Решение № 1304 от 26.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1304 гр. София, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20221100500032 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20193664/04.10.2021 г., постановено по гр.д. № 34384/2020 г. по описа на СРС, 167 състав, е признато за установено в отношенията между страните по предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Н. Ц. Л., ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, сумата от 2611,27 лв., представляваща незаплатена главница, дължима по договор за паричен кредит № 2360679 от 26.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 03.10.2019 г., до окончателното погасяване, сумата от 260 лв., представляваща договорна лихва по договора за периода от 21.05.2018 г. до 18.12.2018 г., както и сумата от 66,50 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 21.05.2018 г. до 03.10.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.10.2019 г. по ч.гр.д. № 56455/2019 г. по описа на СРС, 167 състав. Искът за мораторна лихва е 1 частично отхвърлен за горницата над 66,50 лв. до претендираните 117,53 лв.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 601,81 лв. за исковото и заповедното производства.

Срещу постановеното решение в уважителната част е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Договорът за потребителски кредит не бил подписан от страните, липсвала и дата на сключване. Решението било недопустимо, тъй като било постановено по договор, различен от този, предмет на заповедното производство. Оспорена е валидността на цесията – договорът не бил подписан от посочените в него страни, нямало доказателства за заплатена цена на вземанията. Пълномощните в полза на Д.В. и И.Г. били нищожни, нямало уведомяване за цесията. Неправилно не било обсъдено възражението за изтекла погасителна давност по отношение лихвата с оглед факта, че не е обявена предсрочна изискуемост на вземанията. Не била обявена предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Така мотивиран, моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който я оспорва като неоснователна. Решението било правилно.

Въззиваемият моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваната част.

Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл.

86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът Н. Ц. Л., ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, сумата от 2611,27 лв., представляваща 2 незаплатена главница, дължима по договор за паричен кредит № 2360679 от 26.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 03.10.2019 г., до окончателното погасяване, сумата от 260 лв., представляваща договорна лихва по договора за периода от 21.05.2018 г. до 18.12.2018 г., както и сумата от 117,53 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 21.05.2018 г. до 03.10.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.10.2019 г. по ч.гр.д. № 56455/2019 г. по описа на СРС, 167 състав.

От представения по делото Договор за потребителски паричен кредит № 2360679 от 26.07.2016 г. се установява, че между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД в качеството на кредитодател и Н. Ц. Л. в качеството на кредитополучател е възникнало облигационно отношение, по силата на което страните са уговорили отпускане на кредит за потребителски цели в размер на 3000 лв. Предвидена е еднократна застрахователна премия в размер на 437,21 лв., за общ размер на кредита е посочена сумата от 3551,21 лв., предвидена е „такса за разглеждане на кредит“ в размер на 114 лв. Кредитът се погасява с 60 месечни вноски в размер на по 86,60 лв. Общата дължима сума от потребителя възлиза на 5196,40 лв., посочени са ГПР в размер на 18,95 % и годишен лихвен процент в размер на 15,99 %, формиран от пазарен лихвен индекс – тримесечен SOFIBOR, в размер на 0,13 % и фиксирана надбавка в размер на 15,86 %.

Към договора са представени Общи условия, представляващи неразделна част от договора за кредит, и Погасителен план, в който е посочено, че падежът на последната вноска по кредита е на 21.07.2021 г.

Договорът и приложенията към него са подписани на всяка страница, с изключение на първата, а автентичността на подписите не е оспорена.

Като писмено доказателство по делото са приети и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., Индивидуален договор за продажба на вземания (цесия) от 18.12.2018 г. между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД като цедент и ищцовото дружество като цесионер. Видно от приложението към договора вземанията по процесния договор за кредит са прехвърлени на цесионера. Налице е и потвърждение по чл. 99 ЗЗД, изходящо от цедента. Представени са Уведомление за извършената цесия, адресирано до ответника и изходящо от 3 ищеца в качеството му на пълномощник на цедента, както и Пълномощно, с което „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД упълномощава „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да уведомява длъжници по смисъла на чл. 99, ал.

3 ЗЗД. Уведомлението не е достигнало до адресата си – непотърсено, видно от представеното Известие за доставка от „Български пощи“. Съобщението обаче е връчено на длъжника чрез ЧСИ Йордан Ценов на 03.06.2019 г., видно от приложената разписка на л. 33 от делото на СРС.

