Определение № 2204 от 08.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2204 гр. София, 08.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002103890 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., в качеството му на баща и законен представител на малолетното дете Р. Д. Д., чрез пълномощник адв.

Р. М. от САК, касационна жалба на „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД, гр.

София, чрез юрисконсулт В.Й. и касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, гр. С., чрез пълномощник адв. Ж. К. от САК, срещу въззивно решение № 1426/27.11.2022 г. /поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 470/17.04.2023 г./ постановено по гр.д.№ 3779/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 264739/14.07.2021 г. по гр.д. №9301/2018 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, и като краен резултат „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД, гр. София е осъдено на основание чл. 226 КЗ /отм./ да заплати на Р. Д. Д., действаща чрез своя баща и законен представител Д. Д.

Д., както следва: обезщетение за неимуществени вреди, предизвикани от катастрофа, станала на 11.05.2016 г., в размер на 500 000 лв., ведно със законната лихва от 11.05.2016 г. и обезщетение за имуществени вреди – разноски за лечение, в размер на още 3070,65 лв., ведно със законната лихва от 11.05.2016 г., като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до размера от 1 200 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата до размера от 7225,34 лв.

/първоинстанционното решение в частта, в които искът за обезщетение за неимуществени вреди е бил уважен до размера от 100 000 лв., като необжалвано, е влязло в сила/.

Ищцата Р. Д. Д., действаща чрез своя баща и законен представител Д. Д.

1

Д. обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен в разликата над 500 000 лв. до размера от 1 000 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен в разликата над 3070,65 лв. до размера от 6141,30 лв. Наведени са доводи и за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и уважаване на исковете до посочените размери. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „Чия е отговорността за спазване на изискването за превозване на малолетно дете в автомобил в система за обезопасяване и за кого е изискването на чл. 137в от ЗДвП и може ли да се приеме, че малолетното дете е имало посочените законови задължения - да пътува в система за обезопасяване, респ. да е надлежно обезопасено в такава система и с бездействието си е съпричинило увреждането си или това са задължения, които могат да бъдат вменени на водача?“; 2. „Може ли да се отчете съпричиняване от самия пострадал - малолетно дете, поради виновно неизпълнение на задължението за обезопасяване на детето от друго лице?“; 3.

„Каква е връзката между действията на водача на МПС и поведението на пострадалия малолетен, пътувал без използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло, респ. без да е надлежно обезопасен в такава система, при преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите?“; 4. „Следва ли съдът да извърши преценка на поведението на всеки от участниците в пътно-транспортното произшествие и в частност на водача на МПС и на пострадалото лице, при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат?“; 5.

„Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и може ли да се отчете съпричиняване при доказан факт, че при надлежно обезопасяване в система за обезопасяване на деца, могат да настъпят по-тежки увреждания от получените в конкретния случай, в това число и да настъпи летален изход ?“; 6. „При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“; 7.

„Необходимо ли е да се докаже приноса за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“; 8. „Следва ли в решението си въззивния съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли обоснован отговор на същите?“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно пътно-транспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“; 10.

„Следва ли съдът в мотивите на постановеното

2 решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“; 11. „При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?“ и 12. „При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента/делинквентите и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че по въпроси от № 1 до № 4 даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 44/23.06.2020 г. по т.д. № 1879/2019 г., на I т.о.; решение № 19/08.02.2017 г. по гр. д. № 50177/2016 г., на IV г.о.; решение № 75/04.07.2022 г. по т.д. № 972/2021 г., на I т.о.; решение № 6/18.03.2021 г. по т. д. № 2722/2019 г., на II т.о. По въпроси от № 5 до № 7 се твърди противоречие с практиката на ВКС обективирана в: решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г., на II т.о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г., на II т.о.; решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г., на I т. о. и др. По въпроси № 8 и № 9, се твърди, че въззивното решение е в противоречие с: ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 60119/08.11.2021 г. по т. д. № 1449/2020 г., на II т.о.; решение № 60025/30.07.2021 г. по т. д. № 2796/2019 г., на I т.о.; решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г., на IV г.о.; решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г., на I т.о. и др. По останалите два въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г., на I т.о.

