Решение № 4063 от 02.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4063 гр. София, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. А.А като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20251110151015 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от К. Б. В. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ******** от 25.08.2020 г., поради противоречието му със закона, както и за осъждането на ЮЛ да заплати на К.

Б. В. сумата от 378.67 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № ******** от 25.08.2020 г.

Ищецът твърди, че между него и ЮЛ е сключен договор за потребителски кредит от 25.08.2020 г. за сумата от 1000 лв., за срок от 12 месеца при ГПР 49.11 % и лихвен процент в размер на 23 %. Поддържа, че съгласно чл. 5 от договора следва да се сключи договор за поръчителство с ЮЛ, по който се дължи сумата от 770 лв. Посочва, че по договора за кредит била заплатена сумата от 1378.67 лв. Твърди, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК. Навежда доводи за допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото не се съдържа начин на изчисляване на ГПР.

Твърди, че в нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК сумата по договора за поръчителство не била включена в ГПР. Излага твърдения, че доколкото процесния договор за кредит бил нищожен се дължала само чистата стойност по договора, поради което сумата от 378.67 лв. била недължимо платена.

Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ЮЛ е подал отговор на исковата молба. Оспорва иска като неоснователен. Поддържа, че сключването на договор за гаранция не било задължително условия за сключването на кредит.

Посочва, че ЮЛ бил самостоятелно юридическо лице и договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение. Твърди, че на ищеца 1 своевременно му е предоставена информацията по кредита. Сочи, че няма законово изискване за включване на методиката за изчисляване на ГПР в условията на договора, както и че не следва възнаграждението по договора за поръчителство да се включва в него. Не е налице заблуждаваща търговска практика. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на страната поддържа отговора на исковата молба и претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между Ю Л и К. Б. В. бил сключен договор за потребителски кредит № ******** от 25.08.2020 г .за сумата от 1000 лв.

Горното се установява и от представения договор за потребителски кредит № ******** от 25.08.2020 г., сключен с ЮЛ и К. Б. В., по силата на който на К. Б.

В. е предоставенa заемна сума в размер на 1000 лв. за срок за погасяване на кредита 12 месеца. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на една вноска, като е посочен размерът на годишен лихвен процент по кредита в размер на 23 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на 49.11 %. Съгласно чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от ЮЛ в полза на кредитодателя.

Представен е и погасителен план към договора за кредит, преддоговорна информация, както и Общи условия уреждащи отношенията между ЮЛ и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството потребителски кредити.

Представен е и договор за гаранция /поръчителство/, сключен между ЮЛ и К. Б. В. от 25.08.2020 г., съгласно който дружество се задължавало да обезпечи изпълнение на всички задълженията произтичащи от договор за потребителски кредит № ******** от 25.08.2020 г., сключен с ЮЛ. Съгласно чл. 1.6 от договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи възнаграждение на гаранта в размер на 770 лв. Представени са Общи условия към договор за гаранция /поръчителство/.

По делото е представена разписка от 29.09.2020 г., от която е видно, че ищцата е заплатила на ответник сумата от 167 лв.

По делото е представена разписка от 16.10.2020 г., от която е видно, че ищцата е заплатила на ответник сумата от 167 лв.

Представена е и разписка от 20.11.2020 г., от която се установява, че ищцата е заплатила на ответник сумата от 1044.67 лв.

Настоящият състав намира, че договор за потребителски кредит № ******** от 25.08.2020 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП . Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под 2 формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК .

Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора между страните са от значение установените въз основа на събраните по делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на търговците престации на практика са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, съдът да изследва и връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения, на отделните правоотношения трябва да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.

Именно такъв е настоящият случай, доколкото по делото не се спори, а и от приетите по делото доказателства, а именно съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант. Не може да се приеме, че чл. 5 от договор за кредит № ******** от 25.08.2020 г.

3 касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, посредством поръчителство именно от ЮЛ.

Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Договорът за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 5 от за кредит № ******** от 25.08.2020 г., следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Също така съгласно даденото тълкуване с решение от 13.03.2025 по дело С-337/23, СЕС разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия случай размерът на ГПР при включване на договорения размер за възнаграждението за поръчителство от 770 лв. при главница по кредита от 1000 лв. при срок на погасяване от 12 месеца и лихвен процент от 23 % е в размер на 266.80 %. Така уговореното възнаграждение има значението на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК , поради което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД . Още повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22 на СЕС е предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на горното предявеният иск се явява основателен, поради което предявеният иск следва да бъде уважен.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

4

Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.