Решение № 4550 от 20.04.2026, Административен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4550

Пловдив, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Пловдив - XIII Състав, в съдебно заседание на седми април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

СВЕТОМИР БАБАКОВ

При секретар КОСТАДИНКА РАНГЕЛОВА като разгледа докладваното от съдия СВЕТОМИР БАБАКОВ административно дело № 20267180700005 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Образувано по жалба на Р. Р. Ф. от гр. Асеновград, чрез адв. П. срещу Решение на Директора на ТП на НОИ Пловдив № 1040-15-338/01.12.2025 г., с което е оставена без уважение жалбата му против разпореждане № 151-00-8305-3/17.10.25 г., издадено от РОБ при ТП на НОИ Пловдив.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, съответно се иска да бъде да бъде отменено.

В съдебно заседание жалбоподателя не се явява и представлява.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - Пловдив, чрез процесуален представител и в писмени бележки моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди решението на директора като правилно и законосъобразно.

Жалбата е подадена в срок и от лице с правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

От административната преписка се установява, че жалбоподателя е подал заявление с вх. № 601-889/04.08.2025 за отпускане на ПОБ, като в него е посочено, че е упражнявал трудова дейност в Германия от 2014 до 2025 г. и правоотношението му с работодател в Германия е прекратено считано от 25.07.2025 г. На последващ етап от производството е представил декларация от 22.08.2025 г., относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65/2/ от Регламент № 883/20024 г. с приложено заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД U 002 и 004, с което желае да бъде удостоверен осигурителен период от 16.01.2024 г. до 25.07.2025 г. В декларацията, Ф. посочил, че работи в Германия от 2013 г., като през периода на последна заетост съпругата и децата му са живели с него в Германия. Жалбоподателят е декларирал, че разполага с постоянно жилище в държавата по последна заетост, като е живял там под наем.

Във връзка с изискване от страна на българската институция е постъпил CED U002, в който е удостоверен осигурителен период от 16.01.24 г. до 25.07.2025 г. и причина за прекратяване на последната заетост- уволнение от работодателя.

От изискана справка БДС се установява, че в периода 01.01. 2020 до 02.10.2025 г., жалбоподателят е осъществявал краткосрочни пътувания до България със своето семейство.

Установено е, че и трите деца на жалбоподателя са родени в гр. Берлин през 2014 г., 2015 г. и 2022 г. Установено е също, че две от децата на жалбоподателя преди 30.08.2025 г. са учили в друга институция в чужбина.

При извършена справка в регистъра на осигурените лица е установено, че жалбоподателя има един ден осигуряване в България от 1997 г., като липсват данни за друга негова трудова дейност на територията на България.

При тази конкретика било издадено разпореждане № 151-00-8305-3/17.10.25 г., издадено от РОБ при ТП на НОИ Пловдив, което при проведеното задължително административно обжалване е било потвърдено с атакуваното пред настоящата инстанция Решение на Директора на ТП на НОИ Пловдив № 1040-15-336/01.12.2025 г.

При така установеното съдът направи следните изводи:

Оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Процесното разпореждане е издадено в хода на административно производство, което е приключило с постановяване на предвидения в чл. 54ж, ал. 1 от КСО административен акт от компетентен орган - длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ.

По делото не се формира спор по установените факти. Спорът е правен и се свежда до отговора на въпроса коя е компетентната държава по изплащането на процесното парично обезщетение за безработица. За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да бъде съобразено следното:

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т. н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т. е. съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. "л") относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з").

Няма спор по делото, че жалбоподателя е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента), с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сред които е и правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, б. "й" и б. "к" от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". А в изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) — в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Следва да се добави, че съобразно коментирания наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, не винаги имат еднаква тежест и значимост. Между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Едва след цялостен анализ на всички относими критерии е възможно да се определи държавата на пребиваване на лицето.

В случая, съдът намира за правилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.

Установява се от събраните по делото доказателства че жалбоподателяе осъществявал дейност в Германия през продължителен период от време /2013 г. - 2025 г./, като в същото време няма данни за упражнява дълготрайна заетост в Република България. Не са налице данни същата да е била пограничен работник или да се е завръщала през уикендите в България. Липсват доказателства за декларираното от лицето, че по време на заетостта му в чужбина децата му и съпругата му са живели на територията на България, напротив установено е, че и трите му деца са родени в Германия, както и че две от тях са посещавали чуждестранно учебно заведение. Ползвано е и постоянно жилище в Германия. Наличието на жилище в България и декларираното намерение жалбоподателя да се установи в България не е достатъчно да се на прави извод, че България е държава по пребиваване.