Определение № 303 от 28.03.2025, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 303 гр. Ловеч, 28.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500223 по описа за 2025 година и за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Подадена е частна жалба вх.№ 3614/20.03.2025 г. от „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:

****, чрез юрисконсулт И. Т., срещу Разпореждане № 720/11.03.2025 Г. по ч.гр.д.№ 2339/2024 г. на Районен съд – Ловеч в частта, в която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д. Г. И., ЕГН ********** за вземания за неплатено договорно възнаграждение в размер на 107.95 лв. за периода от 15.11.2023 г. до 15.09.2024 г. и 146.51 лв. лихва за забава за периода от 16.11.2023 г. до 15.09.2024 г.

Твърди, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, като посочва съдебна практика на окръжни съдилища в тази насока. Изтъква, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, като неправилно е извършил именно такава преценка. Оспорва изводите на заповедния съд за отхвърляне на вземането за договорно възнаграждение. Счита, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания, като в него подробно са описаните всички параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език, като кредитополучателят е бил уведомен за тях. Излага доводи, че в договора за кредит ясно е посочена 1 методиката на формирания годишен процент на разходите и в случая е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В него ясно е посочен ГЛП и ГПР, както и точния размер на дължимите суми от длъжника. Твърди, че уговорените ГЛП и ГПР не противоречат на закона и добрите нрави, като излага подробни съображения в тази насока. Сочи, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави, същото е уговорено в съответствие с принципа за добросъвестност и еквивалентност между предоставения кредит /главница/ и неговата цена и в съответствие със законовите ограничения и изисквания.

На следващо място изтъква, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Счита, че лихвеният процент по кредита не е обезщетение за забава, а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане и той се начислява само върху невърната част от главницата във вноската.

Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното Разпореждане в частта, в която се отхвърля заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Д. Г.

И., като вместо него постанови да бъде издадена Заповед за изпълнение относно обжалваните вземания за неплатено договорно възнаграждение в размер на 107.95 лв. за периода от 15.11.2023 г. до 15.09.2024 г. и 146.51 лв. лихва за забава за периода от 16.11.2023 г. до 15.09.2024 г., като му се присъдят направените разноски за платена ДТ в размер на 15.00 лв. и 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Ловешкият окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и нормативната уредба, намира следното:

Производството по ч.гр.д. № 2339/2024 г. по описа на Районен съд – Ловеч е образувано по подадено заявление от „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Д. Г. И., ЕГН **********, за следните вземания по договор за потребителски кредит № 40020621813/11.10.2023 г., а именно: 500.00 лв. – главница, 107.95 лв. – договорно възнаграждение, дължимо за периода от 15.11.2023 г. до 15.09.2024 г., 200.00 лв. – възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“, 300.00 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, 30.00 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 30.11.2023 г., 400.00 лв. – такси по същата тарифа при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 2

14.02.2024 г., 146.51 лв. – лихва за забава от 16.11.2023 г. /дата на изпадане на длъжника в забава/ до 15.09.2024 г., 30.22 лв. – законна лихва, дължима от 15.09.2024 г. /датата на изтичане на погасителния план/ до 27.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на входиране на заявлението до изплащане на вземането.

С Разпореждане № 3451/31.12.2024 г., съдът е оставил без движение заявлението, като указал на заявителя в 3-дневен срок от получаване на съобщението с писмена молба да допълни обстоятелствената част на заявлението, като посочи какъв е размера на отпуснатия кредит, как е формирано всяко от претендираните вземания, при какъв ГПР и как е формиран същия, включени ли са в него разходите за допълнителни услуги и такси, да се посочи извършвал ли е длъжникът плащания по договора, в какъв размер и по кои вземания. С разпореждането заявителят е предупреден за последиците от неотрстраняването в срок на констатираните нередовности.

С молба вх. № 300/09.01.2025 г. заявителят е конкретизирал, че договорното възнаграждение е начислено само върху главницата, а не и върху сумата за предоставяне на допълнителни услуги. Посочено е как е формирано всяко едно от вземанията, като е уточнено, че от страна на длъжника няма извършения плащания.

С Разпореждане № 720/11.03.2025 г. Районен съд – Ловеч е уважил частично заявлението по чл. 410 от ГПК на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу длъжника Д. Г. И. и издал заповед за изпълнение за сумата 500.00 лв. главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението 28.11.2024 г. до изплащането й, а заявлението за останалите претенции и суми до пълният им претендиран размер отхвърлил.

В мотивите на разпореждането заповедният съд е приел, че разходите за допълнителни услуги не са отразени в оповестения на длъжника ГПР от 48,29 %, макар и да са включени в общия размер на дълга по всяка една вноска (в погасителния план), както и че действителният размер на ГПР далеч надхвърля максимално заложения в закона петкратен размер на законната лихва. Посочено е, че заявителят е нарушил изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като не е посочил действителния ГПР, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Направен е извод, че на основание чл.23 от ЗПК следва да се присъди само чистата стойност на кредита в размер на 500.00 лв. По отношение на претенцията за разноски е цитирана практика на СЕС и прието, че разноски не следва да се възлагат пропорционално за заплащане на потребителя.

Въззивният състав споделя изцяло направения от районния съд извод.

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, т.е. да съдържа всички необходими данни с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се 3 установява изискуемостта му. Освен това разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави, а чл.411, ал.2, т.3 ГПК дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснова вероятност за това.

Въззивната инстанция счита, че с оглед качеството на длъжника е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като спрямо договора, във връзка с който е възникнало процесното вземане, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/.

В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК е предвидена задължителна проверка от страна на заповедния съд в производството по издаване на заповед за изпълнение относно наличие на неравноправни клаузи, респ. обоснована вероятност от такива в договорите, сключени с потребител, какъвто е и процесния договор за потребителски кредит. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия.

Настоящият състав също приема, че претендираното възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 500.00 лв. противоречи на закона. В заявлението изрично посочено, че това възнаграждение е неразделна част от договора, а от начина, по който се претендира е видно, че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на вноската по кредита. С нормата на чл.10а, ал.1от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Възнаграждението за предоставен пакет от допълнителни услуги, за което е конкретизирано и какво включва, не представлява допълнителна услуга, която кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита. С оглед твърденията на заявителя, че тази сума е уговорена като фиксиран размер и включена в погасителните вноски, тя представлява предварително уговорени задължения на потребителя, с което по 4 същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.

На следващо място следва да се отбележи, че тази клауза противоречи и на добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха могли да бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия морал, етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото. Моралните норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се наложили в определен етап от общественото развитие от икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните норми регулират обществените отношения и са превърнати, макар и неписани, в допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са за нищожни уговорки, които накърняват добрите нрави.

В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК. Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат кредит в размер на 500.00 лева, а уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е в размер на 500.00 лв., което е равно на размера на кредита. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице нарушение на добрите нрави, още повече, че с приемането на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК тази морална норма за справедливост е получила и правна санкция, като е превърната в правна.

Наред с изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Възможните проявни форми на неравноправни клаузи са изброени в т.1-18 на ал.1, но по аргумент от т.19 следва, че изброяването е примерно, а не изчерпателно. Към тези разпоредби препраща нормата на чл.24 от ЗПК.