Решение № 1552 от 04.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1552 гр. Пловдив, 04.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330113515 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. М. ЕГН ЕГН:********** против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

Предявен е и насрещен иск от Сити кеш ООД против Д. И. М., с който се иска от съда, при уважаване претенцията на М., да осъди последния да заплати на дружеството сумата от 800 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР 54,35 %. Била постигната договореност съобразно чл.5 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 11, ал.1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 1

699.84 лева – разсрочено плащане, заедно с погасителната вноска по договора.

Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и накърнявала правото на другата страна по облигаторното задължение. Същата не била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем.

Твърди се, че с неустойката не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Същата не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение. Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника. Не било налице противоречие с добрите нрави. По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Иска се от съда при уважаване на исковата претенция да не присъжда разноски в полза на ищеца, тъй като е налице злоупотреба с право, доколкото между същите страни е воден идентичен спор, макар и отнасящ се до различен договор за кредит, по гр.дело 18564/2023 год. по описа на РС Пловдив, което е приключило и по което на ищеца са присъдени разноски.

В срока по чл. 211, вр. чл.131, ал.1 ГПК от Сити кеш ООД е депозиран и насрещен иск, с който от дружеството се иска М. да бъде осъден да заплати по процесния Договор за кредит № ***, в случай че последният бъде прогласен от съда за недайствителен, сумата от 800 лева – представляваща незаплатено от М. задължение за главница по договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 16.09.2024 год., до окончателното заплащане на вземането. Излагат се твърдения, че по сключения между страните договор за потребителски кредит ***, по който на М. е предоставен финансов ресурс от 800 лева, платими на 8 месечни вноски, с дата на първо плащане 16.11.2023 год. и последна вноска – 17.06.2024 год., М. не е извършвал никакви плащания. Поради изложеното се иска от съда, ако уважи претенцията на ищеца по главния иск, да го осъди да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 800 лева, дължима главница по процесния договор за кредит, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, със становище за неоснователност на насрещните искове. Излагат се съображения за нищожност на договора за паричен заем поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. В тази връзка, клаузата за ГПР била 2 нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Счита, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителните норми на закона, поради което целият договор бил недействителен. Поради невключването на сумите за неустойка в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания между страните, тъй като реално прилаганият лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от възнагражденията. Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва и други разходи.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на насрещния иск. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № 1141 от 27.01.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР 54,35 %, както и че вземането за неустойка не е включено в ГПР.

В Договор за паричен заем № *** /л. 5-9/, чл. 11, ал. 1 от същия, е уговорена и клауза за неустойка в размер на 699.84 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 5 от договора/ в тридневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, като поръчителите е следва до отговарят на конкретно посочени в договора условия – да имат осигурителен доход над 7 пъти минималната работна заплата при един поръчител или над 4 пъти – при двама за всеки поръчител, удостоверен със служебна бележка от работодател, да не са поръчители или кредитополучатели по други кредити, да имат нередовни плащания по кредити. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищците в тази насока.

Уговорената в чл. 11, ал. 1 от Договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три ден след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното 3 задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 699.84 лв., което е равно почти на заемната сума, и с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 8 месечни погасителни вноски, т.е. за период по кратък от година, длъжникът е следвало да възстанови сума над два пъти от полученото. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 11, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна, поради което и предявената установителна искова претенция следва да бъде уважена. За пълнота следва да се отбележи, че доколкото се установи, че в договора е посочен ГПР, различен от действителния, то е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК, целият договор се явява недействителен.

По насрещния иск:

При установява недействителността на процесния договор, то на основание чл. 23 ЗПК заемателят дължи по него единствено чистата стойност на кредита или в конкретния случай заемната сума от 800 лева. С отговора на исковата молба от ответника е представена справка на извършените плащания по процесния договор за кредит //, неоспорена от длъжника, от която е видно, че по договора не се постъпвали никакви плащания от страна на заемателя. По делото не са събрани доказателства за извършено погасяване на дължимите суми. С оглед така установеното, то ответникът по насрещния иск дължи едиствено заемната сума или сумата от 800 лева. Тоест, предявената насрещна осъдителна претенция следва да бъде уважена като основателна в пълен размер.

4

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора то се поражда право на разноски и за двете страни. По предявения установителен иск ищецът е направил разноски в размер на 50 лева за държавна такса, които следва да му се заплатят от ответното дружество. Ответното дружество съответно е направило разноски за държавна такса по предявения насрещен иск също в размер на 50 лева, които следва да се заплатят от ищеца.

По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 11/, съгласно който на адв. С. Н. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищеца. Представен е договор за правна защита и съдействие в полза на АД Н. и, У., М. /л.58/, видно от който и приложенията към него от Сити кеш ООД на адвокатското дружество е заплатена сумата от 480 лева с ДДС. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.