Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 21 от 24.01.2025, Районен съд - Айтос

Съд
Районен съд - Айтос
Дело
Гражданско дело 299/2024
Вид
Решение № 21
Подписан
24.01.2025
В сила
14.02.2025
Състав
Мария Джанкова Богданова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. Айтос, 24.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, II СЪСТАВ, в публично заседание на седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Дж. Богданова при участието на секретаря Яна Анг. Петкова като разгледа докладваното от Мария Дж. Богданова Гражданско дело № 20242110100299 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба на С. И. Д., ЕГН **********, действаща в качеството на родител и законен представител на малолетните деца Г. С. С.а, ЕГН ********** и С. С. С.а, ЕГН **********, всички с посочен адрес: *** и със съдебен адресат и пълномощник – адв.Р.Н. от БАК против С. Р. С., ЕГН **********, с адрес: ***.

С исковата молба е предявен иск за предоставяне разрешение от съда за напускане пределите на страната за срок от 5 (пет) години чрез пътуване на територията на държавите, членки на Европейския съюз и Република ***, заместващо съгласието на бащата по отношение на ненавършилите пълнолетие деца на страните - Г. С. С.а, ЕГН ********** и С. С. С.а, ЕГН **********, както и за издаване на документ за самоличност - международен паспорт за всяко от двете деца. Към исковата молба се прилагат писмени доказателства, както и преписи за връчване на ответника. Правят се доказателствени искания – за ангажиране на свидетели. Ищцата претендира заплащане на направените съдебноделоводни разноски.

В хода на съдебното дирене молбата се поддържа от ищцата, чрез процесуалния й представител адв.Р. Н. – БАК. Ангажират се гласни доказателства.

След разпоредено от съда и редовно извършено призоваване на ответника С. Р.

С., в законовоопределения срок не се изпраща писмен отговор на исковата молба.

Назначеният особен представител на ответника адв.Я. М. изпраща отговор на и.м., с който не се спори по допустимостта на исковата претенция доколкото е безспорно, че ответникът е родител на децата Г. С. С.а и С. С. С.а. Излага подробни съображение за неоснователност на направеното искане предвид им ниската възраст и несъобразяването с правата на бащата по повод определения режим на контакти, доколкото се претендира възможност в продължение 1 на години децата на пътуват в целия ЕС и други държава без съобразяване с другия родител.

Не се представят доказателства и не се заявяват искания.

Заинтересованата страна Дирекция „Социално подпомагане” – Айтос представя социален доклад по случая като не са ангажира с конкретно становище по направеното искане.

Искът е с правно основание чл.127 „а” от Семейния кодекс (СК) вр.чл.45, ал.1 от ЗБЛД и по чл.127а, ал.2 СК вр.чл.76, т.9 от ЗБЛД .

Айтоският районен съд, като взе предвид събраните по делото гласни и писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно по делото, че двете малолетни деца (близначки) Г. С. С.а, ЕГН ********** и С. С. С.а, ЕГН ********** са родени на 12.06.2018 г., съгласно представените копия от у-ние за раждане на Община Бургас с № 0494 и № 0493, от съжителството на страните по делото.

По делото, в качеството на свидетел е разпитана А. А. М. – съседка на ищцата.

От показанията й при пълно кореспондиране с изложеното в исковата молба се установява, че голяма част от роднините на ищцата, включително баща й (дядо на децата) и братята й са се установили трайно и живеят извън страната – в страна от ЕС - ФРГ. Поради служебната им ангажираност за тях било трудно да посещават често България, а имали желание да контактуват по-интензивно с ищцата и децата й. Това предполагало възможността на ищцата с двете деца Г. и С. да им гостуват в ***, т.е. майката и децата да пътуват извън границата на страната, за което е необходимо съгласие на двамата родители – ищцата и ответника.

На основание чл. 15, ал.1 от Закон за закрила на детето и поради възрастта на малолетните Г. и С. (на 6 години) същите не са изслушани пред съда.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал.1 от ЗБЛД: „Заявлението за издаване на паспорт или заместващ го документ на малолетни и непълнолетни и на поставени под запрещение лица се подава лично и от техните родители, настойници или попечители”. А съгласно чл.76, т.9 от ЗБЛД: „Може да не се разреши напускане на страната на малолетни и непълнолетни и поставени под запрещение лица, които нямат нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители, настойници, попечители; при разногласие между родителите спорът се решава по реда на чл. 127а от Семейния кодекс”.

2

От друга страна, според разпоредбата на чл.127а, ал.1 и ал.2 от СК: „Въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на родителите. Когато родителите не постигнат съгласие по ал. 1, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето”.

В настоящия случай доказателствата по делото сочат, че бащата не е дал писмено съгласие за издаване на задграничен паспорт на децата Г. и С. и за напускане на страната от тях, поради което споразумение между родителите по въпроса за пътуване на децата в чужбина, е обективно невъзможно да бъде постигнато, то съдът счита, че предявеният иск по чл. 127а, ал.2 от СК е допустим.

Разгледан по същество, съдът намира иска и за основателен, изхождайки от следните съображения:

Правото на свободно придвижване в страната и възможността да напуска пределите й е свобода, конституционно закрепена за всеки български гражданин, съгласно чл.35 от Конституцията на РБ. Според същата норма „Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани”. Като пълноправни граждани на страната ни малолетните Х.

