Определение № 3323 от 23.12.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3323 гр. София, 23.12.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Дончева

Членове:

Величка Борилова

Капка Павлова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно гражданско дело № 20241000503202 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК и е образувано по частна жалба на „Тома Строй“ЕООД /н/, ЕИК 203017188, чрез синдика А. К. Б. насочена против Разпореждане № 8270/14.10.2024 г., постановено по т.д. № 1780/2024 г. по описа на СГС, ТО, с което исковата молба с вх.№ 94367/30.08.2024 г., подадена от частния жалбоподател пред СГС и с която срещу „ОББ“АД, като правоприемник на „Райфазенбанк България“ЕАД, „Боско строй“ЕООД и „Сити Хоум Парк“АД е предявен иск за обявяване недействителност на постановление за възлагане от 27.03.2015 г., издадено по изп.д. № 8113/2014 г. по описа на ЧСИ М.Б., е била върната, като недопустима, по реда на чл.130 ГПК.

В частната жалба се поддържа неправилност на атакуваното определение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи надлежното упражняване на правото на иск от страна на ищеца и наличието на процесуалните предпоставки за това, както и поради неговата необоснованост, предвид че направените изводи от СГС не съответстват на установеното от приложените към исковата молба доказателства.

По изложените съображения в подкрепа на тези оплаквания като правен резултат се иска отмяна на атакуваното прекратително разпореждане.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на частния жалбоподател по делото и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

Предявената частна жалба е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно процесуално легитимирана страна – ищецът по делото - дружество, обявено в несъстоятелност, чрез неговия синдик /А. Б. е изпълнявала тази длъжност до 20.11.2024 г., когато е подадена частната жалба, след което с вписване от 21.12.2024 г. по партидата на дружеството за постоянен синдик е назначена Л. Г.

С./, чиято искова молба е върната, срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Разгледана по същество частната жалба е и основателна, по следните съображения:

Според задължителните постановки на ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В това производство съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява 1 доказателствата, събрани от първата инстанция, вкл. представените с частната жалба и отговора и служебно събраните във въззивното производство и разрешава въпросите, включени в предмета на производството, изпълнявайки по този начин задължението си да осигури прилагането на процесуалния закон. Последната дейност не е обусловена от волята на страните, намерила отражение в оплакванията им за незаконосъобразност.

При спазване на тези указания настоящият състав на въззивната инстанция приема първоинстанционният съд да е действал в отклонение на установените съдопроизводствени правила.

Както теорията, така и константната съдебна практика приемат еднозначно, че съобразно изискването на чл.129, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши проверка относно редовността на исковата молба за съответствието й с изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК, а преценката за допустимостта на иска, съгласно чл.130 ГПК извършва едва при сезирането му с редовна искова молба, като последната включва проверка за наличието на абсолютните положителни процесуални предпоставки и за липсата на отрицателните такива за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.

В случая след запознаването си с исковата молба първоинстанционният съд е счел същата за нередовна и с разпореждане от 18.09.2024 г. е дал указания на ищеца във връзка с изложените от него твърдения в обстоятелствената част на исковата молба да заяви дали предявява иск за собственост или друг иск, като изложи и съответния на него петитум, вкл. го насочи срещу надлежния ответник.

Във връзка с тези указания на 08.10.2024 г. ищецът е депозирал уточнение на исковата молба, в което изрично е заявил, че не предявява иск за собственост установителен или осъдителен.

Заявил е изрично, че предявява иск, на който е дал правна квалификация по чл.496, ал.2 ГПК - за обявяване на относителна недействителност по отношение на ответниците на постановлението за възлагане на недвижими имоти от 27.03.2015 г. спрямо собственика - т.е. спрямо самия ищец, т.к. се поддържа в първоначалната и уточнителната искова молба, че същият е собственик на възложения с цитираното постановление недвижим имот на основание договор за покупко-продажба на търговско предприятие по реда на чл.15 ТЗ.

С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е приел така предявеният иск за недопустим, т.к. законът не предвиждал потестативно право да се иска обявяване на относителна недействителност на постановление за възлагане на недвижим имот и не свързвал изложените от ищеца факти с отпадане на транслактивния ефект на публичната продан. Така приел, че не е сезиран надлежно с допустим иск.

Решаващият въззивен състав намира тези доводи на първоинстанционния съд на несъответни на данните по делото, както и на установените съдопроизводствени правила, касаещи редовното упражняване на правото на иск.

Както вече се посочи, нормата на чл.130 ГПК, регламентираща проверката за допустимостта на предявения иск, е различна и отграничава по безсъмнен начин посочената проверка от тази, касаеща редовността на исковата молба /иска/.

Вярно е, че двете проверки са и функционално свързани, доколкото правната квалификация е задължение на съда /независимо от посоченото от ищеца/, а за да изпълни това си задължение съдът следва да разполага с точно посочени факти и ясно формулирано искане, и в рамките на тази квалификация следва да бъде направена проверката за надлежно упражнения иск /Решение № 162 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1260/2011 г., II г. о., ГК, Определение № 471 от 16.06.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 1049/2014 г., I т. о., ТК /.

В случая първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, като изобщо не е дал правна квалификация на предявения иск от ищеца, който процесуален пропуск, според въззивната инстанция, обосновава неправилност на крайния му извод за недопустимост на такъв иск доколкото, за да се изведе последното, следва да е налице яснота относно основанието на заявената искова претенция.

Същият е приел искът с който е сезиран да е конситутивен по своя характер , както и че законът не предвиждал потестативно право да иска обявяването на относителна недействителност на постановление за възлагане на недвижим имот, нито свързвал 2 изложените от ищеца факти с отпадане на транслативния ефект на публичната продан.

Видно от изложените обстоятелства, на която се основава последната /вкл. първоначалната и уточнителна искова молби/, ищецът претендира неговото право на собственост по отношение на имота, продаден на публична продан, финализирана с постановлението от 27.03.2015 г. на ЧСИ М. Б., да е засегнато с така извършената продан.

Навежда няколко довода за незаконосъобразност както на самото принудително изпълнение, така и на публичната продан в частност. Във връзка с тях твърди и че изпълнението и постановлението за възлагане на недвижим имот не могат да му бъдат противопоставени, т.к. е действителен собственик. При тези твърдения е поискано да се „прогласи“ спрямо ответниците, че постановлението е непротивопоставимо /относително недействително/ на ищцовото дружество и не поражда правни последици за него.

Според решаващият въззивен състав така заявените твърдения и искане към съда не дават възможност да се определи правното основание на предявения иск, вкл. дали същият има установителен или конститутивен характер.

В тази връзка следва да се подчертае, че ищецът поддържа да е собственик на конкретно недвижимо имущество, на който ex lege, по арг. от чл.496, ал.2, изр.2 ГПК е непротивопоставимо проведеното принудително изпълнение по публична продан на това имущество, респ. - непротивопоставим му е и крайния акт, с който проданта е приключила.

В задължителните мотиви на ТР № 6/20.05.2022 г. по т.д. № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС е обобщено установеното в съдебната практика разбиране, че публичната продан може да се оспорва по исков ред /чл. 496, ал. 3 ГПК/, а нейната недействителност може да се установява чрез самостоятелен установителен иск, чрез позоваване от ищеца, възражение от ответника в друго производство /т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС/, а трето лице, което твърди свое право на собственост върху имота - предмет на проданта, разполага с петиторна защита.

В посоченото ТР № 4/11.03.2019г. на ВКС по т. д. №4/2017 г. се приема, че постановлението за възлагане е крайният акт, с който приключва публичната продан и купувачът се легитимира като собственик на имота. Публичната продан на недвижим имот обаче е деривативен способ за придобиване на вещни права и ако длъжникът не е собственик на продавания имот, то и купувачът няма да стане собственик / чл. 496, ал. 2 ГПК /.

Законодателят е уредил способа за защита срещу влязло в сила постановление за възлагане исков ред, но не е ограничил формата на искова защита. Позоваването на недействителността по принцип се извършва от лице, чиито материални права са засегнати от принудителния характер на публичната продан.

При наличието на тези задължителни разяснения и при изрично заявеното от ищеца в уточнителната искова молба, че не предявява иск за собственост - нито установителен, нито осъдителен, първоинстанционният съд е следвало да му даде нови указания да уточни обстоятелствата, на които основава иска си, респ. - правния си интерес от предявяването му.

Тези уточнения се налагат преди всичко с оглед изясняване предпоставките по чл.496, ал.3 ГПК във вр. с чл.490 ГПК, от една страна. От друга - същите са наложителни с оглед установяване правния интерес на ищеца от предявяване на иска за установяване/обявяване на относителната недействителност на постановлението за възлагане от 27.03.2015 г. по отношение на ответниците при условие, че се поддържа такава да произтича по силата на самия закон /ex lege/, вкл. при съобразяване на обстоятелството, че изрично е заявено иск за собственост в производството да не се предявява.

Едва след такива уточнения би могло да се определи правното основание на предявения иск, което пък от своя страна би дало възможност на първоинстанционния съд да осъществи точна преценка относно неговата процесуална допустимост.

При извършване на последната СГС следва да съобрази и установеното от съдебната доктрина и практика разбиране, че съдът не може да прекратява делото, заведено по конститутивен иск под предтекст, че законът не предвижда потестативно право от рода на това, което е предявено в конкретния казус, т.к. спорът между страните би могъл да се състои именно в това дали законът предвижда спорното преобразуващо право или не /така 3 още Определение № 544 от 21.10.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 498/2009 г., I т. о., ТК/ .

В обобщение на изложеното още веднъж следва да се подчертае, че съдът е длъжен и извършва преценка за допустима на иска едва при редовна и ясна искова молба.

Тогава, когато последната не съдържа достатъчно твърдения/обстоятелства, на които се основава иска, съдът има задължението да я остави без движение с указания за отстраняване на допуснатата нередовност, по реда на чл.129, ал.1 ГПК.

Едва след отстраняването на нередовностите съдът извършва преценка дали искът/исковете е/са допустим/и, а при неотстраняването им в срок – исковата молба подлежи на връщане /така и Определение № 120/14.03.2018 г. по ч. гр. д. № 580/2018 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 725/11.11.2015 г. по ч. гр. д. № 3241/2015 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 558/19.11.2013 г. по ч. гр. д. № 4468/2013 г. на ВКС, I г. о. и др., Определение № 718/06.12.2019 г. по т.д. № 1539/2019 г. и др./.