По делото е изслушано и заключение по съдебносчетоводна експертиза, от което се установява, че сума в размер на 3000 лв. е преведена по банкова сметка на ответника на 26.07.2016 г. Общо внесената сума по кредита от последния е в размер на 1818,60 лв.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

Възражението за недопустимост на първоинстанционното решение е 4 неоснователно, доколкото претендираните от ищеца вземания в заповедното и в исковото производство, съответно със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с исковата молба, са въз основа на един и същи Договор за потребителски паричен кредит № 2360679 от 26.07.2016 г.

По същество съдът приема следното:

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно възникнала облигационна връзка по договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът има задължение за връщане на получена в заем сума; предаване на заетата сума от кредитодателя на ответника; изискуемост на претендираните вземания – редовна/предсрочна; уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост при твърдение за такава; размер и период на вземането – главница, възнаградителна лихва; сключване на договор за цесия между ищеца и кредитодателя; уведомяване на длъжника за извършената цесия от цедента или от цесионера, изрично упълномощен от цедента.

По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер и период на дължимата лихва.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, ако твърди наличие на такива.

Във връзка със служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ищеца е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. От писмените доказателства се установява, че договорът за потребителски кредит е сключен на 26.07.2016 г. при действащи Закон за потребителския кредит (Обн. ДВ. бр. 18 от 5 Март 2010 г.) и Закон за защита на потребителите (Обн. ДВ. бр. 99 от 9 Декември 2005 г.). Страните по делото не спорят и по отношение на съдържанието на същия такова, каквото се установява от доказателствата по делото. Безспорно кредитодателят е 5 предоставил на кредитополучателя заетата сума, видно от представените по делото доказателства.

При тези обстоятелства се явява неоснователно възражението, релевирано във въззивната жалба, че договор за кредит не е сключван, респ. че този договор е недействителен, тъй като не е подписана първата страница от същия и на нея липсва дата на сключване.

Процесният договор за кредит се състои от 12 страници, като подписи от страните са положени на стр. 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 11 и 12. Датата 26.07.2016 г. е посочена на стр. 5, 6, 7, 8 и 11, на които има и подписи. Липсата на подпис на първата страница е правно ирелевантно, доколкото на стр. 6 от договора, подписана от страните, е посочена абсолютно същата информация за конкретните клаузи на договора, с изключение на чистата стойност на главницата, за който размер – 3000 лв., не се спори по делото.

На следващо място, видно от заключението по съдебносчетоводната експертиза, сумата в размер на 3000 лв. – чистата стойност на кредита, е преведена по сметка на ответника в деня на подписване на договора.

Следователно волеизявление на страните за сключване на договор за кредит е налице, въпросът относно действителността му обаче подлежи на служебно изследване от съда съобразно константната национална и наднационална практика.

Въззивникът оспорва материалноправната легитимация на ищеца, като посочва, че цесията не е породила действие, поради което ищецът не е титуляр на претендираните вземания. По този въпрос въззивният съд намира следното:

Длъжникът не може да оспорва действителността на цесията. Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако такава е уговорена. Цедираният длъжник не може да противопостави на цесионера възраженията, основаващи се на отношенията между цедента и цесионера – напр. възражения за недействителност на договора, разваляне и т.н. на договора за цесия, тъй като този договор е за него res inter alios acta (нещо, сключено между други страни). С уведомяването на длъжника за извършената цесия интересът му е изцяло защитен – от този 6 момент нататък той знае, че следва да престира на новия кредитор, като му противопостави всички свои възражения, които произтичат от договора с цедента и които имат отношение към конкретно прехвърленото вземане. На нищожността на договора може да се позове всеки, включително трето неучастващо в договора лице, каквото е длъжникът по договора за цесия, но възможността за такова позоваване е обусловена от наличие на правен интерес за прогласяване на нищожността. Такъв интерес не може да се породи при сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора – така Решение № 100 от 10.07.2024 г. по т.д. № 1022/2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 398 от 24.06.2024 г. по гр.д. № 3006/2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, Решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр.д. № 3590/2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и др.