Определение № 5936 от 18.12.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5936 гр. София, 18.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева като разгледа докладваното от Веска Райчева Касационно гражданско дело № 20248002100944 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационни жалби срещу решение № 271 от 15.11.2023 г. по в.гр. д. № 211/2022 г. на ОС – Смолян, с което са уважени обективно съединени искове по чл. 135 ЗЗД.

Жалбоподателят Д. И. Л., действащ чрез особения си представител, в жалбота си излига доводи за наличие на основания за допускане на касационното обжалване Излага съображения и за неправилност на въззивното решение.

Жалбоподателите - М. Д. Л. и Мима Л. Л., чрез процесуалния си представител поддържат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излагат съображения и за неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът в касационното производство - „УниКредит Булбанк“ АД, чрез процесуалния си представител, в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационните жалби жалба.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:

С обжалваното решение, съдът като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил предявените искове по чл. 135 ЗЗД, като е обявил за относително недействителен спрямо ищеца „УниКредит Булбанк“ АД: сключения между М. Д. Л. и Мима Л. Л. договор, обективиран в Нотариален акт № 165, том I, рег. № 2368, дело № 145/2016 г. за дарение на едноетажна жилищна сграда в [населено място], със застроена площ от 66 кв.м., с брой нива – едно, предназначение жилищна сграда – еднофамилна, построена в собствен поземлен 1 имот с идентификатор ***, сключения между Мима Л. Л. договор, обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 199, том I, рег. № 3104, дело № 177/2016 г. за дарение на същия недвижим имот, сключения между Д. И. Л. и Мима Л. Л. договор за дарение на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 154, том I, рег. № 1933, дело № 147/2019 г. на нотариус С., с рег. № 366 по РНК,, вписан под рег. № 1607/11.07.2019 г., акт № 165, том IV, дело № 640/2019 г. на СВ, по отношение на същия процесен имот и сключения между Д. И. Л. като заемодател и Мима Л. Л. и М. Д. Л. като заематели и ипотекарни длъжници договор в частта му за учредяване на с нот.акт № 2, том I, рег. № 54, дело № 3/2016 г. по описа на нотариус К., рег. № 122 в РНК,. договорна ипотека от М. Д. като съдлъжник.

Установено е по делото, че ответницата М. Д. е сключила договор за кредит с „УниКредит Булбанк“ АД на 21.08.2007г. за сумата 54550лева и на 09.09.2016г. банката , след проведено заповедно производство, се снабдява с изпълнителен лист за връщане на обявения за предсрочно изискуем кредит.

Констатирано е, че на 24.09.2015г. Мима Л., с нот.акт№151,н.дело№312/2015г. , на нотариус А. Ш., рег.№613,дарява на дъщеря жилищен имот, предмет на процесните сделки, а на 13.05.2016г. М. Д. дарява обратно на майка си процесния жилищен имот с нот.акт №165, н.д.№145/2016г. на нотариус. А. Ш..

Установено е също така, че на 01.07.2016г., с нот.акт№2, н.д№3/2016г., на нотариус Н.

П., с рег №122, на Д. Л. , като дава заем на М. Д.-дъщеря и Мима Л.-съпруга сумата 20 000лева, за обезпечение последните две учредяват договорна ипотека върху процесния имот, а на 07.06.2016г. Мима Л. дарява на съпруга си Д. Л. същия имот с нот.акт№199, н.д.

№177/206г., на нотариус А. Ш. и на 11.07.2019г. Д. Л. обратно дарява на съпругата си Мима Л. този имот с нот.акт№154, н.д.№147/2019г., на нотариус С. С.,с рег.№366.

Именно за тази поредица от сделки ищецът е поискал прогласяване на недействителността им спрямо него на основание чл. 135 ЗЗД.

Съдът при така установените обстоятелства е приел, че не е спорна родствената връзка между ответниците по делото и страни по атакуваните сделки. По отношение на веригата от сделки съдът е приел, че следва да намери приложение даденото разрешение в т.

3 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което кредиторът може да се защити срещу увреждането му поради извършеното последващо прехвърляне от съконтрахента на длъжника с иск по чл.135 ЗЗД не само по отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия съконтрахент, но и по отношение на последващите сделки, сключени с приобретатели, за които кредиторът твърди, че са недобросъвестни – знаели са за неговото увреждане, или са придобили правата безвъзмездно от праводател, по отношение на когото са налице предпоставките на чл.135, ал.1 изр.2 ГПК за уважаване на иска. Съдът е съобразил и приетото в тълкувателното решение разрешение, за това че когато последният приобретател е придобил имуществото безвъзмездно, дори и да е бил добросъвестен, правното му положение е идентично с това на неговия праводател, т.е. искът може да бъде уважен, ако спрямо праводателя са налице 2 предпоставките за уважаване на иска.

Съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на сделките за дарение, поради тяхната симулативност. Прието е, че симулацията може да бъде противопоставена на трети добросъвестни лица, само ако вписването на исковата молба за установяването й предхожда придобиването на правата от третото лице, а в настоящия случай преди предявяване на иска по чл. 135 оЗЗД липсва иск за обявяване на нищожност на дарението от 24.09.2015 г. Установено е, че такъв иск е предявен от ответниците Мима и М.

Л. на 05.10.2022 г., т.е. след предявяване на иска по чл. 135 от ЗЗД /25.11.2019 г./, предмет на настоящото производство, по който е било образувано по гр. д. № 969/2022 г., прекратено поради недопустимост на иска с влязъл в сила съдебен акт.

По тези съображения съдът е уважил предявените искове и е прогласил за относително недействителни спрямо ищеца , както с което който М. Л. дарява процесния имот на майка си Мима Л., така и последващите сделки – даренията на същия имот обратно от майката на дъщерята, от дъщерята обратно на майката, последната на съпруга си и той от своя страна обратно на съпругата си.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателя Д. Л., чрез процесуалния си представител, е поставил за разглеждане въпроса: длъжен ли е въззивния съд да определи точния предмет на спора с оглед всички наведени от страните твърдения и възражения, като постанови решението си след като вземе предвид и извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и въз основа на нея да приеме кои факти и обстоятелства от значение за спора са установени и кои не, както и за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК и по чл.280,ал.2 ГПК, порадо ичоевидна неправилност на решението. Позовава се на практика на ВКС по приложението на чл.235 и чл.236 ГПК.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите М. Л. и Мима Л.,чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е дадено разрешение на въпроси от значение за спора: въпросите: при поредица от сделки „каскадни сделки“, чието обявяване за относително недействителни спрямо кредитора се иска в едно общо исково производство, спрямо коя от сделките се преценя наличието на предпоставките по чл. 135 ЗЗД – спрямо първата от поредицата от сделки или спрямо последната от тях, договор за учредяване на ипотека, включен в предмета на общ иск по чл. 135 ЗЗД, може ли да представлява част от поредица от сделки по смисъла на тълк.д. № 2/2017 г. или е предмет на самостоятелна, отделна преценка от гледна точка на наличието на предпоставките по чл.

135, ал.1 ЗЗД, доколкото представлява обезпечителна сделка, какви обстоятелства осъществяват субективната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД на правото по чл. 124, ал.1 ЗЗД – знание на длъжника или знание на трето лице, правоприемник за увреждането на кредитора, респективно, необходим елемент ли е знанието на трето лице при безвъзмездни сделки, допустимо ли е и с какви доказателства се оборва презумпцията за знание по см. на чл. 135, ал.3 ЗЗД, задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и следва ли да обсъди всички 3 заявени от страните доводи и направените във въззивната жалба възражения и чак след тази преценка да се извърши и формира свои собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск,следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели на въззивното производство. Поддържат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Посочена е практика по приложението на чл. 135 ЗЗД, 235 ГПК и чл. 272 ГПК.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и на сочените основания.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по въпросите, формулирани и в двете касационни жалби и относими към приложението на разпоредбата на чл. 235 ГПК.

Въззиният съд е съобрази5л пректиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, част от които са решение № 388 от 17.10.2011г. по гр. д. № 1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, II т. о. и др. Формираната съдебна практика приема, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата , като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Приема се, че въззивният съд следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, както и че преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, въззивният съд следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При спазване именно на тази практика въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявените искове с правно основание чл.135 ЗЗД.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставените въпроси относими към точното приложение на разпоредбата на чл.135 ЗЗД. В цитираната и от самите жалбоподателки казуална практика на ВКС е прието, че с искът по чл. 135 ЗЗД кредиторът упражнява чрез конститутивен иск, а е съвместна процесуалната легитимация на длъжника и на третото лице, правоприемник на длъжника. Безпротиворечива е и практиката, според която когато кредиторът е обосновал легитимацията си с твърдения, че вземането му 4 е възникнало преди увреждащата възмездна сделка, чиято относителна недействителност претендира, субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е част от фактическия състав на потестативното право. Съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД, знанието се предполага, ако третото лице е съпруг, низходящ, брат или сестра на длъжника. Приема се, че кредиторът носи тежест да докаже отношенията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а ответниците по иска провеждат обратно доказване. В случая не е налице отклонение от посочената практика, доколкото основна защитна теза на жалбоподателите е била, че сключените транслативни сделки са привидни и не са обвързали страните, но дори тази привидност да е налице тя не може да бъде противопоставена на ищеца. В този смисъл е казуалната практика на ВКС обективирана в решение по гр.д. № 3388/2014 г. на IV – г.о., в която е прието, че по отношение на кредитор – ищец по чл.135 ЗЗД, ответниците (длъжникът и договарялите с него лица), не могат да правят възражение за симулативност на увреждащото действие.