Определение № 48 от 04.02.2026, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 48 гр. Пловдив, 04.02.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно частно търговско дело № 20265001000040 по описа за 2026 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано е по частната жалба на К. К. Д., ЕГН **********, представлявана от адвокат Д. П., срещу определение № 1620/13.11.2025 година, постановено по ч.т. дело № 400/2025 година описа на ОС – Пловдив в частта, с която са оставени без уважение исканията й за присъждане на разноски за заплатена държавна такса в размера на разликата над присъдените 25 лева до претендираните 40 лева и на разноски за адвокатско възнаграждение.

Искането в частната жалба е за отмяна на определението в тази му част и постановяване на ново по същество, с което да се присъди на К. Д. разликата от 40 лева заплатена държавна такса, както и пълния размер от 400 лева адвокатско възнаграждение за производството по издаване на европейска заповед за плащане.

В частната жалба са изложени съображения за дължимост на адвокатско възнаграждение в производството по издаване на европейска заповед за плащане. Посочено е, че работата на адвоката, представляващ молителката в това производство, е в значителен обем и че претендираната сума от 400 лева е в минималния размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 година за 1 възнагражденията за адвокатската работа. Оспорени са мотивите на първоинстанционния съд за неприсъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата като разноски в производството по издаване на европейска заповед за плащане поради това, че сумите се дължат не на молителката, а на друго лице – нейния процесуален представител. Твърди се, че не е необходимо при договорена безплатна адвокатска защита да е уточнен размерът на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, за да възникне задължение на насрещната страна за заплащането му.

По отношение на държавната такса е посочено, че по делото са представени доказателства и е установено реалното заплащане на такава в общ размер на 65 лева, поради което остатъкът до пълния размер / над присъдените 25 лева/ също се дължи като действително направени разноски по делото.

Срещу частната жалба е подаден писмен отговор от Райънеър ДАК / Дезигнейтид Активити Къмпани, чрез процесуалния представител адвокат Л.

М., с изразено становище за нейната неоснователност и искане за потвърждаване на определението в обжалваната част. Посочено е, че мотивите на първоинстанционния съд за невъзможност за присъждане на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата като разноски в производството по издаване на европейска заповед за плащане са правилни. Освен това се поддържа, че липсва договор за правна защита и съдействие с уговорка за безплатна защита.

Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 от ГПК и е процесуално допустима.

По т. дело № 400/2025 година Пловдивският окръжен съд, компетентен съгласно чл. 625 от ГПК, се е произнесъл по искане за издаване на европейска заповед за плащане въз основа на Регламент /ЕО/ № 1896/2006 година на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане.

С определение № 1620 от 13.11.2025 година е постановено да се издаде в полза на молителката К. Д. европейска заповед за плащане за

2 претендираната сума от 400 евро, представляваща вземане от Райънеър ДАК / Дезигнейтид Активити Къмпани, произтичащо от договор за услуги – въздушен превоз на пътници, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от депозиране на молбата на 27.06.2026 година до изплащане на вземането, както и за понесените от молителя разноски в размер на 25 лева.

С определението е отказано присъждане на част от разноските, претендирани с последната молба за европейска заповед за плащане образец А, представена по делото на 12.09.2025 година, след нанасяне на корекции в предходните по указания на съда, включващи разликата над присъдените 25 лева до претендираните 40 лева държавна такса и адвокатското възнаграждение в размер на 400 лева на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

В Регламент /ЕО/ № 1896/2006 година на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане не е предвидено обжалване на съдебния акт, с който е отказано присъждане на претендирани разноски. В чл. 11, т. 2 е посочено, че отхвърлянето на молбата не подлежи на обжалване. В случая обаче не става дума за отхвърляне на молбата, а за неправилно определяне на дължимите разноски за производството. Съгласно чл. 26 от регламента всички процесуални въпроси, които не са изрично разгледани в него, се регулират от националното законодателство. В българския ГПК съществува процесуална възможност за подаване на частна жалба при неправилно определяне на разноските в заповедното производство. В т. 7 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 година по т.д. 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, отнасяща се до разноските в заповедното производство, е посочено, че следва да бъдат разграничени хипотезата, при която заповедният съд изобщо не се е произнесъл по искането за разноски, когато е приложим общият ред по чл. 248 от ГПК, от тази, при която произнасянето му е погрешно, т. е. несъобразено с правилата на чл. 78 ГПК, включително когато не са присъдени всички направени разноски в полза на страната, която има право на такива. Прието е, че в последния случай заинтересованата страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 ГПК възможност за подаване на частна жалба в частта за разноските.

По тези съображения съдът приема, че частната жалба е допустима. По същество обаче тя е неоснователна.

3

На първо място следва да се посочи, че последното искане за разноски за заплатена държавна такса, с което е сезиран първоинстанционният съд с подадения на 12.09.2025 година формуляр А – молба за европейска заповед за плащане, е за 40 лева. Формулираното с частната жалба искане за допълнителни разноски за държавна такса над присъдените 25 лева до 65 лева е извън рамките на искането в размера над 40 до 65 лева и не е предмет на настоящото производство.

Не следва да се присъжда и допълнителна сума над 25 лева до 40 лева като разноски за държавна такса. Безспорно е между страните, че дължимата държавна такса за производството по делото е 25 лева и тя е внесена от молителката с приложеното на стр. 27 платежно нареждане, след оставяне на молбата без движение от първоинстанционния съд и даване на указания за внасянето й. Внесената на 26.06.2025 година сума от 40 лева / стр. 7, на гърба/, не може да бъде приета за разноски по настоящото дело. В платежното нареждане не е посочен номер на делото и вносителят е различен от молителката. Именно това е дало основание на първоинстанционния съд да приеме, че няма внесена държавна такса и да даде указания за внасяне на такава от 25 лева, която след това е присъдена като разноски. Неправилно и недължимо платената държавна такса не представлява разноски за производството по конкретното дело по смисъла на чл. 78 от ГПК.

Въззивният съд намира, че не следва да се присъжда като разноски и адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на молителката на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, макар съображенията му да са различни от тези на първоинстанционния съд.

Ако страната, която има право да получи разноски, не е заплатила възнаграждение на адвоката, който я е представлявал безплатно, такова може да бъде присъдено само в изрично предвидените в чл. 38 от Закона за адвокатурата хипотези. Необходимо е по делото да е представен договор за правна защита и съдействие с посочване на някое от основанията по т.1-3 на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. В случая не е представен договор за правна защита и съдействие, от който да е видно какви са постигнатите между молителката К. Д. и процесуалния й представител адвокат Д. П. уговорки.

Представено е само пълномощно, без договор. Позоваването в молбата за издаване на заповед за плащане на хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за 4 адвокатурата, а именно оказване на безплатна правна помощ и съдействие на роднини, близки или друг юрист, е голословно. То би могло да се установи само с представянето на договор между страната и адвоката, какъвто в случая липсва. Без договор за безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата съдът не може да разгледа и да се произнесе по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, в каквато насока е непротиворечивата съдебна практика.

По изложените съображения съдът намира, че следва да потвърди определението на Пловдивския окръжен съд в обжалваната част.

Ето защо Пловдивският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

П О Т ВЪ РЖ Д А ВА определение № 1620 от 13.11.2025 година , постановено по т. дело № 400/2025 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, в обжалваната част, с която е оставено без уважение искането на молителката

К.

К. Д. за присъждане на разноски, направени в производството по издаване на европейска заповед за плащане, включващи разликата над присъдените 25 лева до претендираните 40 лева заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за осъществена безплатна правна помощ в размер на 400 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5