Решение № 193 от 04.10.2024, Районен съд - Сливница

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. С., 04.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Невена Пл. Великова при участието на секретаря Галина Д. Владимирова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело № 20231890100683 по описа за 2023 година

Предявения е от С. Т. П., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител – адв.

Х. Н. от САК, срещу „Е.П.“ ЕАД (с предишно търговско наименование „Ч.Е.Б.“ АД), ЕИК ***, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 3504,50 лв., претендирана от ответника по представена фактура № 0072368597/05.08.2010 г. като „сума за плащане за минал период“, като погасена по давност с изтичане на петгодишния давностен срок, считано от 05.08.2010 г., която сума е дължима за електроснабдени имоти, находящи се в гр. С., кв. „В.М.“, ***, с идентификатори *** и ***, кл. № 30011551047.

По отношение на тази сума се твърди, че в база данни на „Е.П.“ ЕАД за партида за имоти с идентификатори *** и *** се съдържа сумата в размер на 8018,90 лв. от които 3504,50 лв. – отпаднали по давност и 5114,46 лв. – преизчислени количества електрическа енергия за мрежови услуги и „задължения към обществото“.

Твърди се, че сумата в размер на 3504,50 лв. не се дължи като погасена с дългата 5-годишна (а и с кратката 3-годишна) давност от 05.08.2010 г. Твърди се, че дружеството ответник не е предприемало никакви фактически и правни действия, вкл. изпълнителни такива, които да прекъснат давностния срок от 05.08.2010 г.

В срока по чл. 131 ГПК (съобщението е връчено на ответника на 20.12.2023 г.) по делото е постъпил отговор на исковата молба вх. № 423/22.01.2024 г. по описа на РС – С., с който ответникът, чрез процесуалния си представител – юрк. А.В., е застъпил становище за недопустимост на предявения иск, което съдът намира за неоснователно, доколкото длъжникът винаги има интерес от иск за несъществуване на вземането дори когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като, когато ответникът го признае, ищецът може да поиска решение при признание на иска. По същество ответникът, чрез процесуалния си представител юрк. В. (който обаче, видно от т. 9 от представеното по дело пълномощно, е изрично оправомощен да се разпорежда с предмета 1 на делото по смисъла на чл. 34, ал. 3 ГПК, но при цена на иска до 3000,00 лв.), е заявил, че признава иска срещу „Е.П.“ ЕАД, извън претенцията по фактура № 3457806/08.02.2023 г., като в отговора е приложена и справка за непогасените задължения, възлизащи на обща стойност 8634,08 лв. – главници по 23 броя фактури и 10880,80 лв. – лихви върху главниците за периода от 20.01.2010 г. (датата, следваща датата на падежа на най-старата фактура) до 19.01.2024 г. (датата на счетоводната справка). Поддържа се, че с оглед признанието на иска не се дължат разноски по делото, тъй като дружеството не е предприело действия за принудителното им събиране, тъй като не разполага с изпълнителен титул, не разполага с възможност за друга извънпроцесуална принуда и не е дал повод за предявяване на иска. С оглед на горното моли съдът да върне исковата молба като нередовна, в условията на евентуалност да я остави без разглеждане като недопустима, а в условията на евентуалност – да се произнесе с решение при признание на иска, като възложи на ответника сторените от него разноски. прави възражение за недължимост, евентуално за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, не изпраща представител, като по делото е постъпила молба вх. № 3816/15.07.2024 г., с която процесуалният представител на ищеца е заявил, че поддържа исковата молба и възразява срещу възражението на ответника за недопустимост на исковата молба. Моли съдът да уважи предявения иск, като присъди на доверителя му сторените в производството разноски, вкл. адв. възнаграждение.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, се представлява от юрк. В., който оспорва исковата молба, доколкото след подаване на отговора пълномощията на юрисконсултите на дружеството да признават искове с цена дори до 3000,00 лв. са били оттеглени. Счита исковата молба за нередовна, в който смисъл моли същата да бъде върната.

Претендира разноски в производството, доколкото не са дали повод за завеждане на делото.

Счита, че дори и да се постанови решение в полза на ищеца, тъй като същият дължи на ответното дружество по-голяма сума от тази по исковата молба, няма да се постигне евентуалният желан резултат за възстановяване на електрозахранването, поради което с делото не се постига никакъв резултат и поради това разноските следва да бъдат поети от ищеца. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Районен съд – С. е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК.

На първо място, от изнесените обстоятелства от ищеца в исковата молба следва да се приеме, че така предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като ищецът има правен интерес да предяви иск за установяване на недължимостта на вземанията, обективирани в представената по делото фактура, макар и като суми за плащане за минал период, тъй като към датата на завеждане на исковата молба при справка в системата на дружеството са начислени суми, които претендира, че са погасени по давност, като това обстоятелство не е се отрича и от самия ответник, който в отговора на исковата молба е посочил всички задължения към дружеството за електроснабдените обекти, в т.ч. и тези, обективирани във фактурите, издадени в периода от 19.01.2010 г. до 29.07.2010 г.

