Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 261680 от 18.05.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13255/2019
Вид
Решение № 261680
Подписан
18.05.2022
В сила
18.05.2022
Състав
ВЕЛИНА СВЕТЛОЗАРОВА ПЕЙЧИНОВА, НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ ДИМОВ, ИВЕЛИНА МАРИНОВА СИМЕОНОВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е град София, 18.05.2022 година

В И

М Е Т

О Н А Н

А Р О

Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с.:

ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13255 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответницата – Д.Д.Д., чрез назначен особен представител адв.Д.Б., срещу решение №156960 от 03.07.2019г., постановено по гр.д.№15804/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, а1, пр.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД като е признато за установено, че ответницата - Д.Д.Д. дължи на ищеца - "Т.С." ЕАД, следните суми - сумата от 876.04 лв. (от които 21.24 лв. – цена за дялово разпределение), представляваща незаплатена цена за доставена топлинна услуга за битови нужди през периода от 01.08.2012г. до 30.04.2014г. за топлоснабден имот с местонахождение в град София, община Възраждане, ж.к.“******, аб. №195513, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 23.06.2015г. до окончателното плащане, както и сумата от 201.94 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.10.2012г. до 01.06.2015г., за които суми на 07.07.2015г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №35440/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 36 състав; както и е осъдена ответницата - Д.Д.Д. да заплати на ищеца - "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 155.90 лв., разноски в заповедното производство и сумата от 237.04 лв., разноски в исковото производство. В жалбата се твърди, че решението на СРС в обжалваните части е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Твърди се, че по делото е останал недоказан основният правопораждащ факт, че ответницата е потребител на топлинна енергия за битови нужди за исковия период, тъй като не е доказано, че същата е ползвала процесния топлоснабден имот. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, респективно дължимостта на претендираните от ищеца суми за главница и лихва за забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.

Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, не депозира писмен отговор, представя молби от 04.11.2020г. и от 09.06.2021г., с идентични съдържания, в които се взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба.

Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу Д.Д.Д. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79 и чл.86 ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба на възизвен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявенитепри условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. чл.415 ГПК, чл.150 и сл. ЗЕ и чл.79, ал.1, пр.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила като необжалваем.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №35440/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 36 състав, въззиваемият - ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 23.06.2015г. и е постановена на 07.07.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Д.Д. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Д.Д.Д. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата - Д.Д.Д., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Относно доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на обжалваното решение следва да се добави и следното:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на въззивницата, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото се оспорва, че по делото е доказано, че ответницата е ползвала през исковия период процесния топлоснабден имот. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №128, том BI, рег. №1551, дело №128/2000г. е видно, че ответницата

- Д.Д.Д. е придобила по силата на обективираната в него сделка 1/2 ид. част от процесния имот, представляващ ап.61, находящ се в град София, община Възраждане, ж.к.“******.

В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответницата - Д.Д.Д. притежава 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, поради което същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да заплащат 1/2 от стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период. По горните съображения изцяло ирелевантно за ангажирането на договорната отговорност на ответницата се явява факта кой е ползвал имота през исковия период. За да е налице основание в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответницата е единствено от значение доказания по делото факт, че същата през исковия период се явява собственик на 1/2 ид.ч. от процесния топлоснабден имот.

На следващо място неоснователно е поддържаното във въззивната жалба оспорване на констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. От събраните по делото писмени доказателства съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334.

Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На следващо място в приетото по делото заключение на СТЕ експертът –топлотехник изрично е посочил, че при направените от него справки е установил, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е изправен. Следователно начислените от ищеца суми за потребена топлинна енергия доказват реалните количества доставена на същия топлинна енергия.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за доказани количествата доставена на същия топлинна енергия. Правилно СРС е приел за основателен предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, като е уважил същият за 1/2 от доказаната стойност на доставената в имота топлинна енергия за исковия период.