Решение № 6445 от 27.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6445 гр. София, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100507326 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 6574 от 11.04.2024 г., постановено по гр. д. № 66116/2023 г. по описа на СРС, 66-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 8253 от 07.05.2024 г., постановени по гр. д. № 66116/2023 г. по описа на СРС, 66-ти състав, ответното дружество „Поделение за пътнически превози София“ е осъдено да заплати на Д. И. Й. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на претърпяна трудова злополука на 30.11.2022 г., ведно със законна лихва от 30.11.2022 г. до окончателното изплащане и сумата от 13 819, 88 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - заплатени медицински консумативи и лекарства вследствие на настъпила на 30.11.2022 г. трудова злополука, ведно със законна лихва от 30.11.2022 г., като предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 40 000 лв. до пълния претендирания размер от 80 000 лв.

Със същото решение “Поделение за пътнически превози София“, е осъден да заплати на адв. Г. Г. Р. от САК на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38 ЗА, сума в размер на 4955,59 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.

„Поделение за пътнически превози София“, е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 2152,80 лв. - дължима държавна такса, и сумата от 1

467,06 лв. – депозити за вещи лица.

Пак със същото решение Д. И. Й. е осъден да заплати на „Поделение за пътнически превози София“, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер на 53,29 лв., представляваща юрк. възнаграждение в производството пред СРС.

Решението е постановено при участието на Национална Компания ”Железопътна инфраструктура” /НК”ЖИ”/, както и „ОЗК-Застраховане” АД, като помагачи на страната на ответника.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 40 000 лв. до 60 000 лв., е подадена въззивна жалба от Д. И. Й., чрез пълномощника си – адв. Н. Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа се, че с оглед на установените по безспорен начин претърпени болки и страдания справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 60 000,00 лв., до която сума предявеният иск следва да бъде уважен. В тази връзка счита, че при определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъде взет предвид освен интензитетът на болките и страданията и продължителността на периода, в които са били изпитвани, както и личността на пострадалия – социалната му ангажираност, материалното му положение, личните и професионалните му постижения. Наред с това поддържа и че следва да бъде съобразена съществуващата в страната икономическа конюнктура, в това число и нарастващата инфлация в страната, с оглед на което поддържа, че размерът на обезщетението следва да бъде определен към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство. Моли решението да бъде отменено в частта, с която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер от 40 000 лв. до 60 000 лв., като предявеният иск бъде уважен за сумата от още 20 000 лв. Претендира разноски.

Въззиваемият – ответникът “Поделение за пътнически превози София“, чрез пълномощника си – юрк. Р.Х., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с които оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част е законосъобразно, обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника - ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, чрез пълномощника си – юрк. И. К., с наделжно учредена представителна власт по делото, е подал отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Моли съда да постанови решение, с което да остави въззивната жалба без уважение.

Третото лице помагач на ответника - Национална Компания ”Железопътна инфраструктура” /НК”ЖИ”/ не е подал отговор на въззивната жалба.

Срещу решението в частта, с която предявеният иск за неимуществени вреди е 2 уважен за разликата от 20 000 лв. до 40 000 лв. е подадена въззивна жалба от “Поделение за пътнически превози София“, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е изследвал наличието за основание за ангажиране на отговорността на третото лице помагач – Национална Компания ”Железопътна инфраструктура” /НК”ЖИ”/, на което по силата на закона е вменено задължение за осъществяване ползването на обектите на железопътната инфраструктура. В тази връзка сочи, че доколкото причината за настъпване на процесния инцидент е неправилното поддържане на процесния участък от страна на задължения за това субект НК”ЖИ”, то липсва вина на работодателя за настъпилия инцидент. Счита, че при ищеца не са налице остатъчни последици от получените увреждания и не се наблюдават друг вид усложнения, които да възпрепятстват пълното му възстановяване, в това число последният е напълно възстановен от настъпилото адаптационно разстройство, и при съобразяване на съществуващите за ищеца придружаващи заболявания, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 20 000 лв. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като иска за неимуществени вреди бъде отхвърлен за разликата от 20 000 лв. до 40 000 лв. Претендира разноски.

Въззиваемият - ищецът Д. И. Й., е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с които оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част.

Решението в частта, с която искът с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на имуществени вреди е уважен за сумата от 13 819, 88 лв., в частта, с която искът с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на неимуществени вреди е уважен за сумата от 20 000 лв., както и в частта, с която искът за неимуществени е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до пълния предявен размер от 80 000 лв., не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като въззивникът ответник е заплатил дължимата държавна такса, а въззивникът ищец не дължи държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във 3 въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с релевираните в жалбите оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Тъй като решението в частта, с която е уважен предявеният осъдителен иск за сумата от 13 819, 88 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - заплатени медицински консумативи и лекарства вследствие на настъпила на 30.11.2022 г. трудова злополука, както и в частта, с която е уважен предявеният осъдителен иск за сумата от 20 000, 00 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на претърпяна трудова злополука на 30.11.2022 г., дължими заедно със законната лихва от 30.11.2022 г. до окончателното изплащане на обезщетенията, е влязло в законна сила, то в конкретния случай със сила на присъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право. В тази връзка наведените във въззивната жалба на ответника “Поделение за пътнически превози София“ оплаквания, касаещи липсата на вина за настъпване на процесната трудова злополука, обоснована с наличието на задължение за третото лице – помагач Национална Компания ”Железопътна инфраструктура” /НК”ЖИ”/ да поддържа обектите на железопътната инфраструктура, са неоснователни, доколкото въпросът относно наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника е разрешен с влязло в сила решение и установеното по отношение на него се ползва със сила на пресъдено нещо. Наред с това, както вече бе 4 посочено, отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, поради което и за ангажирането й по начало не е необходимо да бъде установяван субективният елемент вина.

С оглед на което спорният във въззивното производство въпрос, който очертава и предмета на въззивната проверка, е относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди.

По отношение на оплакванията във въззивната жалба, касаещи размера на ищцовата претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство – за неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя. Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на ищцата неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т.н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото.

Разпечатката съдържа 32 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5ddb3a4d-78fd-4968-89c8-82623f1f4104