Решение № 63 от 22.02.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Пловдив, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20235001000569 по описа за 2023 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 52 от 06.06.2023 година, постановено по т. дело № 3/2022 година по описа на Окръжен съд – Хасково, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Ю.Б.“ АД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление гр.

С., „ О.п.“ № 260, против М. И. М., ЕГН **********, от с. Я., общ.М., обл.

С.З., иск с правно основание чл.422 от ГПК за приемане за установено по отношение на М. И. М., че дължи на ищеца „Ю.Б.“ АД - гр. С., следните суми:

43562,69 евро - просрочена главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 20.10.2020 г.; 8645,01 евро - договорна лихва /просрочена лихва за редовна главница/ за периода от 09.11.2017 г. до 23.09.2020 г.; 1398,95 евро - наказателна лихва /наказателна лихва върху просрочената главница/ за периода от 09.11.2017 г. до 19.10.2020 г.; 698,25 евро - разноски по кредита за подновяване на ипотеката; 18,54 евро застрахователна премия по кредита, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 26006/06.01.2021 г.

1 по ч.гр.д. № 13/2021 г. по описа на РС Д..

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство

„Ю.Б.“ АД с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Оспорен е изводът на съда, че банката не е обявила на ответника М. М. предсрочната изискуемост на кредита, което било единственото основание за отхвърляне на иска. Твърди се, че има връчено уведомление за предсрочна изискуемост на постоянния й адрес.

Освен това за банката не съществувало задължение да уведомява за предсрочна изискуемост солидарните длъжници, каквото качество имала М.

М., а само кредитополучателя, който бил редовно уведомен. Твърди се също, че решението на първоинстанционния съд противоречи на задължителната практика на ВКС – т. 1 от ТР 8/2017 година на ОСГТК на ВКС, според която при извод за необявяване на предсрочната изискуемост към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, съдът е длъжен да се произнесе по въпроса за дължимостта на вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. По тези съображения се иска отмяна на решението и постановяване на ново по същество, с което да се уважат предявените от жалбоподателя искове по чл. 422 от ГПК, като се присъдят и разноски за двете съдебни инстанции.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от М. М. чрез назначения от съда особен представител адвокат В. Д.. В него се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение. В отговора на жалбата са направени всички доводи и възражения срещу основателността на предявения иск, които са поддържани и в първоинстанционното производство, формулирани с отговора на исковата молба. Оспорени са твърденията за уведомяване на солидарния длъжник, както и на самия кредитополучател за предсрочната изискуемост на кредита. Поддържа се, че анексът към договора за кредит е нищожен, не обвързва страните, поради което не може да се претендира ангажиране на отговорността на М. М. като солидарен длъжник на основание чл. 7.1. от него. Оспорена е представителната власт на лицето, подписано анекса от името на М. М.. Направено е възражение за нищожност на анекса на основание чл. 40 от ЗЗД поради това, че представителят е договарял във вреда на представлявания. Твърди се, че уговорките в анекса от 09.03.2011 година са във вреда на ответницата, тъй като с тях се увеличава размера на 2 главницата, процента на лихвите и срока на договора. Освен това е направено възражение за нищожност на чл. 1 от анекса на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, тъй като предвиждал капитализиране на лихви, което било анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Нищожността на чл. 1 от анекса водела до нищожност на целия анекс, тъй като останалите уговорки не можели да съществуват самостоятелно. По тези съображения в писмения отговор се поддържа, че в отношенията между страните се прилагат първоначалните условия по договора за кредит от 22.02.2008 година.

Оспорени са всички претендирани суми за главница, договора лихва, наказателна лихва, разноски по кредита и застрахователна премия, както и извлечението от счетоводните книги. В отговора се твърди също, че М. М. няма качеството на солидарен длъжник по договора за кредит, тъй като отпуснатата сума е целева – за покупка на недвижим имот, а тя нито е закупила имот, нито е получила сума по банковата си сметка. Сумата била преведена по сметка на кредитополучателя, който закупил имота на свое име.

Твърди се, че Общите условия към договора за кредит, представени по делото, не са подписани нито от М. М. като солидарен длъжник, нито от кредитополучателя, а от трето лице. С писмения отговор на жалбата, както и на исковата молба в първоинстанционното производство е направено и възражение на основание чл. 110 от ЗЗД за погасяване по давност на всички вземания на ищеца, включващи погасителни вноски по договора кредит, чийто падеж е настъпил до 20.10.2015 година / пет години преди предявяване на иска/. Исковата претенция за присъждане на договорна лихва е оспорена по размер, тъй като била изчислена въз основа на нищожните клаузи на анекса. Претенцията за наказателна лихва била изцяло неоснователна, тъй като такава не била уговорена с договора, а само с Общите условия, които не били приети и подписани от ответницата. Претендираните суми за разноски по кредита за подновяване на ипотеката и за застрахователна премия не се дължали, тъй като липсвали доказателства за тяхното плащане.

Пловдивският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства, включително допусната и изслушана пред въззивната инстанция съдебно икономическа експертиза и доводите на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от 3 ищеца срещу решението, с което са отхвърлени изцяло исковите му претенции по чл. 422 от ГПК.

