Определение № 4061 от 30.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4061 гр. София, 30.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20258002103174 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. С. С., против решение № 516 от 09.05.2025 г. по в. гр. д. № 389/2025 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 9762/2023 г. на Варненски районен съд с уважен иск по чл. 109 ЗС.

Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, а при евентуалност – неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира касационните основания с неправилна преценка на данните за постройката върху трасето на преминаване и погасяването на претендираното право на преминаване поради неговото неупражняване в давностния петгодишен срок, липса на мотиви относно обсъждането на свидетелските показания и възприемането на едни от тях, а други – не, и по наведените от страните доводи. Иска обезсилване на решението, а при евентуалност – неговата отмяна. Претендира разноски.

По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при следните формулирани въпроси: 1. При установяване на правнорелевантен факт по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност или може да формира изводи за този факт само въз основа на едно от всички доказателства; 2. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид, при произнасянето си, всички факти от значение за спора; 3.

Следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо кредитира свидетелските показания на 1 едната група свидетели, след като същите противоречат на други свидетелски показания, както и на целия останал доказателствен материал; 4. Как следва да се преценява противоречивост от свидетелите, водени от ищцовата страна, спрямо свидетелите на ответната страна и може ли съдът да отчете евентуална тяхна заинтересованост в хипотезата на чл. 172 ГПК; 5. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички писмени доказателства и доводи на страните, като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира с доверие, включително и свидетелски показания; 6. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички искания във въззивната жалба или е достатъчно да постанови акт благоприятен за въззивния жалбоподател и по другите искания не следва да се произнася, и 7. Длъжен ли е въззивният съд съобразно нормите на чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК при постановяване на съдебния акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си. Излага, че така формулираните въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и практиката на ВКС, постановена по реда чл. 290 ГПК - ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 62 от 18.02.2011 г. по гр. д. № 955/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д.

№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 163 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 405/2023 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и други.

Поддържа и основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК поради недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба С. Т. Ш. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, в който излага съображения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на поддържаните основания по чл. 280 ПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 4212 от 25.11.2024 г. по гр. д. № 9762/2023 г. на Варненски районен съд, с което Н. С. С. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователни действия, с които пречи на С. Т. Ш. да упражнява правото й на преминаване през поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място], м. „С. Н.“, ул. „Д-р 2

М. Ж.“ № 10, като изгради стълба на границата между този имот и поземлен имот с *** в трасето на правото на преминаване и предаде ключ от входната врата, осигуряващ й достъп до поземлен имот с идентификатор ***.

За да постанови решението, въззивният съд, въз основа на събраните писмени доказателства, комплексна и допълнителна съдебно-технически експертизи и гласни доказателства, е приел за установено, че ищецът С. Ш. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, а ответникът Н. С. - на съседен поземлен имот с идентификатор ***, върху който с договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 16.06.2007 г., вписан в АВп, е учредено право на преминаване по проход с ширина 2.5 м между жилищната сграда и западната граница на същия имот, придобит въз основа на договор за продажба по нотариален акт от 27.09.2022 г. Изложено е въз основа на възприетото за пълно и ясно изготвено и прието в първоинстанционното производство заключение на комплексна съдебно-техническа експертиза, че по ширината на прохода, по който следва да се упражнява правото на преминаване, е изградена бетонна подпорна стена с височина 3 м и дължина 2.45 м, която възпрепятства преминаването през имота. От експертното заключение на допълнителната съдебно-техническа експертиза е установено, че денивелацията на преминаване в западната част на имот с идентификатор *** е приблизително 3.5 м и достъп до имот с идентификатор *** към настоящия момент няма, като преди извършване на земноизкопните дейности в имота на ответника Н. С., денивелацията е била плавна и е било възможно преминаване през имота. В западната част на имота е имало паянтова сграда с площ 7 кв. м, която попадала в трасето и към настоящия момент същата е съборена. Прието е за установено, че при състоянието на изграденото от извършените работи в имота на ответника към настоящия момент и подкопано с 3 метра височина, необходимо е да има стълба или рампа, за да може да се достига до имота на ищеца С. Ш.. При малката широчина на имота обаче, изграждане на рампа е невъзможно, поради което единственият възможен вариант за преминаване е поставянето на стълба.

