Решение № 14300 от 23.08.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14300 гр. С, 23.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20221110111160 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по първоначално предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК от Ц. И. С. срещу „АТЕГ“ АД с искане да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата в размер на 1620,60 лв., представляваща неустойка по договор за кредит № 439239/04.11.2021 г.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит № 439239/04.11.2021 г., по силата на който ответникът като кредитодател е предоставил на ищцата като кредитополучател сумата от 1500 лв., която последната се задължила да върне заедно с уговорената договорна лихва в размер от 349,44 лв. Посочва, че на ищцата била начислена и неустойка в размер на 1620,60 лв., като в резултат от това крайната сума за връщане от кредитополучателя била в размер на 3470,04 лв. Поддържа, че задължението за неустойка по процесния договор е недължимо, доколкото същото водело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по правоотношението и до злепоставяне на интересите на кредитополучателя за сметка на тези на кредитора, като по този начин клаузата накърнявала добрите нрави. Допълва, че освен това претендираната сума за неустойка надвишава стойността на предоставения кредит и с това се нарушавали принципите на справедливост и добросъвестност. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна и доколкото с нея се цели заобикаляне на закона, тъй като се уговаряло още едно допълнително обезщетение за кредитора. Счита, че така уговорената неустойка излизала извън присъщите и функции. Посочва, че неоснователно стойността на начислената неустойка не е включена в размера на приложимия по договора ГПР, като по този начин се заобикаляла нормативната уредба, регулираща максимално допустимия праг на ГПР по договори с потребители. Последното представлявало и заблуждаваща търговска практика.

1

Счита, че сумата в размер от 1620,60 лв. е недължима и доколкото клаузата, въз основа на която задължението е въведено в договора, е неравноправна по смисъла на ЗЗП.

С оглед изложеното моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата, с която е уговорено плащането на неустойка, е нищожна. Твърди, че преди сключване на процесния договор е предоставил на ищцата приложимите Общите условия, стандартен европейски формуляр и погасителен план, с които кредитополучателят следвало да се запознае преди да подпише съглашението. Позовава се на чл. 19, ал. 3 ЗПК и поддържа, че процесната неустойка представлява по естеството си разход за потребителя, който произтича от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита под формата на поръчители или банкова гаранция. Сочи, че ГПР имал за цел да информира кредитополучателя за размера на разходите, в случай, че изпълнява надлежно поетите с договора задължения. Към договора се прилагал ГПР в размер от 49.00 %, който бил съобразен със законовите изисквания.

Неустойката се дължала само за периоди, в които кредитът бил без осигурено обезпечение, което означавало, че при осигуряване на надлежно обезпечение дори след изтичане на срока за това, ще спре да се начислява неустойка. Поддържа, че неустойката не излизала извън присъщите и функции. На следващо място твърди, че клаузата е индивидуално уговорена между страните. Оспорва да е налице заобикаляне на закона или да е прилагана заблуждаваща търговска практика.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за осъждане на ищцата по първоначалния иск да му заплати сумата от 1236,15 лв., представляваща непогасена главница по сключения между страните договор за кредит № 439239/04.11.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба - 05.09.2022 г., до окончателното плащане.

В насрещната искова молба се твърди, че на 04.11.2021 г. страните по делото сключили договор за кредит № 439239, съответстващ на разпоредбите на ЗПФУР, съгласно който ищецът по насрещния иск предоставил на ответника по насрещния иск под формата на кредит сумата в размер на 1500 лв., преведена чрез системата “ePay.bg”, по желание на кредитополучателя. Сочи, че със сключването на процесния договор ищцата се задължила да погаси кредита на 12 равни тридесетдневни вноски, като падежа на първата дължима вноска бил на 05.11.2021 г., а на последната – 04.11.2022 г. Твърди, че страните уговорили и заплащането на възнаградителна лихва в размер на 349,44 лв., която следвало да се плати на вноски, заедно с главницата по кредита. Прави изявление, с което обявява процесния договор за кредит за предсрочно изискуем.

Посочва, че ищцата е изплатила по кредита сума в размер на 598,34 лв., с която е погасила изцяло задължението за възнаградителна лихва в размер на 334,49 лв., начислено 2 към датата на обявяване на предсрочната изискуемост, както и част от главницата, като непогасена е останала сумата от 1236,15 лв., представляваща главница по договора, за която сума предявява и насрещната осъдителна претенция.

Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата по насрещния иск е подала отговор на нарещната искова молба, с който оспорва насрещната претенция като неоснователна и недоказана.

Счита, че не са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Сочи, че чл. 12, б. „а“ от договора, в който е установена възможността за настъпване на предсрочна изискуемост е неясен, което съществено ограничавало правата на кредитополучателя и водело до извод за неравноправност на клаузата. Допълва, че последната не била предмет на индивидуално договаряне между страните. Излага твърдения за недействителност на процесния договор, доколкото в същия не били посочени условията за прилагане на приложимия лихвен процент съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, не се установявало и какви точно разходи се включват в приложимия ГПР в противоречие с правната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В договора не било посочено как се съотнасят ГПР и ГЛП. Твърди, че погасителният план не отговаря на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поддържа, че уговорената в договора неустойка в действителност представлява договорна лихва, допълнителна печалба за кредитора, като условията, на които следва да отговаря предоставеното обезпечение, липсата на което води до плащане на неустойка, били обективно невъзможни за изпълнение в дадения срок. Счита, че договорът е нищожен и доколкото приложимият ГПР надвишавал максимално допустимия размер, тъй като в него следвало да се включи и стойността на неустойката. Непосочването на действителния размер на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика. Твърди, че договорът съдържа неравноправни клаузи. Счита за нищожна и клаузата, с която е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва по договора, доколкото същата противоречала на добрите нрави. Предвид твърдяната нищожност на договора и извършените по него от страна на креитополучателя плащания, моли за отхвърляне на предявения насрещен иск. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният първоначален отрицателен установителен иск е допустим, като в случая е налице правен интерес от предявяването му предвид обстоятелството, че ответникът претендира в негова полза да е валидно възникнало вземане за сумата, установяване на чиято недължимост се претендира в производството.

По предявения иск правно основание чл.124, ал.1 ГПК в тежест на ответника е да установи, че в негова полза е възникнало оспореното вземане като установи че договорът за заем, вкл. оспорените клаузи са действителни, включително са договорени индивидуално, както и че договорът съдържа всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК и отговаря на императивните правни норми.

В случая се твърди, че страните са обвързани от облигационно правоотношение, 3 възникнало въз основа на сключен от разстояние договор за кредит. Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние-едно или повече.

По смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПФУР финансова услуга е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Процесният договор за кредит има характеристиките именно на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние.

Не се спори между страните, поради което и с доклада по делото по реда на чл. 140, ал.

1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно в производството, че между страните е сключен договор за кредит № 439239/04.11.2021 г., по силата на който ответникът по първоначалния иск като заемодател е предоставил на ищеца по първоначалния иск като заемополучател сумата от 1500 лв., която последният се задължил да върне, както и че първоначалният ищец е изплатил по договора сума в общ размер от 598,34 лв.

Договорът за заем е реален договор и сключването му изисква предаване на заетата сума, което е категорично установено в случая, тъй като е безспорно между страните, признава се от ищцата и се установява от представената по делото разписка за извършено плащане през системата за електронни плащания ePay.bg от 04.11.2021 г.

С исковата молба, по която е образувано делото, ищцата претендира да не дължи заплащането на сумата от 1620,60 лева, начислена като неустойка по договора.

С раздел V от договора са уговорени задължения на кредитполучателя за учредяване на обезпечение чрез поемане на поръчителство от две физически лица, отговарящи на конкретни условия, предвидени в чл. 5.3 и чл. 5.4 или чрез банкова гаранция при условията, посочени в чл. 5. 5. Доказателства за изпълнение на задължението е предвидено да бъдат представени от кредитополучателя до края на деня, следващ предоставяне на заемната сума.

Съгласно разпоредбата на чл. 5.6 в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок някое от посочените обезпечения, същият дължи неустойка в размер, уговорен в приложение №1, за всеки календарен ден, за който не е предоставено обезпечение.

Видно от приложение № 1 размерът на неустойката за непредоставяне на обезпечение по чл. 5.6 от договора е 4.44 лева средно на ден. Видно от приложения погасителен план 4 общият размер на неустойката е в размер на 1620,60 лева, платима на равни месечни вноски от по 135 лева месечно с падежи от 04.12.2021 г. до 04.11.2022 г.