Ответникът „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен в разликата над 100 000 лв. до размера от 500 000 лв. Наведени са доводи и за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и отхвърляне на иска за разликата над 100 000 лв. Ответникът счита, че справедливия размер на обезщетение е 500 000 лв., като към него следва да бъде приложен коефициент на принос на настрадалата в размер на 80 %, и съответно - да бъде определено обезщетение в размер на 100 000 лв. Претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, част от които следва да бъдат уточнени /при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС/ в следния смисъл: 1. относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и 2. за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях. Поставени са и въпросите: 3. „В случай, че при определянето на обезщетение за неимуществени вреди се взема предвид от съда нуждата от чужда помощ, но във финансовия аспект на тази вреда, то не е ли налице излизане извън 3 рамките на критериите за определяне на обезщетение на неимуществени вреди?“ и 4. „В случай, че при определянето на обезщетение за неимуществени вреди е взета предвид като критерий нуждата от чужда помощ, но във финансовия аспект на тази вреда, то не се ли допуска дублиране на обезщетението за тази имуществена вреда, при наличието на друго производство с предмет именно обезщетяването на имуществените вреди - нужда от чужда помощ?. Твърди, че по първия въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 83/2009 г. по т.д. № 795/2008 г., на II т.о. По останалите въпроси, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Касационна жалба е подадена и от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, конституирано като трето лице- помагач на ответника, с която се обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен в разликата над 100 000 лв. до размера от 500 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е уважен в разликата над 1228,26 лв. до размера от 3070,65 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и следва ли да се съобразят и приложат критериите за справедливост е оглед събраните по делото доказателства и релевантните факти, като се извърши преценка на същите в тяхната съвкупност и се изложат подробни мотиви в тази връзка?“;

2. „Съдебната практика по аналогични случаи част ли е от критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди ли и прилагане на чл.52 от ЗЗД и следва ли съдът да се съобразява с нея?“; 3. „Кои са предпоставките за приложение на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, които съдът следва да съобрази при определяне размера на приноса на пострадалия и но какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?“ и 4. „В производство по предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, причинено от двама водачи, признати за виновни с влязла в сила присъда и застраховани в две различни застрахователни дружества, които дружества участват по делото като ответник и трето лице помагач, следва ли съдът да се произнесе относно това какъв е конкретният принос на двамата водачи за настъпване на инцидента с оглед установяване на размера на отговорността на застрахователите, съответна на тази на водачите?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че по първите два въпроса даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: ППВС № 4/1968 г.; решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I т.о.; решение № 157/28.11.2014 г, по т. д. № 3040/20,3 г. на II т.о.; решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на I т.о.; решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г.; решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. № 1664/2019 г. на I т.о. и др. По третия 4 въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС обективирана в: ППВС № 17/1963 г.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I т.о.; решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на I I т.о.; решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на II т.о. и др. По четвъртият въпрос, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Третото лице- помагач Застрахователна компания Лев Инс“ АД е депозирало и касационна жалба и срещу решение № 470/17.04.2023 г. по гр.д.

№ 3779/2021 г. по описа на Апелативен съд- София, в частта, в която е оставена без уважение молба му с вх. № 2547/06.02.2023 г. за допълване на решение № 1426/27.11.2022 г., евентуално по чл.247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка. Изложени са твърдения за недопустимост на решението, респ. такива за неговата неправилност. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поставен въпроса: „Налице ли е основание за допълване на решението по реда на чл.250 от ГПК, когато въззивният съд не се е произнесъл по депозирана от някои от страните по делото въззивна жалба?“. Сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с твърдения за противоречие с практиката на ВКС: решение № 137/29.05.2013 г. по гр. д. № 197/2012 г. на IV г.о.; решение № 333/12.11.2013 г. по т. д. № 918/2012 г. на I т.о. и др. Релевирани са и основанията по чл. 280, ал.2, пр. 2 и 3 от ГПКнедопустимост и очевидна неправилност на решението.