Обсъдени са от въззивния съд и представените от ДНСК, Община Варна и район „Приморски“ отговори по повод сигнали на ищеца С. Ш., в които е посочено, че е издадена заповед № 213 от 09.05.2024 г. на кмета на район „Приморски“, на основание чл. 225а, ал. 2 ЗУТ, за премахване на строеж „Едноетажна масивна сграда и подпорна стена“, за която няма данни да е влязла в сила, както и събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателствени средства. От разпита на свидетелите Е. Е. и А. С., ангажирани от ищцовата страна, и свидетелите М. Г. и Л. Г. - ангажирани от ответната страна, които въззивният съд е кредитирал като пълни, ясни и непротиворечиви помежду им и с останалия доказателствен материал, е прието за установено, че достъпът до имота на ищеца С. Ш. се е осъществявал през пътека, намираща се в западната част на поземлен имот с идентификатор ***. На същата е имало барака, която е била заобикаляна при преминаване. В периода до 2015 г. С. Ш. не е живяла в имота, след което тя се е установила в него до нейното заминаване в чужбина – около три години преди проведеното пред първата инстанция отрито съдебно заседание на 02.05.2024 г. Когато се връщала в България, тя пребивавала в имота и до продажбата на съседния имот преминавала по процесното трасе в него. В имота 3 на ищеца С. Ш. е живеела нейната майка – Н. Т., до смъртта й, настъпила на 31.01.2023 г., която използвала процесната пътека (трасе), за да достигне до имота им.

За неоснователно е намерено възражението на ответника Н. С. (въззивник и понастоящем касатор), че поради съществуващата барака не е могло да се преминава по процесното трасе и същото не е използвано, а е използвано друго, предвид приетото за установено от свидетелските показания, че при преминаването по трасето бараката е заобикаляна и същата не е възпрепятствала възможността да се минава по него. Тази възможност е прието, че е следвала и от площта на бараката (7 кв. м), и установеното от разпита на всички свидетели, ангажирани от страните, за преминаването на ищеца С. Ш. и нейната майка през процесния проход. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за неправилно дадена вяра на показанията на свидетеля Е. Е.. Изложени са съображения, че показанията й не са в противоречие с изявленията на останалите свидетели, нито с останалия доказателствен материал. Свидетелят Е. Е. не е била пълномощник на ищеца С. Ш. по делото, като разпоредбата на чл. 166, ал. 1, т. 1 ГПК не е въвеждала и забрана пълномощник по делото да свидетелства, а само право на същия да се откаже да дава показания.

При така установените фактически данни въззивният съд е посочил, че негаторният иск има за цел да защити собственика или носителя на ограничени вещни права от неоснователни преки или косвени действия, които пречат, ограничават или смущават спокойното им упражняване по предназначение. Тези действия трябва да продължават и към момента на завеждане на делото, а ако са преустановени, то от нарушенията следва да са останали трайни последици. Изложени са съображения, че ищецът С. Ш. е носител на ограничено вещно право на преминаване през поземлен имот с идентификатор *** и ответникът Н. С. й пречи да упражнява така учреденото сервитутно право. В резултат на извършените изкопни и ремонтни дейности от ответника Н. С. и денивелация в служещия имот, достъпът до господстващия имот, собственост на ищеца С. Ш., не може да бъде осъществен. Намерено е за неоснователно възражението за погасяване на ограниченото вещно право на преминаване по давност, поради неупражняването му в продължение на пет години, при несъмненото доказване, че ищецът С. Ш., лично и чрез нейната майка, непрекъснато е ползвала процесното трасе, находящо се в западната част на ПИ с идентификатор ***, върху което е учредено ограниченото вещно право на преминаване. За това право въззивният съд е посочил, че ответникът е длъжен да предприеме действия, с които да се премахне състоянието, смущаващо пълноценното му упражняване, и за които съдът не е обвързан от заявените от ищеца конкретни искания, когато за тяхното установяване по правило са необходими специални знания по смисъла на чл. 195 ГПК, необходими и в разглеждания случай, и установени въз основа на тях. Така въззивният съд е извел извод за основателност на иска по чл. 109 ЗС.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице.