Решение № 3223 от 22.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3223 гр. Пловдив, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330116377 по описа за 2025 година

Производството е по установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19 ЗПК, както и по насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 и сл. ЗЗД.

Ищцата по първоначалния иск Т. К. И. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. С. Н., със съдебен адрес: ***, е предявила против „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община - район „Изгрев“, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“ бл. 58, ет. 6, представлявано от А. Д. С., иск за прогласяване нищожността на клаузата на § 5 от Договор за потребителски кредит от *** г., предвиждаща заплащане на обезщетителна неустойка/такса в размер на 2030,94 лева, платима на 18 равни месечни вноски по 112,83 лева.

С отговора на исковата молба ответникът по първоначалния иск „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД е предявил насрещна искова молба против Т. К. И. за осъждането й да заплати сумата от 1172,29 лева, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски микрокредит от***г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на насрещната искова молба – 18.12.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски.

В исковата молба се твърди, че на ***г. ищцата е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит, по силата на който са й предоставени заемни средства в размер на 2000 лева, за срок от 18 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 52,68 %, дневна лихва 0,1443 % и годишен процент на разходите 67,46 %. Съгласно § 1 от договора, общата 1 сума за погасяване е 2934,72 лева, а ГПР е посочен като изчислен по приложение № 1 към ЗПК и включващ единствено договорната лихва.

Ищцата сочи, че в § 4 от договора е предвидено задължение в тридневен срок от подписването му да осигури обезпечение, като предостави или поръчителство на едно физическо лице със служебна бележка от работодател за нетно трудово възнаграждение, надвишаващо 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-ниско от 1,5 минимални работни заплати, или поръчителство на две физически лица, всяко от които да представи служебна бележка за нетно трудово възнаграждение, надвишаващо 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-ниско от 1,5 минимални работни заплати.

Съгласно § 5 от договора, ако потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по § 4 и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, поради което потребителят следва да заплати обезщетителна неустойка в размер на 2030,94 лева.

Уговорено е тази сума да се плати на 18 равни части по 112,83 лева, на падежите на погасителните вноски, като общият размер на всяко месечно плащане става 275,87 лева.

Ищцата поддържа, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи процесната неустойка.

Според нея чрез клаузи за задължително представяне на обезпечение след отпускане на кредита и чрез санкциониране на неговото непредставяне с висока неустойка небанковите финансови институции заобикалят чл. 19, ал. 4 ЗПК и си осигуряват допълнителна печалба извън декларирания ГПР. Поддържа се, че неустойката е загубила присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като не обезщетява конкретни вреди от непредставянето на поръчители, а води до скрито оскъпяване на кредита.

В исковата молба се сочи още, че условията за поръчителите са практически неизпълними и създават предпоставки потребителят да не изпълни акцесорното задължение. Изисква се обезпечение след сключване на договора и след предоставяне на сумата, въпреки че в добросъвестните отношения кредиторът следва да прецени необходимостта от обезпечение преди отпускане на финансовия ресурс. Поради това ищцата моли да се прогласи нищожността на клаузата на § 5 като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равновесие и нарушаваща изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Ответникът „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД оспорва първоначалния иск. Не се оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от*** г. за сумата от 2000 лева и срок 18 месеца. Оспорва се твърдението, че клаузата на § 5 е недействителна.

Ответникът поддържа, че уговорената неустойка е последица от неизпълнение на доброволно поето договорно задължение, има превантивна и обезщетителна функция, а законът не забранява кредиторът да изисква обезпечаване на вземанията си.

Ответникът твърди, че потребителят е получил информация за условията на договора и за размера на евентуално дължимата неустойка преди сключване на договора, а в § 11 е 2 предвидено право на отказ в 14-дневен срок без обезщетение или неустойка. Според ответника потребителят не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, изразяващо се в непредставяне на обезпечение и неупражняване на правото на отказ.

С насрещната искова молба „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД твърди, че е предоставило на Т. К. И. сумата от 2000 лева. Посочва, че съгласно § 3 от договора кредитът следва да бъде върнат на 18 месечни вноски, с първа вноска на 22.03.2024 г. и последна на 22.08.2025 г. Твърди се, че за погасяване на задълженията си ищцата е заплатила общо 827,71 лева, а именно 275,84 лева на 29.03.2024 г., 276,00 лева на 01.05.2024 г. и 275,87 лева на 30.05.2024 г. Поради това се претендира остатък от главница в размер на 1172,29 лева.

Ответницата по насрещния иск оспорва насрещната претенция в частта, в която би обхванала лихви, неустойки или други разходи, но заявява, че дължи единствено чистата сума по процесния договор за паричен заем, респективно непогасеното задължение за главница. Моли, насрещният иск да бъде уважен само до този размер и да не се присъждат в полза на дружеството разноски по насрещния иск, тъй като според нея именно неправомерните клаузи в договора са станали повод за образуване на делото.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, доводите на страните и относимата съдебна практика, приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че на *** г. между „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД като кредитор и Т. К. И. като потребител е сключен Договор за потребителски кредит. Договорът е за предоставяне на сума 2000 лева, за срок 18 месеца, при фиксирана годишна лихва 52,68 %, посочен ГПР 67,46 %, 18 месечни погасителни вноски по 163,04 лева и обща сума за погасяване 2934,72 лева.

От договора се установява, че кредитът е предоставен чрез системата за разплащане EasyPay.

В § 4 е предвидено задължение на потребителя да предостави поръчителство при описаните по-горе изисквания в тридневен срок от подписване на договора. В § 5 е предвидена процесната неустойка от 2030,94 лева, платима разсрочено на 18 части по 112,83 лева, заедно с всяка погасителна вноска. Така при непредставяне на обезпечението месечното задължение на потребителя се увеличава от 163,04 лева на 275,87 лева.

Не се спори, че потребителят е усвоил заемната сума. Не се спори и относно извършените плащания в общ размер 827,71 лева на 29.03.2024 г., 01.05.2024 г. и 30.05.2024 г. По делото не са ангажирани доказателства за други плащания. Към датата на приключване на устните състезания всички падежи по договора са настъпили, доколкото последната вноска по договора е с падеж 22.08.2025 г.

По първоначалния иск:

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е търговско дружество, което предоставя кредити в рамките на професионалната си дейност, а кредитополучателят е физическо лице, което действа извън 3 рамките на търговската или професионалната си дейност. Поради това съдът следи служебно за спазването на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, включително за наличие на неравноправни клаузи, както и за нищожност по чл. 26 ЗЗД.

Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението и служи като предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Именно тези функции очертават границата, отвъд която уговорката престава да бъде допустима неустойка и се превръща в инструмент за неоснователно имуществено облагодетелстване на кредитора.

В т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В мотивите са посочени примерни критерии за преценка - естеството и размерът на обезпеченото задължение, видът на неизпълнението, наличието на други обезпечения, съотношението между уговорената неустойка и очакваните вреди, както и всички конкретни обстоятелства към момента на сключване на договора.

Тази задължителна практика е доразвита и в Решение № 50076/31.03.2025 г. по т. д. № 2306/2021 г. на ВКС, I т. о., в което се подчертава, че преценката за противоречие на неустойката с добрите нрави следва да бъде комплексна, а прекомерността сама по себе си не е достатъчна, ако не са налице и други обстоятелства, показващи цел, различна от присъщите функции на неустойката. Именно такава комплексна преценка следва да се извърши и в настоящия случай.

При тази преценка съдът намира, че процесната клауза на § 5 от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради заобикаляне на императивните правила на ЗПК относно реалната цена на кредита. Неустойката е уговорена за неизпълнение на задължение, което не е главно задължение на потребителя по договора. Главното задължение е връщане на предоставената главница и уговорената възнаградителна лихва. Непредставянето на поръчители след отпускане на кредита не причинява автоматично и непосредствено имуществени вреди в размер 2030,94 лева.

Размерът на неустойката надхвърля размера на отпуснатия кредит. При предоставена главница 2000 лева потребителят следва да заплати 2030,94 лева само за непредставяне на обезпечение. Това съотношение не кореспондира с естеството на неизпълнението. Вредите, на които се позовава кредиторът - „намаляване на кредитоспособността“ и предприемане на мерки за регулиране на финансовия риск - са общо и абстрактно формулирани. Те не са индивидуализирани, не са обвързани с конкретни разходи и не обосновават начисляване на сума, по-голяма от предоставения заем.

Самата структура на клаузата сочи, че сумата не е предвидена като реална санкция при случайно или изключително неизпълнение, а като предварително заложен компонент на погасителните плащания. Неустойката е разпределена на 18 равни части и се заплаща на 4 същите падежи, на които се заплащат погасителните вноски. В резултат на това месечната тежест на кредита се увеличава от 163,04 лева на 275,87 лева. Това механично прикачване към всяка погасителна вноска е белег, че клаузата функционира като допълнително възнаграждение, а не като обезщетение за конкретна вреда.

Задължението за обезпечение е поставено след сключване на договора и след предоставяне на заемната сума. Ако кредиторът е считал обезпечението за съществено условие за отпускане на кредита, добросъвестното поведение е налагало обезпечението да бъде изискано и проверено преди предоставянето на средствата. Като е отпуснал кредита без обезпечение и едва след това е предвидил висока неустойка за непредставянето му, кредиторът фактически е прехвърлил върху потребителя последиците от собствената си предварителна оценка на кредитния риск.