Определение № 2062 от 08.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2062 гр. София, 08.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Частно касационно търговско дело № 20268003901198 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Ексеневекс“ ЕООД срещу определение № 7854 от 03.04.2026 г. по ч. гр. д. 3447/2026 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата му срещу определение № 123/10.02.2026 г. на съдия по вписванията към СРС, с което е отказано вписване по заявление вх. № 8896/10.02.2026 г. в имотния регистър на прехвърляне по договор за продажба на търговско предприятие от 09.07.2025 г., сключен между „Совтранс Ауто“ ЕООД, продавач, и „Ексеневекс“ ЕООД, купувач, с рег. № 4612/09.07.2025 г. за удостоверяване на подписите и рег. № 4613/09.07.2025 г., том 2, акт № 179/2025 г. за удостоверяване на съдържанието.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен предвид постановяването му в нарушение на законовите разпоредби на чл. 264, ал. 1 ДОПК, чл. 15 ТЗ и чл. 16а ТЗ. Поддържа, че нормата на чл. 264, ал. 1 ДОПК не намира приложение в хипотезата на продажба на търговско предприятие, евентуално приложение следва да намери уреденото изключение с ал. 4. Позовава се на мотивите на решение № 16/15.01.2026 г. по т. д. 965/2025 г. по описа на САС, с което е разпоредено вписване на осъщественото прехвърляне на предприятие в търговския регистър и като ги споделя изтъква, че хипотезата на прехвърляне на търговско предприятие е специална, не е посочена в чл. 264, ал. 1 ДОПК и последната норма не може да бъде тълкувана разширително. Счита, че нормите на чл. 15 ТЗ и чл. 16а ТЗ създават достатъчно гаранции за кредиторите на прехвърлителя, поради което и обосновано тази сделка следва да бъде изключена от приложението на чл. 264 ДОПК. Сочи, че с 1 постановения отказ за вписване в имотния регистър се постига недопустим от правото дисонанс между вписванията в търговския и имотния регистри.

Излага, че съдията по вписванията има ограничени правомощия и не може да осъществява последващ контрол върху вече сключените сделки. Подчертава, че цялата покупна цена от 15 000 лв. е преведена от купувача по сметка на НАП за погасяване на публичните задължения на прехвърлителя, който не е получил нищо, но тези обстоятелства дори не са обсъдени от въззивния съд, който общо е заключил, че нормата на чл. 264, ал. 4 ДОПК не е спазена.

Намира, че обжалваният отказ е неправилен и защото в представените данъчни оценки не било записано изрично, че задълженията по ЗМДТ подлежат на принудително изпълнение. Изтъква, че въззивният съд не е обсъдил редица от възраженията му, с което е нарушил процесуалния закон.

По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и да бъдат дадени указания към съдията по вписвания да извърши исканото вписване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. За задълженията на съда да обсъди доводите по сезиралата го жалба, както и релевантните факти и доказателства по делото, и да не извращава последните.

2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 264 ДОПК по отношение на сделките с търговски предприятия, включващи и недвижими имоти?

3. При вече вписана в ТРРЮЛНЦ сделка с търговско предприятие, включващо недвижими имоти, може ли съдията по вписванията законосъобразно да откаже вписването на сделката и в имотния регистър на основание чл. 264 ДОПК и на факти, които в производството пред ТРРЮЛНЦ и в това по преодоляването на неговия отказ по съдебен ред не са били счетени за пречка за „първичното вписване (това в ТРРЮЛНЦ)“?

4. Изискването на чл. 264, ал. 1, изр. първо ( in fine) ДОПК прехвърлителят да няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение, задължения прилага ли се и за данъчните задължения по ЗМДТ, установени чрез данъчните оценки на съответните недвижими имоти?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 4, б. „а“ ПВ и приел, че се вписват всички актове, с които се прехвърля право на собственост. При съобразяване на разпоредбата на чл. 6, ал. 1 и ал. 3 ПВ е намерил, че подлежащите на вписване актове следва да съдържат: собственото, бащиното и фамилното име (име, съобразно отечественото право), местожителството (постоянния адрес) и единния граждански номер на страните; датата и мястото на издаването на акта; описанието на имота, до който се отнася актът, с посочване на вида, 2 местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота, площта и/или застроената площ и границите; цената на имота или на правото, съответно удостоверявания материален интерес; когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията се извършват съобразно данните по чл. 60, т. 1 - 7 от Закона за кадастъра и имотния регистър, като към акта се прилага скица, скица-проект, схема или схема-проект, издадени от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, или нотариално удостоверени преписи от такива. Посочил е, че на основание чл. 570, ал. 1 ГПК подлежащите на вписване, отбелязване или заличаване актове се представят в два или повече еднообразни екземпляра, като същото изискване е предвидено и в чл. 8, ал. 2 ПВ.

