Решение № 67 от 05.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 67 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110109303 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от Т. Х. М., чрез адв. ., срещу „..“ ЕООД, с която е предявен установителен иск по чл. чл.

26, ал. 1, пр. 1, евентуално пр. 2 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, с който ищецът претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата по чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № .. г., поради противоречието й със закона, евентуално поради заобикаляне на закона.

Ищецът твърди, че на 18.08.2021 г. сключила с ответника договор за предоставяне на потребителски кредит № ..за сумата от 1000 лв., която следвало да възстанови в срок от един месец, при уговорен ГПР от 49.21%. В чл. 5 от договора било предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „..” в полза на кредитодателя. В съдържанието на процесния договор не били налице данни относно размера на дължимото възнаграждение в полза на дружеството-гарант. Впоследствие, ищецът установил, че освен заемната сума следвало да заплати на „..“ ЕООД такса за обезпечение с поръчителство услуга, предоставяна от партньор на „..“ ЕООД в размер на 88,40 лева. Твърди, че в общите условия на кредитодателя не било посочено, че сключването на договор за гаранция представлява задължително условие за предоставяне на кредит. Сочи, че не е сключвала 1 договор за предоставяне на гаранция. Излага доводи относно недействителността на договора за потребителски кредит, доколкото в съдържанието му липсвала яснота относно начина на формиране на ГПР по кредита. Счита, че посоченият ГПР по кредита не отговаря на действително приложимия, доколкото при формирането му не било съобразено задължението за плащане на възнаграждение за поръчител. Твърди заобикаляне на изискванията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че клаузата по чл. 5 от договора за потребителски кредит е нищожна поради противоречието й със закона и неравноправния й характер. По изложените съображения, моли съда да прогласи нищожността на клаузата по чл. 5, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „..”.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. ., е подал отговор на исковата молба, с който взема становище за неоснователност на предявните искове. Твърди, че предоставеното обезпечение по кредита е по избор на кредитополучателя, както и че страна по договора за гаранция е „..“ ЕАД. В тази връзка, сочи че договорът за гаранция представлява самостоятелно облигационно правоотношение, по което „..“ ЕООД не е страна. Сочи, че договорът за гаранция има за предмет възмездна услуга, предоставена от трето лице, поради което разходите за получаването й не следва да бъдат взети предвид при формиране на ГПР по кредита. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователи. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

С определение от 15.08.2025г. са обявени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелствата: че помежду им е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № .. г., за сумата от 1000 лв., при уговорен ГПР от 49,21%. Въз основа на сключения договор за предоставяне на потребителски кредит № № ..г., ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 100 лева, като така възникналото правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.5 от сключения между страните договор за кредит 2 изпълнението на задълженията по същия се обезпечава с поръчителство, предоставено от „..”“, като въз основа на посочената клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство) между ищеца и „..” (с ново наименование „..“) като е уговорено възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 88,40 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.

Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „..” (с ново наименование „..“) е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му.

Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно от представения договор за потребителски кредит със същия е уговорено, че след като се избере обезпечението на кредита да е чрез поръчителство от „..” (с ново наименование „..“), обезпечението не може да се отмени, нито от получателя, нито от лицето, предоставило обезпечението, като заплащането на възнаграждението е уговорено във фиксиран размер от 88,40 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, 3 като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая, ако към параметрите на договора се включи и таксата към дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер многократно надвишаващ установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер, имайки предвид, че размерът на заемната сума е 1000 лева, а размерът на възнаграждението 88,40 лева, при уговорена възнаградителна лихва в размер на 6,60 лева за целия срок на кредита, доколкото същият е дължим на една погасителна вноска. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща неустойка в случай на неизпълнение на задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение, е нищожна и искът с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

143, ал. 1 ЗЗП, с който ищецът претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата по чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № ..г., поради противоречието й със закона, следва да бъде уважен.

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в общ размер на 1850 лева, от които 50 лева платена държавна такса и 1800 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства за реално плащане. В представения списък по чл.80 ГПК се претендира възнаграждение в размер на 2200 лева, но в представения договор за правна защита, издадената фактура и касов бон е посочена сумата от 1800 лева с ДДС, до която искането за присъждане на разноски е основателно.

Съгласно чл.12 ЗВЕРБ дължимата сума за разноски в евро е в размер на 945,89 евро.

По изложените мотиви, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА по иск с правно основание чл. 26, 4 ал. 1, пр. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, предявен от Т. Х. М., ЕГН **********, с адрес гр. София, .., срещу „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, .., на клаузата по чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № ..г., поради противоречието й със закона.

ОСЪДЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати на Т. Х. М., ЕГН **********, сумата в размер на 1850 лева, с равностойност в евро в размер на 945,89 евро, представляваща сторени в производството разноски.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5