Определение № 19509 от 17.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19509 гр. София, 17.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Г, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефан Кюркчиев

Членове:

Гергана Коюмджиева

Мария М. Запрянова като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20261100509054 по описа за 2026 година

Производството е образувано по жалба вх. № 53993/22.07.2026г., подадена от Е. В. Д. и В.

Д., в качеството им на трети за изпълнението лица, срещу разпореждане от 14.07.2026 г. на ЧСИ Г.К. рег. № 924 на КЧСИ, постановено по изп. дело № 20269240406730, стар № 20138610402145.

С обжалваното разпореждане ЧСИ Г.К. е отказал да вдигне и заличи наложените по изпълнителното дело възбрани върху 1/6 идеална част от апартамент в гр. София, ж.к. ****, и 1/6 идеална част от недвижим имот в землището на с. Расник, община Перник, местност Криво Падине.

Жалбоподателките поддържат, че възбранените идеални части не принадлежат на длъжника Р.Д.Д., тъй като същият се е отказал от наследството на починалия на 09.04.1997 г. Д.Р.Д..

Сочат, че отказът е вписан в специалната книга на Софийския районен съд по молба от 25.09.2017 г., поради което отказалият се следва да се счита за лице, което не е придобило наследствените права, а съответните идеални части принадлежат на останалите наследници /жалбоподателките/. Позовават се и на обстоятелството, че взискателят не е упражнил защитата по чл. 56 ЗН, както и на издаденото през 2026г. удостоверение за наследници, в което длъжникът Димов не фигурира, както и на заличаване на възбрани върху същите имоти от друг съдебен изпълнител.

Взискателят „ЕОС Матрикс“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна, като поддържа, че преди отказа длъжникът е приел наследството чрез действия по разпореждане с наследствено имущество.

В мотивите по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител също счита жалбата за допустима, но неоснователна.

Съдът намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК, но е процесуално 1 недопустима.

От изпълнителното дело се установява, че собственик на процесните имоти е бил починалия на 09.04.1997 г. Д.Р.Д., като негови наследници са жалбоподателките Е. В. Д. и В. Д., както и длъжникът в изпълнителното производство Р.Д.Д.. На 19.04.2017г. върху съответните наследствени части от процесните имоти на Р.Д. били наложени възбрани, а на 25.09.2017г. бил вписан отказ от наследство от страна на длъжника. В изпълнителното производство са приложени документи, от които е видно, че Р.Д.Д. се е разпореждал с придобити по наследство имоти, заедно с останалите наследници, както преди, така и след вписания отказ от наследство.

Съгласно чл. 435, ал. 4, изр. 1 ГПК трето лице може да обжалва действията на съдебния изпълнител, когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора или възбраната се намират във владение на това лице. Следователно право на жалба не е предоставено на всяко трето за изпълнението лице, което твърди самостоятелно право върху вещта, а само на това, което основава процесуалната си легитимация и на факта, че към момента на запора или възбраната вещта се е намирала в негово владение.

По съотношението между защитата по чл. 435, ал. 4 ГПК и тази по чл. 440 ГПК е дадено задължително разрешение в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Общото събрание е възприело разбирането, че двата способа не се изключват взаимно. Искът по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и когато третото лице се намира във владение на вещта и поради това разполага и с право на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК, като в тази хипотеза то може да избере способа за защита с оглед различния предмет и обем на двете производства. Ако жалбата по чл. 435, ал. 4 ГПК бъде отхвърлена, третото лице може впоследствие да предяви и иск по чл. 440 ГПК, докато при уважаването на жалбата правният интерес от иска отпада, тъй като принудителното изпълнение върху вещта вече не е налице.

От значение за настоящото производство е проведеното в тълкувателното решение разграничение между предпоставките за упражняване на двата способа за защита. За предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК законът не поставя изискване третото лице да се намира във владение на вещта. Такова изискване обаче изрично е предвидено за упражняване на правото на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК. В тълкувателното решение е посочено, че третото лице може да защити правата си чрез обжалване действията на съдебния изпълнител по този ред, ако в деня на запора или възбраната се намира във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение.

Следователно владението на вещта към деня на запора или възбраната представлява положителна процесуална предпоставка за възникване на правото на жалба по чл. 435, ал. 4 ГПК. За да е налице твърдяна процесуална легитимация на третото лице, обстоятелството, от което законът я извежда, следва да бъде въведено с фактическите твърдения в жалбата.

