева- адвокатско възнаграждение, определено на пълномощника на страната по реда на чл.

38 ал. 2 от ЗА.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ************** г., по който на ищеца се предоставила в заем сумата от 1 500 лева, при ГПР- 49, 02 %, ГЛП- 40 % и неустойка при представяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция)- 1 668, 60 лева. Кредитът следвало да се погаси на 10 месечни вноски за периода ************* г. За времето от ************ г. до 1

************ г. ищцата заплатила по договора сума от 2 495, 52 лева, с която били погасени: главница- 1 500 лева, възнаградителна лихва- 146, 75 лева и неустойка- 848, 77 лева. Договорът за кредит бил недействителен на няколко специални основания по ЗПК.

Първо- възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. При включване на неустойката, размерът на ГПР щял да надвиши законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК от 50 %. Отделно от това, неустойката била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Единствената дължима по договора сума била в размер на 1 500 лева- получената главница, като всичко платено над нея, било недължимо и подлежало на възстановяване. За събиране на сумата от 995, 52 лева се образувало заповедно производство по частно гр. дело № *************** г. на СРС, 60 с-в, но против издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК постъпило възражение от длъжника в срок, като в тази връзка се предявявал и настоящият установителен иск.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

Представя допълнително и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се посочва, че страните уредили извънсъдебно отношенията си с подписване на споразумение от ********** г., като ищцата декларирала, че няма претенции по този договор спрямо кредитора. С подписване на споразумението кредиторът върнал на ищцата сумата от 3 000 лева, с което търсената сума по делото била погасена. Твърди се, че по същество искът бил неоснователен и недоказан. Договорът бил напълно действителен, като преди сключването му ищецът бил запознат с условията по кредита и бил наясно за отговорността си при непредставяне на обезпечение, като доброволно се съгласил с тази клауза. Неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и непроменлив за целия срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се съдържа информация как е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно ГПР- той също бил конкретно посочен и не подлежал на промяна, като била записана и общата сума за плащане по договора. Нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би 2 била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, това не я правило нищожна, а следвало само да се намали размерът й. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заповед № ************* г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № ********** г. на СРС, 60 с-в, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 995, 52 лева- подлежаща на връщане като платена при начална липса на основание поради недействителност на сключен между страните договор за потребителски кредит № ********** г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението- ********* г., до окончателното й плащане, както и разноските по делото: сумата от 25 лева- държавна такса и сумата от 400 лева- адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА.

Длъжникът в срок е подал възражение по чл. 414 от ГПК против издадената заповед и в тази връзка се предявява настоящият установителен иск, след надлежно дадени указания към заявителя.

С договор за паричен заем № ********* г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: срок- 10 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 49, 02 %, при общ размер на всички плащания- 1 788, 50 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 668, 60 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 166, 86 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно със справка за извършените от длъжника плащания.

С подписано между страните споразумение от ********* г. ответникът е опростил на ищцата сумата от 2 905, 32 лева- непогасена главница, лихва и неустойка по друг договор за паричен заем- с № *********** г., като ответникът се е задължил да възстанови на ищцата сумата от 3 000 лева, представляваща неплатени суми по конкретно посочени седем договора за кредит, сред които и процесният.

С влязло в сила на ******** г. съдебно решение, постановено по гр. дело № 3

********* г. на ПРС,*******. с-в, е отхвърлен иска на М. Д. Д., ЕГН: **********, против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, за унищожаване на споразумение между тях от *********** г., като сключено поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Според чл. 5 от въпросното споразумение заемателят е декларирал, че няма да има претенции (касаещи действителност на клаузи или основание за плащане) по седем договора за кредит, сред които и процесният.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 788, 50 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез двама поръчители или банкова гаранция. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.

Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а 4 такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с неустойката по кредита. Така и ГПР от 49, 02 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойката, като с включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.