Съдът намира, че е налице правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, изхождайки от материалноправната природа на института на погасителната давност. Съображенията за този извод са следните: правният интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, се преценява на 2 базата на фактическите твърдения на страните, по които те спорят. В настоящия случай спорът е относно това дали ищецът за отделен период от време за електроснабдения му имот дължи на ответното дружество посочената сума за потребена енергия. Спорът не е за това дали изначално е имало основание за възникване на това задължение, а за това, че същото е погасено поради изтичане на давността и превръщането му в естествено задължение.

Следва да бъде посочено, че в тълкувателната си дейност по повод допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост ОСГТК на ВКС в ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. е изяснил принципи, приложими и за отрицателен установителен иск, с който се цели да се отрече право на вземане на ответника срещу ищеца. В т. 1 на решението е изяснено, че „Правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск, за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния спор.

От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник“.

Освен този принципен въпрос за допустимостта на отрицателния установителен иск като средство за защита, следва да се държи сметка и за функциите на погасителната давност, изяснени в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че „Погасителната давност е установена в обществен интерес.... В правната наука погасителната давност се разглежда като правен институт, юридически факт и субективно право. Правните норми, които я уреждат, са императивни..... Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен от закона срок от време. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички.“ В решението е посочено ясно, че освен правен институт и юридически факт, погасителната давност е и субективно право, което принадлежи на длъжника и което съответно може да получи съдебна защита. Посочено е още, че длъжникът може да упражни правото си пред съд с волеизявление. Волеизявлението с процесуална стойност може да бъде възражение, но така също и предявяване на иск, което средство е избрано в случая от ищеца. В тази връзка обстоятелството дали е предявен иск за всички или само за част от погасените по давност вземания не прави иска недопустим, тъй като единствено от ищеца зависи какъв ще бъде обема на търсената от него защита.

На следващо място, съдът намира за нужно да посочи, че исковата претенция следва да се счете за надлежно индивидуализирана, доколкото в същата се твърди, че ищецът не дължи заплащане на ответното дружество на сумата в размер на 3504,50 лв., като погасена по давност, считано от 05.08.2010 г., която именно сума е посочена в представената към исковата молба и фактура № 0072368597/05.08.2010 г., издадена от ответника за задълженията на ищеца за периода от 25.06.2010 г. до 29.07.2010 г. В същата изрично е посочено, че за кл. № 30011551047 се дължат суми за плащане за минал период в размер на 3504,50 лв., както и неустойки за просрочени плащания към 05.08.2010 г. в размер на 128,02 лв. В този смисъл очевидно сумата по исковата молба е идентична на сумата по представената към същата фактура, която представлява незаплатена главница към дружеството ответник за минал период, а именно този преди 25.06.2010 г. Дължимите лихви са отделни от тази сума и са посочени отделно, като самостоятелен иск за тях не е предявяван, но дължимостта на същите като акцесорно на главницата вземане също ще отпадне при недължимост на последната.

Самият ответника в отговора на исковата молба е приложил в табличен вид информация за задълженията на ищеца към дружеството, от която при проста аритметична 3 сметка се установява, че за периода от 08.01.2010 г. до 07.07.2020 г. за обекта на ищеца с кл.

№ 30011551047 са били издадени 7 броя фактури на различна стойност за доставена и потребена електрическа енергия, като общо дължимото задължение за стойността на същата възлиза в размер на 3504,50 лв. Именно тази сума е била посочена и в следващата издадена от ответника фактура № 0072368597/05.08.2010 г., която е приложена към исковата молба.

В този смисъл съдът намира, че не може да се приеме за основателно възражението на ответника, че исковата претенция не е индивидуализирана достатъчно прецизно, респ. не са налице основания за връщане на същата.

Разгледан по същество, съдът намира, че искът е изцяло основателен, като съображенията за това следните:

Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е указал, че ищеца по отрицателния установителен иск да докаже правния си интерес от предявяването му, като установи, че ответникът претендира от него заплащането на процесната сума от 3504,50 лева, а в тежест на ответното дружеството е доказването на обстоятелствата, че между него и ищеца е възникнало и съществувало облигационно правоотношение по договор за продажба на електрическа енергия за електроснабдени имоти, находящ се в гр. С., кв. „В.М.“, ул. „Р.Д.“ № 48, с идентификатори *** и ***, с аб. № 0103510314, кл. №

30011551047, както и че е предоставил електрическа енергия на стойност 3504,50 лв. С оглед обстоятелството, че ищецът твърди, че вземането е погасено по давност, в тежест на ответника е да докаже че за периода от настъпване на изискуемостта на вземането до изтичане на срока, с който законът свързва погасяване на вземането по давност, са били налице основания за спиране или прекъсване течението на давността по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. При доказване на горното, в тежест на ищеца е да докаже, че е погасил задължението.