Твърдението, че вещта принадлежи на третото лице, има различно значение и само по себе си не замества твърдението, че към определения от закона момент същото лице е упражнявало фактическа власт върху нея. Въпросът за принадлежността на правото на 2 собственост се разглежда в производството по чл. 435, ал. 4 ГПК едва при допустима жалба и доколкото разрешаването му е необходимо за преценката на законосъобразността на насоченото принудително изпълнение.В настоящия случай такива твърдения не са изложени в жалбата. В нея не се твърди към датата на налагане на възбраните на 19.04.2017г. процесните недвижими имоти да са се намирали във владение на Е. В. Д. и В. Д..

Изложените фактически твърдения се отнасят до принадлежността на правото на собственост и до основанието, на което жалбоподателките считат, че възбранените идеални части са преминали към тях вследствие на отказа на Р.Д.Д. от наследството. Не се твърди обаче към 19.04.2017г. жалбоподателките да са упражнявали фактическа власт върху апартамента във Връбница или върху имота в землището на с. Расник.

Твърдението за право на собственост не включва само по себе си и твърдение за фактическо владение на недвижимия имот. Правомощието на собственика да владее вещта е елемент от съдържанието на правото на собственост, докато владението, към което препраща чл. 435, ал. 4 ГПК, е конкретно фактическо състояние към определен от закона момент.

Собственикът може да не упражнява фактическа власт върху вещта, както и фактическата власт може да се упражнява от лице, което не е неин собственик. Ето защо заявената принадлежност на правото на собственост не замества необходимото за допустимостта на жалбата по чл.435, ал.4 ГПК конкретно твърдение, че към датата на налагане възбраната именно жалбоподателите фактически са владели възбранените имоти.

По същите съображения обстоятелството, че към момента на подаване на жалбата апартаментът във Връбница е посочен като адрес на жалбоподателките, не е достатъчно.

Релевантно за процесуалната легитимация е владението към момента на възбраната през 2017 г., а не фактическото положение към момента на подаване на жалбата през 2026 г. По отношение на имота в землището на с. Расник липсват и такива индиции.

Липсата на твърдение за владение не може да бъде заместена от евентуални данни в материалите по изпълнителното дело, от които би могло да се направи извод кой фактически е ползвал или държал имотите. Процесуалната легитимация се преценява въз основа на фактическите твърдения, с които жалбоподателят обосновава правото си на жалба.

Противното би означавало съдът служебно да издирва и въвежда вместо страната факти, пораждащи самото право на обжалване.

Настоящият съдебен състав не споделя различното разрешение, дадено в приложеното решение № 267 от 21.10.2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора, по отношение на преценката относно допустимостта на жалбата на третото лице, която е обоснована с това, че като собственик същото разполага с правомощията владение, ползване и разпореждане. Съдът намира, че подобно разбиране смесва правомощието да се владее вещта с фактическото упражняване на владение. Приравняването им би довело до признаване на право на жалба на всяко трето за изпълнението лице, което твърди, че е собственик на вещта, независимо дали я е владяло към момента на възбраната, и би обезсмислило проведеното в закона и в посочената практика на ВКС разграничение между приложното поле на чл. 435, ал. 4 и чл.

440 ГПК.

3

Не е налице и основание жалбата да бъде оставена без движение с указания жалбоподателките да заявят дали са владели имотите към датата на възбраните. В случая не се касае до неясно или непълно изложение на вече въведено фактическо твърдение, което да подлежи на уточняване, а до липса на твърдение за обстоятелството, от което законът извежда процесуалната легитимация на третото лице по чл. 435, ал. 4 ГПК.

При липса на твърдение, че към момента на възбраните процесните имоти са се намирали във фактическо владение на жалбоподателките, не е осъществена предпоставката на чл. 435, ал. 4, изр. 1 ГПК. Поради това жалбата е подадена от лица, които не са процесуално легитимирани да оспорят по този ред насочването на принудителното изпълнение върху имотите, и следва да бъде оставена без разглеждане.

Така мотивиран, Софийският градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба вх. № 53993/22.07.2026 г., подадена от Е. В. Д. и В.

Д. срещу разпореждане от 14.07.2026 г. на ЧСИ Г.К., рег. № 924 на КЧСИ, постановено по изп. дело № 20269240406730, стар № 20138610402145, с което е отказано вдигането и заличаването на наложените възбрани върху процесните недвижими имоти.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4