Въззивният съд е изтъкнал, че с нормата на чл. 264 ДОПК са въведени допълнителни изисквания при вписването на актове, с които се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти, а именно вписването се допуска след проверка, извършена от нотариуса, съдията по вписванията, длъжностното лице по регистрация по Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел или длъжностното лице по вписванията по Закона за особените залози по електронен път в Националната агенция за приходите, в резултат на която се установи, че прехвърлителят или учредителят на вещни права, съответно ипотекарният длъжник или залогодателят, няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, като наличието или липсата на непогасени данъчни задължения за имота се удостоверява в данъчната оценка. Посочил е, че законовата разпоредба е императивна, като целта на същата е доброволното изпълнение на публичните задължения, което представлява условие за извършаването на разпореждания с недвижимо имущество. Подчертал е, че без съмнение при прехвърлянето на търговско предприятие, в активите на което са включени недвижими имоти, се касае за прехвърляне и на самите имоти, част от търговското предприятие, поради което и договорът за прехвърляне на търговско предприятие в посочената хипотеза подлежи на вписване в имотния регистър, воден от Службата по вписванията. По тези доводи е обосновал извода си, че процесната сделка за прехвърляне на търговско предприятие попада в обхвата на чл. 264 ДОПК, доколкото чрез нея е извършено разпореждане с недвижими имоти, поради което за да се извърши вписване на същата в имотния регистър, следва да са спазени изискванията на чл. 264, ал. 1 и ал. 4 ДОПК, т.е. да се извърши проверка от страна на съдията по вписванията по електронен път в Националната агенция за приходите, в резултат на която да се установи, че прехвърлителят или учредителят на вещни права, съответно ипотекарният длъжник или залогодателят, няма непогасени, подлежащи на принудително изпълнение, публични задължения.

Допълнил е, че не следва да има и непогасени данъчни задължения по отношение на имотите, предмет на разпоредителните сделки, като наличието или липсата на такива се удостоверява в данъчната оценка - чл. 264, ал. 1 ДОПК. Посочил е, че в случай че лицата имат публични задължения, установени по предвидения в чл. 264, ал. 1 ДОПК начин, вписването може да се извърши след заплащане на публичните задължения или ако длъжникът 3 писмено декларира, че е съгласен публичните му задължения да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право и купувачът внесе дължимата сума в съответния бюджет.

Намерил е, че в конкретния случай, видно от извършената проверка в електронния регистър на НАП, прехвърлителят „Совтранс ауто“ ЕООД има публично задължение в размер на 179 537,26 лв., за събирането на което има образувано изпълнително производство при публичен съдебен изпълнител Маргрета Софрониева, както и липсата на непогасени данъчни задължения за имотите, част от прехвърленото търговско предприятие, не е удостоверена в приложените по делото данъчни оценки на същите. При тези фактически констатации е заключил, че не е налице условието на чл. 264, ал. 1 ДОПК за извършване на вписване на прехвърлянето на имотите, доколкото прехвърлителят има подлежащи на принудително изпълнение публични задължения и не е удостоверена липсата на непогасени данъчни задължения за имотите по предвидения за това начин. Добавил е, че не е налице и условието на чл. 264, ал. 4 ДОПК за извършване на вписването, тъй като няма данни задълженията – публичните задължения към НАП, установени в приложената за целта електронна справка, и данъчните задължения, касаещи имотите, предмет на разпореждането, да са заплатени от длъжника или от купувача (в случай че длъжникът декларира, че е съгласен публичните му задължения да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето или учредяването на вещното право).

По тези мотиви е заключил, че правилно съдията по вписванията е постановил отказ да бъде извършено исканото вписване в имотния регистър и е оставил без уважение жалбата срещу постановения отказ.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият формулиран от касатора въпрос е релевантен, обусловил е волята на съда, но по него не се установява сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран Софийски градски съд по аргумент от чл. 577 ГПК и в който смисъл е тълкуването, дадено с ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр.

4 второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.