Обжалваното по делото решение е постановено по предявен от „Ю.Б.“ АД срещу М. И. М. установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК. Той има за предмет установяване по отношение на ответницата М. М. на вземанията на банката, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 260006 от

06.01.2021 година по ч.гр. дело № 13/2021 година по описа на Районен съд – Д., а именно: 43562,69 евро - главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 20.10.2020 г.; 8645,01 евро - договорна лихва за периода от 09.11.2017 г. до 23.09.2020 г.; 1398,95 евро - наказателна лихва за периода от 09.11.2017 г. до 19.10.2020 г.; 698,25 лева - разноски по кредита и 18,54 евро - неплатени застраховки.

От първоначалната искова молба и от молбата вх. № 9033/16.11.2023 година, подадена от „Ю.Б.“ АД след оставяне на исковата молба без движение от въззивната инстанция е видно, че сумите, за които е издадена заповедта по чл. 417 от ГПК, се претендират от М. М. в качеството й на солидарен длъжник по договор за кредит № ....... П.Н.А. Кредит за покупка, строителство и ремонт, сключен между „А.Б.“ АД чрез „А.Б. – клон Б.“, чийто правоприемник е „Ю. Б.“ АД и кредитополучателя Д.Т.Д., както и по сключения към договора анекс № 1 от 09.03.2011 година. Твърди се, че исковите суми се дължат след обявена от банката предсрочна изискуемост на кредита на 23.09.2020 година поради неплащане на задълженията от кредитополучателя и солидарния длъжник. Установителният иск по чл. 422 от ГПК е предявен срещу М. М. на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК – поради това, че заповедта за изпълнение й е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Цитираният в исковата молба договор за кредит, сключен на 22.02.2008 година под № ....... П.Н.А. Кредит за покупка, строителство и ремонт, е представен като доказателство по делото. Страна по него е „А.Б. – Клон Б.“ АД, като няма спор, че „Ю.Б.“ АД е правоприемник на банката, отпуснала кредита. Договорът е подписан от Д.Т.Д. в качеството на кредитополучател и от М. И. М. в качеството на съдлъжник. Изрично в договора е отразено, че той се сключва при Общите условия на Банката за предоставяне на А.

4 ипотечен кредит за покупка и строителство или А. Кредит Ремонт кредити за реконструкция, ремонт или други нужди, които са неразделна част от договора / чл. 9/. Тези Общи условия са представени по делото като доказателство, макар и неподписани от М. М. и от кредитополучателя Д.Д., а с подписа на трето лице като кредитополучател.

В чл. 1 от договора е посочено, че банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 43 760 евро за покупка на поземлен имот с площ от 477 кв. метра ведно с жилищна сграда и други постройки в него, находящ се в град Д., кв. Ч.. Върху този имот като обезпечение на опуснатия кредит е учредена първа по ред ипотека / чл. 7 от договора/.

От приетата в първоинстанционното производство съдебно счетоводна експертиза се установява, че цялата сума по договора за кредит е усвоена от кредитополучателя на 25.02.2008 година по сметката му в „А. банк – клон Б.“. Безспорно е между страните, че недвижимият имот, за който е предоставен банковият кредит, е закупен на името на кредитополучателя Д.Д..

Съобразявайки тези доказателства, съдът намира за неоснователни възраженията на ответницата М. М., че няма задължения по договора за кредит, тъй като нито е получила реално отпусната сума, нито е придобила право на собственост върху закупения недвижим имот. М. М. е подписала договора за кредит в качеството си на съдлъжник. Т.е. налице е самостоятелно съглашение за встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 от ЗЗД.

Тя се е съгласила да поеме солидарно с кредитополучателя дълг към банката, идентичен по съдържание с този на кредитополучателя / чл. 121-127 от ЗЗД/.

Усвояването на сумата по договора, по който М. М. се е съгласила да бъде съдлъжник, е станало по уговорения в него начин /чл. 3/. Банката е изпълнила задължението си, заверявайки с цялата заемна сума банковата сметка на кредитополучателя Д.Д.. Вътрешните отношения между кредитополучателя и съдлъжника и причината, поради която М. М. се е съгласил с този начин на усвояване на сумата, не я освобождават от задължението й на съдлъжник.

Неоснователно е и възражението на процесуалния представител на ответницата М. М. за неприложимост на представените по делото Общи условия - А. ипотечен кредит за покупка и строителство и А. Кредит Ремонт 5 кредити за реконструкция, ремонт, или други нужди на А.Б. клон Б.. Вярно е, че по делото не е представен подписан от страните екземпляр на Общите условия. Това обстоятелство обаче не е достатъчно, за да се приеме, че те не се прилагат в отношенията между страните. В случая става дума за кредит за закупуване на недвижим имот, сключен на 22.02.2008 година. Към този момент все още няма приет Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители, а приетият такъв, обнародван в ДВ бр. 59 от 29.07.2016 година не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41, съгласно изричната разпоредба на § 4 от ПЗР на ЗКНИП. Поради това конкретните изисквания към Общите условия по договорите, съдържащи се в чл. 23, ал. 5 от ЗКНИП, са неприложими към процесния договор.

Действащият към момента на сключване на процесния договор Закон за потребителския кредит, обнародван в ДВ бр. 53 от 30.06.2006 година също е неприложим в отношенията между страните. Неговото приложение за кредити за закупуване на недвижими имоти и такива, обезпечени с ипотека върху недвижими имоти, е изрично изключено съгласно чл.3, ал. 5.