Ч. и Ш. Ч. имат същите права и те са нормативно установени не само от вътрешния ни правов ред, но и от европейското и международното законодателство (вж. чл. 13 от ВДПЧ и чл.10 от Конвенцията за правата на детето) при ограничения, „които са предписани от закона и които са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, общественото здраве или морал или правата и свободите на други лица, и които са съвместими с другите права, признати в тази Конвенция”.

Безспорен факт е, че малолетните деца (на възраст шест години) не са състояние да формират собствена правно-валидна воля, поради което упражняват правата и свободите си чрез своите родители и законни представители. Им е н н о за това и в разпоредбата на чл.127а от СК е предвидено, че въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите за това лични документи, се решават по общо съгласие на двамата родители, а когато такова не се постигне, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето, в рамките на производство по спорна съдебна администрация, какъвто е настоящият случай.

Отчитайки спецификата за упражняването на посочената гражданска свобода от ненавършилите пълнолетие лица и възможността при това да се изпадне в колизия с правата на родителя, изразил несъгласието за придвижване на детето му в чужбина, ВКС е формирал трайна практика, изразена в редица задължителни съдебни актове (напр. Решение № 697 от 01.11.2010 г. по гр. д. № № 1052/10 г. на ВКС, IV г. о., решение № 669 от 26.11.2010 г. по гр. д. № 1623/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о. Решение № 32 от 28.01.2011 г. на ВКС по гр. д.

№ 170/2010 г., IV г. о., ГК и др.), в които е застъпено разбирането, че „съдът не може да разреши на ненавършило пълнолетие дете неограничено извършване на пътувания в чужбина без съгласието на единия родител, поради различните рискове, които могат да заплашат детето в определени държави и региони.”. Възприема се също, че при нужда 3 детето да пътува в чужбина и при разногласие на родителите, съдът е овластен да разреши конкретни пътувания в определен период от време от и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също от и до определени държави, защото не е в интерес на детето то да може да бъде извеждано в чужбина и в рискови региони по усмотрението само на единия от родителите, както и на места, където не може да бъде изпълнено съдебно решение за осигуряване на мерки за лични отношения между детето и родителя, който се е противопоставил на извеждането му зад граница.

Непротиворечива е още и съдебната практика в насока, че разногласията на родителите по въпроса за издаването на документ за самоличност на дете, позволяващо му напускането на пределите на страната, придружено от другия родител и посещението на конкретни държави в точно посочени времеви отрязъци или неограничено брой пъти през определен период от време, се разрешават единствено съобразно с прекия интерес на детето, а не с този на родителите му.

Изхождайки от тези принципни позиции по тълкуването и прилагането на закона, съдът съобрази и конкретиката на фактите, релевантни за настоящия казус. На първо място следва да се отбележи, че в случая се касае до деца на 6 години. На база отразеното в социалния доклад на Д“СП“, съдът приема, че те са добре развити за възрастта си, като основни грижа за отглеждането им полага майката, съгласно Решение № 59 от 09.07.2021 г. по гр.дело № 82/2021 г. на РС - Крумовград, по силата на което именно на нея е възложено упражняване на родителските права. Бащата рядко поддържал контакти с децата, не плащал издръжка. В този смисъл са и показанията на св.А. М. (съседка на ищцата), която потвърди, че ответникът не плаща дължимата издръжка и не е идвал да види децата. Този факт не се оспорва и от ответника, който не изпраща отговор на исковата молба, не се явява и не се представлява пред съда, като това поведение е в подкрепа на извода, че нежеланието му да даде съгласие за пътуването на децата в чужбина и за отказа му да съдейства за издаване на паспорт и предоставяне на съгласие от негова страна, е по-скоро поредна проява на незаинтересованост, отколкото на конкретна причина за несъгласие.

При така изложените факти и липса на доводи от страна на ответника, съдът намира, че отразеното в соц. доклад, и в показанията на св.М. обосновават в голяма степен сочената необходимост от пътуване на децата в страните от ЕС и в частност на територията на ***, доколкото най-близкия кръг от роднини са се установили трайно там. От изложеното може да се направи извод, че е в интерес на децата да осъществява връзки с най-близките роднини по майчина линия, които не са в страната, както и да ги посещава периодично. По този начин те не само ще получават допълнителна емоционална и житейска подкрепа за правилното си развитие, но ще разширяват ( в перспектива и пораствайки) кръгозора и образованието си чрез непосредствено запознаване с други култури. Посещенията на дете в страните от ЕС, както и Р*** при роднините по майчина линия и в присъствието на родителят, упражняващ родителски права – в случая майката, в никакъв случай не могат да се възприемат като вредни на децата, при липса на каквито и да било обективни данни в такава насока.

4

Не се установяват по делото обективни или субективни причини, които да мотивират съда към отказ да разреши поискания периодичен престой на децата извън страната, поради липса на ползи или доказана вреда. Посещенията в друга държава, член на ЕС не могат да се отразят негативно на качеството на живот на дете, нито да повлияят за настъпване на отчуждение в отношенията с другия родител, особено доколкото се установи, че бащата трайно се е дезинтересира от родителските си задължения.

Предвид изложеното съдът не счита, че е налице законово основание да ограничи правата на децата, свързани със свободното им придвижване и заради описаните отношения между родителите и в частност незаинтересованото отношение на ответника към нуждите на децата, включително желанието им да пътуват в чужбина.

Според съда в случая не само няма доказателства за опасност от вредно влияние, застрашаващо емоционалното, физическо или психическо развитие на децата, но предвид временния характер на пребиваване в чуждата държава, не може да се направи обоснован извод и за обективна възможност те да бъдат отчуждени от баща си, в степен, която да различна от съществуващото към момента състояние.